И как беше да работите заедно?

Той мисли оригинално и дава сто процента от себе си. В една сцена например героят му скача от висока скала сред дървета, удря се в нисък дебел клон и пада на земята. Ползвах каскадьор, но Силвестър настоя да изпълни последната част от падането, в резултат на което доигра филма с четири пукнати ребра. Един ден ми предложи Рамбо да мълчи в целия филм, да снимаме само емоциите му. Това ме възхити. Обичам екстремни идеи. Веднъж вечеряхме с Микеланджело Антониони в Рим и той ми каза: „Филмът е картини, диалозите са за в театъра“. Обмислих предложението на Силвестър и му признах, че все пак ми се струва неестествено героят да мълчи през цялото време. Така или иначе го създадохме като човек на малкото думи. Това направи сценария лаконичен. Винаги съм харесвал филми с малко диалози.

Имаше и една много важна намеса на Силвестър в сценария. Предложи ми да променим финала. Извика ме настрани, след като снимахме последната сцена, и каза: „Тед, публиката ще ни намрази, ако убием Рамбо!“ Осъзнах, че е прав. Силвестър има много добър усет какво би се харесало на аудиторията. Снимахме два финала – един със самоубийството на Рамбо и още един с хепиенд, въпреки че бяхме просрочили времето за снимки и бяхме над бюджета. На предварителния скрининг бяха поканени 500 души, които да попълнят анкетни карти дали са харесали филма. По време на прожекцията публиката така се вълнуваше за героя, че се чуваха коментари на висок глас. След последния изстрел настана такава тишина, че игла да беше паднала, щеше да се чуе. И се чу глас: „Къде е режисьорът, който уби Рамбо? Ако е в киното, да го обесим на най-близката лампа“. С жена ми Лейфун се изнесохме бързо. Отзивите в картите бяха от типа на: „Това е най-хубавият екшън, който някога съм гледал. Но!!!!! Как можахте да убиете Рамбо?!!!!“ И докато продуцентите разглеждаха анкетните карти все по-загрижено, аз казах: „Момчета, не се притеснявайте! В задния си джоб имам другия край“. На следващата пробна прожекция резултатът от филма с хубав край беше бурно въодушевление!

Жена ти е китайка, бивша гимнастичка, дори е тренирала с Нешка Робева. Къде се запознахте?

В Китай. След първия ми развод имах дълга връзка с френската комедийна актриса Мишлин Ланкто (изпълнителката на главната роля във филма на Кочев „Обучението на Дуди Кравиц“ – б.р.). Наложи се да замине за дълго в Квебек да снима филм, а аз – да остана в Ел Ей. Много се обичахме, но ни се видя невъзможно да продължим от разстояние. Тя е много успешна актриса, режисьорка, продуцентка в Квебек. След нея не бях имал отношения с жена за около година. Заминах за Китай да разглеждам локации за филм, който щях да правя за известен канадски лекар. И един ден, докато обядваме с продуцента ми, унгарски евреин, в хотела „Хонконг“, две хубави китайки минаха през фоайето. Казвам му: „Джон, виж там две прекрасни жени. Да ги поканим на обяд!“ Той казва: „О, не, не... Много е неудобно, на обществено място сме!“ Казвам му: „Е хайде де, няма да ги изнасилваме!“ Освен това те си изглеждаха като северноамериканки – елегантно облечени, гримирани. Китайките не носят грим. Докато се мотаем, двете напуснаха хотела. Продуцентът ме замъкна да разглеждаме поредния храм, който бил много важна забележителност и изглеждаше като всички останали храмове. А след това ме бутна в един антикварен магазин. И докато мърморех, че вече е пръснал 25 000 долара по китайски антики и си губим живота с глупости, влязохме в бутика, а вътре...

Двете китайки?

Същите, от хотела. Благодарих на Господ. В момента, в който видях Лейфун, знаех, че ще бъде моя жена, и директно й казах: „Не ме познавате, но днес ще вечеряме заедно“. Тя ме попита дали не съм луд. Казах – луд може и да съм, но поне не съм глупав. Междувременно продуцентът ми разговаряше с другата китайка, която ми заяви: „Аз ви познавам. Вие сте Тед Кочев“. Оказа се генерален консул на канадското правителство. И не само че вечеряхме четиримата, но ни покани в собствения си апартамент, където разполагаше със собствен шеф-готвач... С Лейфун имаме две деца. От предишния ми брак имам три.

В автобиографията си споменаваш, че ти се е наложило да работиш с психоаналитик. Кога и защо се случи това?

Когато бях малък, много ме биеха – и майка ми, и баща ми. Баща ми ни биеше двамата с брат ми с колана си. И аз много страдах от това. Винаги съм си мислел как може да те удря някой, ако те обича. Съвсем логично си правех извода, че ме удрят, защото не ме обичат. И това те кара да ставаш враждебен към любовта. Настройваш се, че никой няма да те обича. От малък бях решил категорично, че никога, никога няма да ударя детето си. Имам пет. Само веднъж плеснах най-малкия ми син и изпитах такава вина и болка, че исках ръката ми да падне. Ето тази – дясната. Легнах и плаках три дена на кревата. След което реших да отида на психоаналитик. И така започнах.

Вярно ли е, че си събрал 150 души на 80-ия си рожден ден в дома си в Бевърли Хилс?

Да. Сред тях бяха много приятелки актриси, с които съм работил – Жаклин Бисе, Джейн Фонда.