Александра Иванова, дългогодишен продуцент на телевизионното шоу „Огледала“ по bTV и автор на нашумялата книга „Размерът има значение“, смени своя постоянен адрес. От апартамента си в центъра на София се премести в село Широки дол и заживя в 100-годишна къща, която реставрира и обживя. „Тук няма имена на улиците и номера. Ако някой реши да ми пише, адресът ми е „До Алекс на село“, смее се тя.

Къщата й е досами гората, където всяка сутрин Алекс тича по 8 километра, придружена от своя „рицар“ Мечо, внушителна каракачанка. „Той е овчарско куче и в началото ме подкарваше към гората, като ме похапваше леко по глезена – казва Алекс. – И като стигнем нависоко или надалече, или вляза в тунел от дървета, ме бута и спира – подканва ме да се връщам. Чиста порода с инстинкт на пазач на стадото.“ Подаряват й го пастири от Ивайловградско, където тя снима документален филм за бита и културата на региона. Подвиква му галено „бебче“ и „маймуно“, а той не я изпуска от поглед.

„Аз израснах в цирка, много романтично – разказва Алекс. – В караваните, сред животните. Имах съвсем различен живот от останалите деца. Бях момичето каучук в цирка. На девет години започнах да тренирам, на 10 вече бях на сцената, а от четиригодишна съм на манежа.“ Показва ни снимка, когато е била на 17 години, от нея ни гледат усмихнатите очи на един много красив „каучук“. Когато разказва за тези години, от нея сякаш струи светлина, без сянка на тъга от това, че кариерата й прекъсва на 26 години след травма.

Носи лекотата на общуване, усещането за свобода и за родова общност, характерни за хората на това изкуство. Двамата й родители са циркови артисти – баща й е българин, а майка й – рускиня от Санкт Петербург, запознава ги случайността. Гастролите на цирковите трупи, в които работят, съвпадат по едно и също време в Одеса. И логично, както казва Алекс, двамата красиви и млади се събират, а тя се появява на бял свят „пътьом“ в Пловдив. От баща си наследява уважението към българските традиции, които не спира да изследва. Обикаляйки из страната, дали за да прави документални филми, или напоследък – за да води семинари за здравословен начин на живот и да подготвя новата си книга, Алекс като дете се удивява на инстинкта на българина да живее по естествен и природосъобразен начин. Може би и това я подтиква да купи къщата на село. Оглежда здравите каменни основи, стария гредоред и покрива, намира реставратор, който да съхрани максимално естественото дърво, измазаните с кирпич стени и оджака, около който дядото, построил къщата, е събирал децата на селото, за да им разказва приказки. Запазени са рисунки на тези стари хора, които Алекс мисли да сложи в рамки, както и огледалото, покрито с патина, в което той се е оглеждал, за да нахлупи каскета си, а тя да увие кърпата около главата си. Сега възрастните жени в Широки дол разказват на Алекс за стопаните, чиято къща тя възражда за нов живот, и й помагат да се устрои. Тя самата ги е обиколила, за да се запознае, да запише местни рецепти, да опита козето им сирене, за да избере най-вкусното. На чардака, сред прохладата на иначе горещия юнски ден, хапваме от този истински деликатес, достоен за мишлензвезден френски ресторант. Към него Алекс е поднесла и мед от диви пчели, който баба Цвета от селото е ходила да събира в гората.