Грозденка е жена, за която с пълна сила важи твърдението, че живее втори живот. Тя е на 26, когато лекарите напълно я отписват и дори съветват първия й съпруг да се разведе и да си намери друга съпруга. Преди това е танцьорка и пее в самодеен състав. Изведнъж животът я сблъсква с диагнозата миастения гравис – хронично автоимунно заболяване, изразяващо се с прогресираща мускулна слабост и лесна умора. Присъдата на медицината е категорична. Не й дават много. 

Сега Грозденка е над 70, жизнена, пълна с енергия, с големи светлозелени очи, чисто и хубаво лице и прекрасна млада кожа. Има три големи дъщери и една внучка. Дълги години беше част от екипа на EVA.
Ето нейната история.

Дочути разговори

Всичко се разви от ангина, която продължи доста дълго – споделя Грозденка. – Kазаха, че трябва да ми извадят сливиците. Два дни след операцията се опитах да отворя очи и установих, че не мога да си вдигна клепачите. Не можех да стана от леглото, да се движа, дори да пия вода, защото пак ми трябваха мускули, за да я преглътна. Веднага ме вкараха в неврология. Изследваха ме в няколко болници и ми поставиха диагноза миастения гравис. Като ми сложеха инжекция, докато лежах в болницата, за около два-три часа успявах да се обслужвам самичка. През останалото време лежах. Лежах и чувах какво си говорят хората около мен. Чувах как, когато идваха мъжът ми и свекърва ми, им обясняват: „Разберете, от нея повече човек не става. Ти трябва да се ожениш – казваха на мъжа ми, – защото тя е дотук.“ Бях на 26 години. Наскоро бях завършила Института по съобщенията и работех там като техник. Съпругът ми ми беше съученик преди да се оженим. Имахме дъщеря на 3 г. След като диагнозата се изясни, решиха, че повече няма смисъл да ме държат в болница. Пак чух как някой попита: „Добре де, какви лекарства да й дадем?“ И му отговориха: „Каквото и да й дадем, нейният организъм ще привикне и в един момент ще спре да реагира.“

Петър Димков

Явно е трябвало да мина през това страдание и изпитание. Майка ми пое тя да се грижи за мен. Заведоха ме при природолечителя Петър Димков. Той ми изписа лечение, описано на 5 страници на пишеща машина – за всеки час през деня трябваше да се прави нещо. Майка ми месеше тесто, слагаше в него стрити диви кестени, магданоз и други съставки и ме облепваше. Така спях. Пиех билки, спазвах диета с много сурови сокове – от цвекло, моркови, целина. Ядях салати с всякакви зеленчуци. На това се наблягаше основно. На третия ден самичка станах от леглото и слязох по стълбите. Ама такава надежда ми даде това! Разбрах, че това е начинът. И продължих да изпълнявам всичко много стриктно. Само в неделя правех почивка с тестото, но продължавах да пия билките. Мъжът ми много се бори да ми помага и да ме подкрепя, но накрая не издържа. След месец лечение по предписанията на Димков вече ходех и отидох самичка на бракоразводното дело. Нищо че не можех да гледам дъщеря си, много настоях и се съгласиха да ми я дадат на мен. Съдията попита мъжа ми: „Добре де, казваш, че от нея няма да стане човек, но хората не се женят само за хубавите моменти. И за тези трудните моменти се женят.“ Мъжът ми отговори: „Казаха ми, че тя няма да оздравее.“

Ново начало

Най-интересното беше, че макар да чувах това отвсякъде, сякаш говореха за някой друг. Аз си гонех оздравяването. Започнах да изучавам и трите тома с българска народна медицина на Петър Димков. Бяха ми обяснили, че при моето заболяване се нарушава връзката между нерви, мозък и мускули. Затова прилагах всичко, за което прочитах, че е добре за нервите, мозъка и мускулите. Щом се развиделеше, излизах в градината. Плевях, поливах, метях двора. Година по-късно майка почина. Трябваше да се грижа за детето си сама. За да се движа и да ми заякнат мускулите, тръгнах на работа в един цех наблизо, където се опаковаха плодове и зеленчуци. Бригадата беше много голяма. В началото всички работеха два-три пъти повече от мен, но никой никога не измрънка за това. Всички виждаха, че много се старая. С времето започнах и аз да работя добре.

После срещнах другия ми мъж. Като ме поиска за съпруга, веднага се съгласих. Оженихме се и все повтаряше: „Женя се за теб, за да имам деца.“ Мислех как доскоро мускулите ми не работеха, но си казвах: „Кой иначе ще ме вземе?“ Забременях, родих второ момиче, с цезарово сечение. Лекарите не пожелаха да рискуват да ме оставят да раждам по естествен начин. И чух мъжът ми да казва: „Аз искам две деца.“ Едва позакрачила да вървя, забременях отново – с третата дъщеря. И двете момичета ги родих здрави, много хубави.