Ти самата участваше ли във всички тренировки?

Разбира се, моята подготовка дори започна два месеца преди това доста преди това. Всеки ден ходех на езда и на работа с кон от земя при Туркан – едно от най-интересните неща, които съм правила в живота си. Често към нас се присъединяваше Валери Йорданов, моят екранен партньор. Целта на работата от земя е да подчиниш коня с воля. Трябва да се наложиш като алфата, както е при животните. Животните много ясно усещат кой е алфа и кой не е, пред тях не можеш да се правиш на водач. Това е упражнение за характер и стопява страха, който неизменно съществува, когато си затворен в едно сравнително ограничено пространство с кон, тежащ около 500 и повече килограма. Едно от нещата, които правиш, е да тичаш редом с коня. Освен това тренирах с камъни, вместо с тежести. Наложи се да спра да танцувам салса, а аз обожавам салса, за да забрави тялото ми грациозните движения. Тренирах и въртене на бич – много хубаво упражнение за мускулите на ръцете и гърба, както и въртене на тояга, което си е стара бойна техника.

И в крайна сметка излязохте от тренировъчния лагер като чета, като екип, така ли?

Не бяха само физически тренировки. Следобед правихме актьорски практики с водещ Цвета Балийска- Соколова, която освен това изигра ролята на Мина, жената на Стоян Байрактаря, персонажа на Валери Йорданов – сядахме край огъня, всеки облечен в костюма си, и общувахме помежду си, без да излизаме от роля. Исках всеки актьор много добре да познава героя си, да влезе в неговата кожа. За мен това е много по-важно, отколкото актьорите да си наизустят репликите. Пренаписвахме сценария в движение, исках актьорите да са на нокти, да не са сигурни в това, което ги очаква, за да има спонтанност. Обичам да има импровизации. Така снимахме и любовната сцена между Румена и героя на Валери Йорданов. Имахме само начертани параметри и казах на Крум Родригес, че не знам какво ще стане, ще трябва да чака и да реагира на момента. Тази любовна сцена всъщност прилича повече на бойна. После и двамата с Валери бяхме в болница – той с ръката, аз с главата. И бяхме целите в синини. Любов по хайдушки! (Смях.) С Валери на трети дубъл се ударихме много здраво в тъмнината, той беше с аркада, аз - с огромен хематом. Докторът ни на терен Румен Бояджиев, който е опитен в екстремни ситуации, ми каза че или спираме снимки за 45 дена или трябва ме оперира веднага. Избрах второто и той ме оперира в палатката на гримьорките, в 3 през нощта. Светеха му с фенерчета, виждах само как хвърлят поредната кърпа с кръв, после ми прикриха разреза с много черен грим, и накрая заснехме една сложна физически сцена с каскада, при която въртя тояга със запален край. Моята дубльорка за деня Радост Гънчева ме отмени в началото, но не можахме да снимаме сцената с нея, защото при въртене лицето се вижда. Не ми беше трудно да издържа, защото адреналинът те прави безсмъртен, а защото почти не виждах, понеже съм с лещи. В едното ми око се стичаше кръв от срязването, а трябваше да спазя бойната хореография на милиметри от главите на каскадьорите. Това се случи на четвъртия снимачен ден. Тогава ужасът, че играя ми мина. В следващите 2 снимачни седмици синината около едното ми око приемаше разнообразни форми и цветове и скриването й беше единственият ми грим. В някои моменти във филма си личи оттока, но решихме с Крум и с Вики да не го махаме с компютърни ефекти, защото добавя възраст и преживяване, което ни се стори полезно. Лагерът завърши с поход тип „Сървайвър“, който Гущера организира. Целта беше да спим на открито, като си направим сами заслон, както са правили хайдутите, да издебнем сърна, за да си приготвим вечеря. Системата беше следната – трябваше да се приближиш до животното толкова добре, че да го снимаш с телефона си. Това означаваше да го отстреляш – да го снимаш, не искахме да убиваме животни. Нужно е най-напред гората да те приеме, да се научиш да пълзиш, не да стъпваш като слон и да чупиш клони, тъй като дивото животно чува и вижда в пъти по-добре от теб. Когато снимаш сърната, показваш снимката на Гущера, той ти дава сурова пържола и ти трябва тепърва да започнеш да си търсиш прахан, за да запалиш огън и да си изпечеш пържолата. За мен това беше едно от най-интересните неща при правенето на филма – откритието, че ние сме много по-способни същества, отколкото си мислим. Цивилизацията ни е ампутирала всички инстинкти, умения и сетива. Безкрайно интересна вселена! Тези неща остават неизтриваеми следи. Не че зрителят като види филма ще си каже: а, тези сигурно са правили тренировъчен лагер! Но си мисля, че това е метод да сме органични и да постигнем някаква автентичност.

