И в двете държави се ръкопляска при кацане на самолет. И в двете държави разбират чудесно израза – защо ми е да плащам на адвокат, когато мога да си купя съдия. В едната мнозинството хора са много, много бедни. В другата – много, много нещастни. Коя от двете е България и коя Конго? Ще си отговорите, ако прочетете книгата на Енрике Криадо „Неща, които не се побират в куфар“. Тя е за Конго и не прави никакви сравнения с България, опази боже – Енрике, който ужасно много прилича на Драго Симеонов, когато се засмее, е дипломат от кариерата, дори в момента е на работа в посолството на Испания в София. Сравненията си ги правим ние, докато четем тази книга, изобилстваща от африканска екзотика и невероятно смешни случки.

Сега разбирам, че има и друга държава, освен България, в която се ръкопляска при кацането на самолет, и това е Конго, каза журналистът Бойко Василев при представянето на книгата „Неща, които не се побират в куфар“ на младия испански дипломат Енрике Криадо. Само че в Конго хората имат по-голямо основание да се радват, че са се приземили, защото там самолетни катастрофи стават често и често по неочаквани причини. При едната самолетът се наклонил с носа надолу, защото пътниците се скупчили в предната му част, опитвайки се да избягат от крокодил, измъкнал се от куфар.

Енрике Криадо живее три години в Конго като дипломат и казва, че изпитва и известна носталгия по страната, в която е оставил много приятели, и облекчение, защото действителността там е много сурова и изискваща. Сравнява живота си в столицата Киншаса с яденето на много лютиви ястия или слушането на музика на макс, което и те пристрастява, но и изморява. Сега той е заместник-шеф на Испанското посолство в София и намира битието си тук за много приятно. Ще се радваме на присъствието му и страхотната му усмивка до лятото на 2018 г.

Като си помислиш, какво ни интересува нас Конго – втората по бедност държава в света след Сомалия в класацията за човешко развитие на ООН, страна, разкъсвана от невъобразими кървави сблъсъци на политическа и племенна основа, в която опитите за преврат са почти ежемесечни? Ето ви причина – въпреки всичко конгоанците не са нещастни хора, за разлика от нас. Защо ли?

„Един от най-важните уроци, които научих в Конго, беше, че дори в най-трагичните моменти човек не трябва да се отказва от това да е щастлив – казва Енрике Криадо. – Конгоанците знаят, че проблемите им не могат да бъдат решени в рамките на седмица или месец. И не чакат, за да бъдат щастливи. Обективните условия са тежки, но отношението към живота е – да се справим с всекидневните проблеми. За тях утре не съществува. Те се опитват да направят най-доброто с малкото, с което разполагат. Там са напълно съвместими контрастни гледки – на едната улица тече някаква трагедия, свързана с крайна нищета и смърт, а на съседната има празненство с песни и танци. Защото в живота и двете неща трябва да се случват успоредно. Когато си бял и привилегирован, отидеш там и станеш свидетел на трагична случка, си мислиш, че е политически коректно да си с опечалено лице. Обаче не можеш да поддържаш три години това изражение.“