Заедно ли живеете?

Да, но се прибирам и вкъщи, защото съм на деветнадесет все пак. Доскоро прекарвах повече време при Иво и брат му, които бяха на квартира на ул. „Оборище“ в София. Сега се преместиха при техен приятел и няма възможност, но лятото ще сме заедно. А от септември имаме планове да живеем заедно отново. В момента си припомням колко е хубаво да си си при мама и татко. Сутрин обичам да се излежавам и обикновено си навивам алармата да ме буди половин час по-рано. Мама понякога ми носи закуска в леглото. Имам голяма момичешка стая, цялата бяла, с голяма спалня, с пиано и стена на лилави цветя. И понеже е с южно изложение, ако не е облачно, в нея винаги грее слънце. Вземам Макс, йоркширския ми териер, при мен да се гушкаме. Казва се Мини Макс, защото е много мъничък, но е голям проклетник. Голям пъзльо. Като духне вятър, докато го разхождам, и падне листо, бяга от листото. Обаче е мъжки и ако не те познава, ще те лае.

Да, кавказката овчарка Сами. Почина, когато бях на пет години. Много страдахме с баща ми. После взехме заека Бъни, но го върнахме в зоомагазина, защото си излизаше от аквариума и правеше големи поразии. След него имахме хамстер, който така добре охранихме с пържоли, че се превърна в една голяма топка. И една сутрин пукна милият. След това имах рибки. А след тях започнах да настоявам за братче или сестричка, защото съм самичка. Нашите ми взеха куче и казаха: „Ето ти едно братче, мирясай най-накрая!“ Нямаше как. Работата им е такава. Баща ми си има строителна фирма, майка ми – фризьорски салон. Скромно, много хубаво, мило семейство сме. Имам прекрасни родители. Видели са потенциала в мен и не са ме оставили за миг. Те са моят двигател. Баща ми винаги ме е подкрепял, а майка ми се вълнува дори повече, защото реализирам нейната неизживяна мечта. Пеела е много хубаво и е искала да стане певица, но по нейно време не е било особено престижно да си музикант. Било е по-добре да си биолог, физик, химик. И затова е завършила биология. Сега чрез мен вижда себе си. А аз го правя и за нея, и за мен.

Започнала си да свириш на пиано и цигулка от четиригодишна. Имала ли си проблем с това, че всички са навън и си играят, докато ти свириш у вас?

Не. Аз си имах квартална групичка. Играехме пред блока на ластик, на въже, на стражари и апаши, на криеница. Просто съм имала дисциплината да отделям всеки ден по три-четири часа за цигулката, за пианото, за музиката, но ми е било удоволствие да го правя. И в момента, в който си свърша задачките за деня, излизам... Когато си гониш нещата, подредени са ти и не си ги изпуснал, имаш шанса да правиш каквото искаш. Ако не правиш нещо, когато е трябвало, после ти е гадно и наваксването те лишава от удоволствия. Пък аз като съм си го правила навреме… Родителите ми имат много голяма заслуга за това. След пианото и цигулката започнах да ходя в детски вокални групи – „Бонбон“, „Смехорани“. После реших да се занимавам професионално и родителите ми ме записаха да уча пиано и синтезатор в школата на Мими Иванова и Развигор Попов. Те пък ме запознаха с вокалния педагог Аделина Колева, при която ходя на пеене и до ден-днешен от време на време, за справка на гласа. Тя разви гласа ми и го направи такъв, какъвто е в момента, естествено, с моето собствено участие.

Кое беше най-голямото предизвикателство за теб в „Капките“?

Елвис Пресли, защото той е много специфичен с движенията си. Цял свят го знае и щеше да е неприятно, ако не го изиграя добре. Затова положих и много усилия. Цяла седмица съм танцувала вкъщи пред огледалото и съм пяла, за да се получи. Никой от образите не е лесен, особено когато си оформил свой собствен стил на пеене и имаш характерно звучене, а трябва в рамките на една седмица да го промениш, за да заприличаш на някой друг като глас. Много ми помагаше това, че Иво беше зад кулисите до мен. Чувствах се по-спокойна. През целия формат ме подкрепяше, даваше ми съвети за образите. Когато усетиш, че любимият ти човек те подкрепя, че е до теб и каквото и да стане, пак ще е до теб, политаш. И си казваш: „Е, какво ми остава? Само да си изпея песента добре!“

Имало ли е завист около теб?

Имало е. Не мога да кажа определени имена, но се появи напрежение и дистанция. Дълго преживявах и след това реших, че въпросните хора не са моите. Приятелките ми от училище също поеха по свой път. Когато започнах да набирам скорост в работата си, тяхното отношение се промени. Аз съм много чувствителна, емоционална и ако трябва да отделям за всяко нещо емоция и енергия, ще съм съсипана. Сега имам компания, която срещнах покрай приятеля ми. Много готини хора. А и музиката ме срещна с прекрасни хора и професионалисти, които също чувствам много близки.

Искала ли си да се занимаваш с друго, различно от музика?

Вече не си се представям по абсолютно никакъв друг начин. Ако нямах качествата да се развивам в музиката, бих опитала да уча медицина. Много ме влече хирургията. Майка ми е била учителка по биология. Всички се плашат, когато си призная, но аз обичам да гледам рани. В дълбочина да ги гледам. Интересен ми е начинът, по който е станала раната, самото разкъсване на кожата. Не ме е страх, нито гнус от това. И без проблем бих отворила един стомах и бих оперирала. Иво ми казва – ти си луда. Той мрази кръв.