От есента на 2015 до есента на 2016 претърпях 5 операции – три лапароскопски и две класически. Отстраниха яйчника, но възпалението продължаваше, коремът ми беше пълен с гной. При най-тежката операция изпаднах в анафилактичен шок. Била съм на косъм от смъртта. Повикани от мъжа ми, пред болницата се събрали 20-ина души, моето семейство и приятели, които принудили управата на болницата да ме свалят със системите от реанимацията, за да се уверят, че съм жива. Извинете ме, че плача, аз съм много емоционална и не мога да си спомня за този период, без да се разстроя.

Когато приключих с операциите, лекарите бяха категорични, че трябва да вземам хормони, за да се тушират последиците от изкуствената менопауза. Горещите вълни и сърцебиенето, усещането, че не ти стига въздух, мокрите от пот чаршафи са най-незначителното следствие от менопаузата. Изпаднах в страшна депресия, сринах се психически. Въпреки че съм изчела един тон книги по психология. Едно е да си информиран, друго е да прилагаш теориите върху себе си. Започнах да се страхувам, че психиката ми няма да издържи. Мисълта, че не мога да имам повече деца, че съм в менопауза само на 40, ме съсипваше. Винаги съм искала да имам повече деца.

С хормоналните лекарства започнах отново да качвам килограми. Подувах се, ходех като с олово на краката, нямах енергия да стана. А не исках и да се виждам в огледалото – под очите ми имаше черни кръгове, не торбички! Няма да обяснявам как това се отразява в едно семейство на отношенията между мъжа и жената. Започнах да търся възможност за лечение в чужбина. Преди да се появи втората киста, бях два месеца в клиника в Милано, но не за себе си, а заради племенницата ми, която чувствам като дъщеря. Нейното дете се роди с изкривено краче. Перспективата пред това дете е операции цял живот. Аз намерих начин със специални екстензии, гипс и пункция на ахилесовото сухожилие да се избегне операцията. Но преживях всичко това много тежко. Снимките от ехографа, които показваха увреждането, мъката на племенницата ми, пътуването с дете на два месеца, което получава гърчове от плач... Мисля, че втората киста дойде като резултат от тревогите и от това, че животът ми отново излезе от релси като режим и хранене. Но аз съм такава. Трябва да имам някого, за когото да се грижа и да давам всичко от себе си, и това не са само близките ми, а и приятелите на дъщеричката ми, и случайни хора. Знам какво количество любов и енергия поглъща тази служба на другите и затова се прекланям пред доктор Емилова. За мен тя е светица!

Сега съм в клиниката й вече 45 дни. Гладувах 40 дни, от които 7 дни на вода и 3 на чист ябълков сок. С мен е и мъжът ми, който ме подкрепя. Ако дъщеря ми не беше на училище, щях да взема и нея.

Свалих огромна тежест от себе си, не говоря за килограмите. Отново съм си аз, с усмивката, която винаги съм имала. Спя като бебе и се събуждам в 6, пълна с енергия, плувам два пъти по 40 минути, ходя пеша. Никога не съм спортувала, но планирам да увелича малко времето за ходене. Вкъщи отдавна сме сменили менюто – няма вече бял хляб и макарони, готвя два пъти месо през седмицата заради дъщеря ми, която расте и спортува. Ще правя сама редовни гладувания, въпреки че не е същото като тук. Във Варна, на брега на морето, има друга енергия, друга магия. И тя извира от докторката. Ще направя всичко възможно тя да дойде в Скопие и колкото може повече хора да чуят за метода на Лидия Ковачева и за клиниката на доктор Емилова, която връща хората към живота. Това е мисия и тя не се дава на всеки. Само на най-силните.“

Мисля си, че Бранка, въпреки че почти всеки ще я определи като жена, от която късметът е избягал, е жена, която има най-ценното – семейство и цяла армия приятели. Тяхната любов и подкрепа също е онази сила, с която тя е успяла да разкъса омагьосания кръг, в който много жени в нейната ситуация се въртят с години. Има и своя „пълководец“ в лицето на винаги усмихнатата и силна д-р Емилова. Армията на Бранка Доневска.