Повече от година след премиерата успях да гледам „Жена ми се казва Борис“ в театър „Сълза и смях“. Имам чувството, че за този спектакъл билетите се разпродават още преди да е излязъл в програмата, а и се играе сравнително рядко – по два пъти в месеца най-много.

И така – без нито едно празно място в залата - „Жена ми се казва Борис“ на Рафи Шарт, французин с арменски корени и естествено, с български роднини, над два часа без антракт държи зрителите в меките лапи на смеха.

Историята е почти банална – мъж на богата и властна жена си има и любовница, омъжена за бивш командос. Тази именно любовница изпълнява заканата си да нахлуе в дома на формалното семейство, което не е правило секс от 6 месеца и 28 дни, за да разкаже на съпругата как две години спи с нейния Жорж, защото той обещава да се разведе. Малко преди идването й в дома на въпросния Жорж обаче се вмъква доброволецът Борис, събиращ дарения за организацията „Братска помощ“. И под формата на братска помощ за закъсалия връх в любовния триъгълник той трябва да изиграе ролята на мамената съпруга.

Сега трябва да кажа, че в основните две мъжки роли са Станимир Гъмов и Румен Угрински – и двамата завършили актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ. В същата специалност са се дипломирали и Краси Радков, и Албена Михова, и Любо Нейков, и Стефан Рядков, който също участва в „Жена ми се казва Борис“, няма да ги изброявам всичките. От комедийния талант на кукларите години наред се възползва театрална формация „Мелпомена“, за да прави страхотно гледани постановки като „Вражалец“, „Големанов“ на Ст. Л. Костов, „Двубой“ на Иван Вазов, „Януари“ на Радичков (изброявам само които съм гледала – б.а.)… И за всички тях няма билети, макар че издържат много сезони в театър „Българска армия“ или „Сълза и смях“. Не ми се вярва да е само заради желанието на публиката да гледа на живо любимците си от телевизията. Какъвто според мен е случаят с „Госпожа стихийно бедствие“, за който също няма билети, но не защото е страхотна комедия, а заради Стоянка Мутафова в главната роля. Желанието да видиш на сцената най-възрастната действаща актриса в света те води на един доста посредствен според мен спектакъл.

Колко е лесно да разплачеш публиката от скука и колко по-лесно е да я развеселиш. Макар и без претенциите на дълбоко проникновено изкуство – имаш приличен драматургичен текст и раздаваш ролите на куклари, съпътствани от няколко актриси с убийствени крака като контрапункт на косматите мъжки, обути в чорапогащи.