„Двама млади през стени от равнодушие/ обикват се под гибелна звезда...” – ако перифразираме по този начин началото на Шекспировата трагедия „Ромео и Жулиета”, съвсем спокойно можем да го отнесем към филма „Равни” на Дрейк Доремус. Между другото препратките към безсмъртното произведение на Барда са много, особено в края на филма.

Без съмнение ще забележите, че този филм удивително напомня един истнски кинохит от 1997 г. – „Гатака” на Андрю Никол с Итън Хоук и Ума Търман. Очевидно 1997 г. сама по себе си е някакъв тренд в момента в Холивуд, защото миналата седмица писах за забележителния „Първи контакт” (Arrival) на Дени Вилньов, който демонстративно отдава почит на „Контакт” на Робърт Земекис, също от 1997 г. В случая с „Равни” обаче не се забелязва надграждане, а по-скоро послушно следване на модела – свръхстерилната среда (синкава като леден дъх в „Гатака”, болезнено бяла в „Равни”), двама несъвършени човеци (само че в „Гатака” всеки от тях е със своя биография и вътрешна драма, а в „Равни” са... равни) сред орди от оперирани откъм емоции и страсти хора в съвършена физическа кондиция и т.н. Онова, което поставя разделителната линия между двата филма е, че в „Гатака” беше осмислен пътят, довел човечеството до този кошмар. Защо сме стигнали до тук, защо сме позволили да ни лишат от най-човешкото в нас - от емоциите, страстите, преживяването, страданието, любовта? „Гатака” даваше отговор на този въпрос – заради мечтата да полетиш, да откриеш, да преодолееш ограниченията на собствената си природа. Между другото още настръхвам от последния кадър, в който героят на Итън Хоук с болното си сърце и всичките си човешки „бъгове” се качва на кораба, за да осъществи мечтата си за полет в космоса. „Равни” обаче се задоволява само да констатира и порицава бездушието на технократския свят и нищо повече.

Действието на „Равни” се развива в бъдещето, след атомна война, довела до унищожаването на нашия свят. За да не се повтори всичко това е взето решение емоциите да бъдат отстранени от генома на човешката раса. Все още обаче някои представители дават дефекти, пък и една чума от бъдещето броди из новите човеци – синдромът, известен като SOS, който отново ги прави подвластни на емоции като гняв, страх, страдание, но също и на любов, страст, радост.

Филмът е доста предвидим, натрапващо стилизиран и въпреки че ни убеждава колко е важно да бъдем емоционални, всъщност не успява да порази емоциите ни. Кристен Стюарт и Никълъс Холт (порасналото момченце от „Маркъс” с Хю Грант, сещате ли се?) са извънземно красиви, с фантастични светли очи, които многото едри планове във филма (почти изцяло изтъкан от едри планове и детайли) нарочно подчертават. Романтичната история между тях обаче е доста механично предопределена, предрешена и истинска химична реакция между двамата актьори така и не се получава. Те си остават - ще си позволя да използвам клишето на клишетата - „красиви, но студени”. И понеже всичко около тях също е красиво, но студено, ти не ги усещаш като контрапункт. Те би трябвало да са новите Адам и Ева, които се срещат не в Рая, а в ледения Ад на неживото, на изкуственото. Любовта между тях трябва да разтопи поне малко този Ад. И го прави, но някак умозрително. Чувствеността остава изолирана. Далеч по-силно въздействаше Кристен Стюарт в компанията на Робърт Патинсън във вампирската любовна история „Здрач”.

Философията на филма ми се струва също доста старомодна, пък и вече многократно е вграждана в различни произведения на изкуството - не на разума, да живеят чувствата, емоциите са онова, което ни прави живи и т.н. Ок, но сме го чували стотици хиляди пъти. Един филм с претенции, а "Равни" без съмнение е такъв, би трябвало най-малкото да даде друга гледна точка по този въпрос. Вече имаме нужда от нова теза. Тази е изчерпана.