Как се реши ти да изиграеш Румена? Доколкото мога да си представя е изключително трудно да си едновременно и режисьор, и актьор.

В началото исках Ивет Лалова да изиграе ролята на Румена воевода. Аз съм невероятен фен на Ивет. Исках моята Румена да притежава нейното андрогенно излъчване, грациозната й сила. Вълнува ме начинът, по който всичко, което е преживяла, е изписано на лицето й. И най-вече волята. Важно беше да има житейски опит, тъй като Румена е на около 35-40 и има две деца. Свързахме се с агентите на Ивет, но не се получи, защото тя има кариера като спортист и не може да се съобрази с нашите вечно променливи графици. Знам обаче, че в нейния екип са обсъждали различни възможности това да се случи. Въпреки всичко аз се радвам, че поне й го предложих. Да знае, че е моят идеал, номер 1. Като цяло исках да работя с непознати лица. Магията на това да успееш да пренесеш зрителя в друга епоха по-трудно става с лице, известно от кориците на списанията, сериалите, билбордовете. Валери Йорданов е единственото изключение при нас. Иначе и Владимир Зомбори, и Лео Докле са непознати като лица, а пък Димитър Селенски прави дебют в киното в нашия филм на почти 60 години. И така, снимките наближаваха. На нас ни трябваше сняг за първите снимачни дни, все още нямахме Румена и накрая аз в пристъп на отчаяние сложих костюма, с който правихме кастинг на актрисите, и... се оставих да бъда убедена.

Дъщеря ти Ники Амрита също играе във филма, в ролята на малката Румена. Как се справи тя?

В началото ми отказа дори да се яви на кастинг с другите деца. Но когато видя, че нещата опират до кокал и че аз ще играя главната роля, се съгласи, защото си приличаме много. Направи го заради мен, за да ми помогне. Понякога тя се грижи за мен вместо аз за нея. Пратих я на детския лагер „Багатур“, където учат децата на езда, въртене на бич, стрелба с лък. Държа се много мъжки по време на снимките, но според мен повече й хареса периодът между снимките, когато си играеше с децата на хората от екипа. Не мисля, че ще пожелае да стане актриса.

При снимането на исторически филм костюмите и детайлите са изключително важни за постигането на автентичност. Как намери всички тези носии, оръжия и други аксесоари?

Още в началото на подготвителния период разбрах, че в Жеравна всяка година асоциация „Пазители на българщината“ провежда фестивал. През 2014 г. двете с Ники отидохме на този фестивал. Бяхме си намерили някакви измислени носии, понеже там не те пускат, ако не си с носия. Пристигнахме късно, опъвахме палатка в три часа през нощта. На сутринта се събуждам – рогове свирят, българското знаме се вее, а наоколо близо 2000 души все в носии. Оказа се, че точно тази година в рамките на фестивала се провежда някаква воеводска среща. И като започна една церемония – излизат тези хора, които иначе в живота са военни или бизнесмени, във всеки случай богати мъже със страхотни коли, пред всички и обявяват тази година каква ще е каузата на тяхната чета – какво ще построят, каква книга ще издадат и т.н. После записват каузата в книга и се подписват. Накрая и аз излязох и казах пред всички, че не съм воевода, а режисьор, че нямам чета, но имам сто души екип и че нямам кауза, но съм решила да заснема филм на хайдушка тематика по разказ на Хайтов и че който иска и може да ми помогне с познания и съвети за костюмите, оръжията и т.н. – тук съм 48 часа, да ме намери. И като свирнаха онези ми ти рогове, и като ми дадоха знамето да го целуна, и като ревнах! Малко наивно звучи, знам, но тогава разбрах, че няма връщане назад и че ще трябва наистина да направя този филм. Така си намерих съратници, без които филмът не би бил възможен. Намериха се хора, които ни направиха цървулите, силясите, намериха ни автентични оръжия или носии от собствените си колекции, някои от тях бяха на стойност колкото малък апартамент в Люлин. Голяма част от тези хора после играха като масовка във филма, защото не можех да взема за хайдути каквито и да е хора срещу 20 лева на ден и един сандвич. Още настръхвам, когато си спомня как се появиха за първи път на снимачната площадка – облечени и въоръжени – в мъглата. Снимките наистина заприличаха малко на въстание.

*Всичко за филма на фейсбук страницата Voevoda, The Film и в едноименния канал в youtube.