„Хищници в мрака”*: Том Форд и бруталният трилър в главата му

Вторият режисьорски проект (след „Самотен мъж”, 2009 г.) на американския дизайнер те шокира още с първите си кадри и не те оставя на мира до самия си край. Плашещ, едновременно отблъскващ и магнетичен, „Хищници в мрака” е в програмата на 30-то издание на Киномания’2016, а от 9 декември тръгва в кината.

Ирина Иванова 25 ноември 2016

*Прожекциите на филма в рамките на Киномания са на 26 ноември от 21 ч., 28 ноември от 18:30 ч. и на 30 ноември от 20:45 ч. в зала "Люмиер"

Дали пък изтичащата 2016 година не е „годината на Ейми Адамс”? Ролите й в два от най-обсъжданите филма – „Първи контакт” на Дени Вилньов и „Хищници в мрака” на Том Форд – най-малкото са заявка за това. Англосаксонската й красота е чудато съчетана с италианска, тоест южняшка чувственост (родена е в Италия), а актьорските й качества не подлежат на коментар, особено след забележителното й участие в „Американска схема” на Дейвид О. Ръсел отпреди три години, когато бе номинирана за Оскар.

В „Хищници в мрака” (по романа „Тони и Сюзън” на Остин Райт) Адамс е Сюзън - собственичка на успешна галерия, която живее в съвършено невероятен апартамент, облича се в съвършени изискани, луксозни дрехи (никой във филма обаче не носи марката Tom Ford) и е съвършено нещастна. Когато получава ръкопис на роман, написан от бившия й съпруг и посветен на нея, тя потъва в една ужасяваща история, която й дава ключ към тяхната връзка и към раздялата им, понеже четейки ръкописа тя си представя в главната роля автора му, тоест своя бивш мъж (Джейк Джиленхол).

Том Форд е разслоил филма си много умело на два пласта – реален и имагинерен, които през цялото време са в движение – единият потъва на дъното на зрителското внимание, другият изплува на повърхността и обратното. Както е в кошмарите – събуждаш се с ужасяващото неразбиране кое е истината и кое – сънят. Съществува обаче една гравитационна сила вътре във филма, която те тегли все пак повече надолу, към мрачната фикция, към кървавия, изпълнен с усещане за надвиснала смъртоносна опасност и трагична развръзка разказ в разказа. На повърхността, в реалния живот на Сюзан, всичко остава спокойно, без следа от ужасите, които романът, който чете, проектира в главата й. В „Хищници в мрака” има две наистина силни и интересни находки и едната от тях със сигурност е тази диаболична структура на филма (диаболична, защото е лукава и измамна).

Втората находка е актьорска и не става въпрос за Ейми Адамс, която в този филм има нелеката задача да бъде огледало, отразяващо всички останали герои и нещо като „попивателна” на всички емоции. Адамс хваща верния тон на ролята в самото начало и нито за секунда не се отклонява от него, но тя е  толкова силна във всичките си последни филми и затова не ни изненадва. Не става въпрос и за Джейк Джиленхол, който също не надскача себе си, а за актьор от неговата класа не се коментират насъщни актьорски постижения като органичност например.

Истински взривяващ във филма е Арън Тейлър-Джонсън (Вронски от "Ана Каренина", 2012, на Джо Райт) в ролята на бруталния Рей, който според мен тук прави шоуто на живота си и непоколебимо, безапелационно излиза в челните позиции на А отбора. Садистичната му жестокост и тоталната му незаинтересованост от нищо друго, освен от Злото, го превръщат в нещо като Рогожин от „Престъпление и наказание” на Достоевски. Много далечно ехо, но все пак можеш да го чуеш. Арън Тейлър-Джонсън е тъмната сила на филма и ударното му превъплъщение е всъщност това, което прави измислицата да се усеща по-истинска от реалността. Струва си да гледате „Хищници в мрака” дори само заради него, макар че все пак не трябва да забравяме, че филмът донесе на създателя си Сребърен лъв, голямата награда на журито, на тазгодишния кинофестивал във Венеция.

Накрая ще кажа, че това не е филм-удоволствие, а филм-преживяване като преживяването не е приятно. То те сваля на дъното и те оставя там – поне с мен беше така. Впечатляващи са увереността и хладния ум, с които Форд е постигнал това, както и точно намереният ритъм. Не бих го гледала втори път, но не мога да загърбя факта, че послевкусът му е тежък и траен и ето, вече една седмица и няколко филма по-късно, хищниците в мрака на Том Форд продължават да ме преследват. Макар че филмът не се концентрира върху сексуалността, през цялото време си мислех за незабравимия "Хората котки" на Пол Шрейдър от 1982 г. с Настася Кински и Малкълм Макдауъл.

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР