В онези години Слим вече е модна икона. Изработила си е собствена философия. „Да, трябва да имаш добри дадености, трябват ти още ум, интелигентност, стил, вкус, чувство за хумор... Всичко това е ясно. Единственото, което аз привнесох в тази рецепта, е убеждението ми, че трябва да си естествен и едновременно с това – различен. За моето време това означаваше да разбереш, че не си длъжен да стилизираш косата си в прическа помпадур, нито да плескаш лицето си с пудра или да се обличаш с волани и буфани. Знаех, че пазарът е преситен от всичко това, и избрах за себе си чист и дори полиран имидж“ – казва тя.

Бракът на Слим и Хоукс обаче скоро се разпада. Въпреки че я обожава, Хоукс не може да й бъде верен и дори раждането на детето им не успява да го задържи у дома за повече от 3 дни. Слим е дяволски самотна, затова без колебание оставя бебето си на бавачките, звъни на близкия семеен приятел Ърнест Хемингуей, който по това време се намира в Куба, и го моли да му погостува за известно време.

Там, в Куба, Слим среща любовта на живота си – могъщия бродуейски и филмов продуцент Лилънд Хейуърд, който остава в историята с един от най-великите мюзикъли на всички времена – „Звукът на музиката“ (1958). Двамата стават любовници почти веднага, преминават през няколко турбулентни години, докато финализират разводите си, после сключват брак и живеят заедно почти 12 години, които Слим определя като най-щастливите в живота си. Лилънд също я глези и отрупва с подаръци – бижута, безценни картини, скъпи кожи, но в крайна сметка и той се оказва от онези мъже, които в замяна на съкровищата, които поднасят в краката й, искат свободата й. Докато са само любовници, той е горд да има такава великолепна жена като Слим до себе си, но в момента, в който сключват брак, започва да очаква от нея пълна преданост и отдаденост. Вдига й скандал, че изпраща Кларк Гейбъл на летището при едно негово пътуване, отваря и чете личната й кореспонденция с Хемингуей, непрекъснато пребърква чантите и джобовете на дрехите й, наема частни детективи да я следят... Накрая я обвинява – вероятно не без основание – в изневяра с плейбоя на плейбоите Франк Синатра и това вече слага край на брака им. Лилънд тутакси намира утеха в обятията на бившата снаха на Уинстън Чърчил и тогавашна любовница на барон Ели де Ротшилд – Памела Чърчил, за която се жени няколко месеца по-късно. „Когато изгубих Лилънд, изгубих най-добрата част от живота си“ – казва Слим.

Въпреки това малко по-късно тя без колебание сключва откровена сделка под формата на брак с барон Кенет Кийт. Двамата дори не правят опити да заблуждават обществото и себе си, че се обичат. Той получава финансово независима жена с безценни социални контакти, а тя – благородническа титла и поръсен със златен прашец живот, какъвто не е и сънувала. Сър Кийт й предоставя огромен дом в Бел Еър, Калифорния, още един в Лондон и невероятно имение от XVIII век, носещо странното име „Върколакът“, където тя организира паметни ловни походи, съчетани с легендарни среднощни пикници.

В светските среди Слим вече е прочута със стила си, в който, според слуховете, копирала самата Грейс Кели. Анет Тейпърт, съавтор на автобиографията на Слим, го описва като „много секси стил на жена, готова във всеки момент да се впусне в приключение. Много шик, но в същото време и спортен – уникална комбинация в златната холивудска ера, когато всички ходят с бетонирани със стилизанти букли и претенциозни рокли. Слим най-силно вярва в онова, което нарича своята „домашна униформа“ – панталон, риза, сако, мокасини и... чорапи от най-фина ангорска вълна, които тя си плете сама“.

Именно през 50-те Слим Кийт, Бейб Пейли и Труман Капоти стават особено близки. Бейб и Слим са еднакво обсебени от интереса си към модата и еднакво влиятелни. Еднакво силна е и привързаността им към Капоти и може би най-вече към начина, по който се виждат през неговите очи (поне докато Esquire не публикува разобличителния откъс). Слим е очарована от детинската топлина и парливото чувство за хумор на писателя, а той смята, че от всичките му приятели тя го разбира най-добре. Вероятно заради това тя е и първият читател на романа му „Хладнокръвно“, неговият всепризнат шедьовър.

Слим ясно вижда в Капоти един опасен в желанието си да се забавлява с живота на другите човек. „Той бе вечно отегчен и се радваше като дете на всякакви светски трусове. Понякога дори сам ги предизвикваше, беше много пакостлив. Казваше например за напълно случайно подбрани общи познати: „Знаеш ли, че те са любовници?“ Отговарях му: „За Бога, Труман! Това е абсурдно!“ Но после неизменно започвах да се питам дали наистина е толкова абсурдно. Обикновено всеки подобен „слух“, пуснат от него, имаше последствия“ – разказва Слим.

Капоти не би бил Капоти, един от най-големите писатели на XX век, ако не беше опитал поне да извика: „Не виждате ли? Царят е гол!“ Това и прави с последния си роман „Сбъднати молитви“, който след неописуемия скандал така и остава незавършен. Според някои Капоти, верният фавн на дивите, винаги е мечтаел да разкаже ВСИЧКО, което знае за този свят, в който е обречен да си остане просто „инсайдър“ – внедрен от съдбата чужд елемент, ченге под прикритие и нищо повече. Писателският му инстинкт се оказва по-силен от този за самосъхранение. Няма съмнение, че последните години, които той прекарва в принудително заточение, загърбен от всички, са най-нещастните и самотните в живота му. Но той по-добре от всички знае, че най-много сълзи са пролети заради осъществени мечти и сбъднати молитви.