А какво е красотата за вас?

Ето това – посочва леко отпуснатото дупе на сервитьорката с гръб към нас в едно кафене в Пловдив. – Красотата е индивидуалност, огън, интелигентност, собствена вибрация, да искриш. Няма две еднакви лица, две еднакви интелигентности. Всеки е потенциален артист в себе си. Който не е доволен от това, което е, не се харесва и избира да бъде копие, се предава. Не вярвате, че можете да кажете нещо различно. Който се страхува да се довери на себе си, никога не побеждава.

Харесва ви да сте скандален. Защо искате да провокирате?

На теб не ти ли харесва да бъдеш провокирана? Да изпитваш оргазъм? Да провокираш е действие, което води до нещо. Мога да провокирам мир, любов, оргазъм. Какво провокирам аз? Може би мисленето на хората. Лошо ли е? Харесва ми, защото работата на артиста е да провокира. Аз съм какъвто съм. Просто не искам да се отегчавам, както повечето хора правят. Най-много мразя думата „типичен“. Всеки типичен гражданин на всяка типична страна е типичен идиот.

Говорите като човек, който е непрекъснато ядосан.

Има достатъчно неща, на които да се ядосаш – човешката несправедливост, политиката като социална администрация, глупостта, конформизмът. Телевизията. Аз съм „за“ да се елиминира, въпреки че правих телевизионното шоу „Камера обскура“. Може би е много готино да правиш телевизия, но ние не сме много добри в гледането й. Тя е като пералня за мозъци. Гледайки я, хората оглупяват, стават негативни, нямат собствено мнение. Аз не гледам телевизия. Слушам радио, защото ми позволява да имам въображение, чета вестници. Модерният свят и новите технологии не оставят поле на въображението. Всеки е зависим от това, което харесва и с което е свързан. Огледай се, седим тук, в това кафене, в този хубав град и какво правят хората на съседните маси? Всеки си е хванал телефона или го държи на масата, за да е във връзка. И са във връзка, но не общуват помежду си.

А вие как работите в екип? Казвате, че свободата е основният ви приоритет.

Имам една кръгла маса. Около нея събирам хората, които смятам за подходящи за проекта, и го правя. С тях. Много е смешно това, което се случва в рекламните агенции. Идва поръчка и се втурват в една стая артдиректорът, клиентът и още 20 души. Артдиректорът се старае със собствената си посредственост да създаде нещо, което да се хареса на всички. За мен понятието арт или криейтив директор е нонсенс. Даже Господ не е бил директор на творението, не го е управлявал. А все пак е Господ. Докато супербоговете в рекламата създават, управляват креативността. Креативността е просто последствие. Не можеш да я управляваш. Ти даже не знаеш какво точно представлява, защото може би най-креативният момент в живота ти е моментът, в който си се чувствал най-несигурен. Как да управляваш несигурността. Не! Те искат да управляват сигурността. Контролирайки това, което правиш, ти просто произвеждаш посредственост.

Доколко сте склонен да допускате компромиси?

(Поглежда ме изпод очилата си.) Това, че съм станал от леглото и че съм започнал деня, вече е компромис. И че давам интервю, също е компромис. Всичко е компромис. И да акаш е компромис. А аз съм направил доста л...а. Имам една снимка на голямо лайно. Това е нещо, което всеки от нас произвежда всеки ден. И може би всеки ден произвежда различни. А и на всеки са му различни. Никой никого не може да копира. За това могат да се сещат директорите, за които говорих. Нещата трябва да стават по естествен начин.

Как се вдъхновявате?

Нямам нужда от това. Не търся идеите. Идеи търсят хората, които нямат такива. Като артдиректорите. И криейтивите. Аз съм човек на ситуацията. Оглеждам с какво разполагам и действам с него. Работя по 26 часа. Винаги вземам по два часа и от следващия ден. Аз не съм служител. Живея живота си, работейки. Не съм от глупавите мъже, които ходят във ваканция, за да почерняват и да се грижат за тена си. Ще умра, докато работя.

Една от кампаниите ви е за анорексията. Впоследствие моделът Изабел Каро, която снимахте, почина. Какво си спомняте от работата ви заедно?

Не трябваше да казваме името й. Исках да насоча вниманието към анорексията, а не към момичето. Изведнъж тя се превърна в център на кампанията, а за мен беше просто модел. Тя показваше реалността. Не беше пресилено. Можех да избера всяка друга. Години наред ги наблюдавах как се мъкнат в моето студио, за да позират – толкова грозни, толкова не секси. И предимно от източните страни. Даже направих филм, който участва на фестивала в Кан. Мислех, че е правилният момент да го направя, защото моделите стават все по-слаби и по-слаби. Все по-болни и по-болни. Модният дизайн е залят от хомосексуалисти, на които не им пука за жените. За тях е важно само дрехите им да изглеждат добре. А дрехите изглеждат добре само на несъществуващо тяло. А несъществуващите тела не изглеждат красиво. Изглеждат ужасно! Исках да кажа на жените: „Оставете красотата си каквато е!“ И това впрочем беше най-евтината кампания, която съм правил – един постер в Милано, на пиаца Сан Бабила, един – на Пиаца дела Република, шест постера в Рим и толкова. И световните медии гръмнаха. Много копия са нужни, когато идеята е слаба. Една снимка ви е достатъчна, за да заговори светът за вас.