Отивам в новата си баня, пускам душа и започвам да рева. А после измивам сълзите. Казвам на дъщеря ни: Отиваме да вечеряме навън. А тати? – пита ме тя.
ОК. Звъня му. Иска ли, след като разходи кучето, да излезем да вечеряме навън? „Абе ти добре ли си!“ – казва и ми затваря телефона. Много е сърдит! Ще го разваля май аз този брак, докато го съхранявам. Отиваме на вечеря сами с детето, ядем суши и си изкарваме доста хубаво, между другото. На мен това винаги ми е липсвало – да вечеряме навън. Ама не пет пъти в годината, а всяка седмица. Защо не сме вечеряли по-често така? Какъв е проблемът? Един „плюс“ на това да живеете разделени. Правиш сам онова, което искаш, а другият не иска. Не го правите заедно обаче. Но все пак получаваш половинчато удовлетворение. Не е цялостно, но е повече от нищо – със сигурност.  Първи урок: Ако много искаш нещо, а човекът до теб не иска същото, след като положиш усилия да го приобщиш към твоето желание, а той отказва, просто го направи сам. Девизът „Всичко или нищо“ е най-ужасната реплика на света.  После се прибираме в паралелната реалност, в новото ни „вкъщи“. Гледаме „Дисни Ченъл“ в леглото. Още е едва 10 часа. Имам цяла свободна вечер. Усещането е все едно съм на палатков лагер. Дъщеря ми ми чете вицове от един сайт. Обажда се да ги прочете на баща си. Той не си вдига телефона. После й се обажда. Тя му ги чете, но моментът вече е отлетял несподелен. Вицът вече е някак изстинал и не е чак толкова смешен. Втори урок: Когато сте разделени физически, вие просто сте разделени. Светът, в който имаме привилегията и нещастието да сме родени, е материален. Не можем да игнорираме материята. Все още не можем. Може би един ден и това ще стане, но ето че сега – декември 2016 г. – все още живеем в материален свят. Спонтанното споделяне, без да сте един до друг, е невъзможно. За да не се връщам към този урок, ще кажа само, че няколко дни по-късно, когато вече емоциите се бяха поукротили, успявам да навия мъжа ми дори да си общуваме цяла вечер по скайп и да гледаме паралелно един и същи филм по телевизията. И двамата заспахме накрая. Както често се случваше и у дома. Само дето – извинете за мелодраматичната нотка, която ще прозвучи сега, – без да си държим ръцете. Тоест пред скайпа или пред телевизора, каква е разликата? Само това, че не си държите ръцете.  На следващия ден детето отива на училище, аз – на работа.

Сутринта е наистина необикновена. Правя си кафе – само за себе си. Пия си го сама. И когато живеехме заедно, също често си пиех кафето сама, защото по това време горе-долу той извеждаше кучето, но все пак всичко е съвсем различно. Не ги чакам да се върнат. Не оправям легло. Пиша. Правя закуска. Гледам телевизия. Ровя се в сайтове. Имам ужасно много свободно време. Защо е така? Само един мъж го няма, а аз имам толкова повече свободно време. Ами да. Не говоря с никого. Не изразходвам емоция, не разказвам, не гледам онези сериали, които гледаме само заедно, защото иначе не са ни забавни.

Когато живееш с някого, с течение на времето изтъкавате невидима паяжина, която ви обгръща като пашкул. Тя е материя и енергия едновременно, не можеш да разделиш едното от другото. Този пашкул е уютен, люшка ви, леко ви унася. Ако скъсаш пашкула, ще промениш всичко. Но за да го направиш, трябва да се чувстваш доста зле в него.  Трети урок: Бракът не е и никога не е бил просто подпис, освен когато става въпрос за династически или друг стратегически брак. Всъщност бракът чисто и просто е съвместен живот – един хляб ядете, едни лекарства пиете. В този съвместен живот има всичко, което така или иначе го има в живота. Умножено по две, смесено и после разделено на две. Това е уравнението.

С мъжа ми се виждаме почти всеки ден. Пазаруваме за у нас и за... у нас. Аз оставам да преспя в някои от дните в предишното си „у дома“ и добивам странното усещане, че съм подредила кубчето на Рубик – точно в тези дни.
След няколко дни се връщам вкъщи и се опитвам колкото се може по-бързо да забравя времето, което прекарах в паралелната вселена. Може би решението да сте женени, но да живеете отделно, не е лошо, ако в началото поставите нещата така. Не можеш да съхраниш брака си, като разделите животите си, защото нищо няма да бъде същото. Сплавта между материята и енергията изчезва. Можеш само да промениш брака си по този начин. Но трябва да си готов да го изгубиш. Рано или късно това ще се случи.

За мен лично вече е късно. Жребият е хвърлен. Рубикон е преминат и няма връщане назад. Имаше някои добри страни – когато не живееш с някой друг – странно, – имаш повече свободно време. Можеш да спортуваш и да медитираш. Можеш да си приготвяш храна, каквато само ти обичаш. Можеш да гледаш или да не гледаш каквото искаш. Можеш да се прибираш когато си поискаш. Да, имаш повече свобода. Но в моя случай – твърде късно. Аз точно тази свобода вече не я искам. Тъжна ми е тази свобода. Честно казано, май се чувствам по-добре, когато само я искам, отколкото когато я имам. Отново си признах. Свикнала съм с телесното присъствие на човека. Физическият ми свят е тотално различен. Имам усещането за загуба. Не е същото. Със сигурност не е същото. Самотата, казват, е страшна, когато е духовна. Ами не знам. И физическата самота си я бива.

Дойдох, видях и се върнах обратно. И отново се забърках в кашата. Това е моят начин да имам семейство. С всички плюсове и минуси.