Преди 3 години Жоел Дикер измести от класациите Дан Браун и неговия „Ад“ с романа си „Истината за случая „Хари Куебърт“, за който получи и Голямата награда на Френската академия. Тогава Жоел е на 27. Сега е на 31 и гостува в София за представянето на новия си роман „Книга за Балтиморови“. Високият блондин от Женева ми напомни за друго литературно дете чудо, с когото съм се срещала – Паоло Джордано („Самотата на простите числа“), също скандално талантлив и доста красив. Докато при Джордано обаче се усещаше една меланхолия, при разговора с Дикер ми се струва, че дочувам тиктакането на швейцарски часовник у него. Не е склонен да допуска по-лични въпроси и когато го моля да направи паралел между главните си герои, все писатели, и себе си, ме връща в правия път: „Няма да описвам собствения си живот, защото и Хари, и Маркъс (от „Книга за Балтиморови“) са художествена измислица. Не може да правите паралел между мен и тях. Аз съм авторът и съблюдавам известна дистанция.“

Дикер започва да си записва въображаеми истории от 4-5-годишен. „Хари Куебърт“ е неговият шести (!) роман, пет преди него са отхвърлени от издателите. Историята с криминален характер за млад писател, разследващ убийство, за което е подозиран неговият ментор, е продадена в над 3 милиона екземпляра и е наистина убийствено добра. Действието и при Хари Куебърт, и при Балтиморови се развива в Щатите, където Жоел гостувал всяко лято между 5-ата и 25-ата си година на братовчеди. В „Балтиморови“ е описана историята на момче, гостуващо редовно в семейството на свой братовчед, на когото завижда за богатия баща, красивата майка и т.н. Не че не съблюдавам известна дистанция...

В „Балтиморови“ поставяте въпроса за завистта и ревността. Имаме ли право на подобни чувства?

Разбира се. Това лошо нещо ли е? Въпросът е какво правим с тази завист. Ако не я овладеете, тя ще ви повлече надолу. Но може да ви даде и добра енергия, за да продължите напред, да изпълните целите си. Аз съм много завистлив. Кога изпитвам завист ли – когато видя хора, които бягат по-бързо или са по-яки от мен. Тогава си казвам – и аз искам да бъда като тях.

Вие бягате, така ли?

Да. Между 12 и 2 часа, смятам, че средата на работния ден е подходящ момент.

Изглежда бягането е много писателски спорт. Оставам с впечатление, че от Мураками насетне не назначават за писател, ако не бягаш. В „Хари Куебърт“ пишете: „Ако някой ден имате съмнения за това, което предприемате, отидете да тичате.“

Докато тичаш, разсъждаваш. Бягането ти позволява да се отдалечиш от проблемите, да ги погледнеш отвън.

В „Балтиморови“ личи, че познавате училищната атмосфера в Щатите и, изглежда, там има много насилие. Наистина ли е толкова разпространено?

Разбира се, и във Франция, и в Швейцария. Убеден съм, че и в България съществува. Особено когато децата биват насилвани през фейсбук или по интернет. Родителите са спокойни в дневната, че детето им е горе, на сигурно място, докато то получава съобщение – ще ти разбия мутрата. Децата изпитват непрекъснат натиск. Достатъчно е да прочетем вестниците и да видим броя на самоубийствата при тях.

Като писател не получавате ли и недобронамерени отзиви по интернет?

Никога. Понякога ми пишат – не харесвам книгата ви и се надявам следващата да е по-добра. Но това не ме смущава. Не съм получавал съобщение „ти си тъпанар“.

В книгите ви любовта завършва със или води до престъпление, защо?

Може би не е добре да обичаш прекалено много. Предполага се, че страстта в любовта е толкова силна, че човек губи разсъдък и представа кое е възможно и кое – не. Всеки е имал познат, който е бил изоставен и е казвал – не мога да живея повече, ще умра и т.н. В швейцарското право например престъпленията от страст се наказват по-малко от останалите.

Знаех за Испания и за техните убийства с нож, но за швейцарците сега научавам, че са способни на престъпление от страст. Там най-жестокото убийство, което мога да си представя, е с швейцарско джобно ножче. 

(Смее се.) И в Швейцария стават такива престъпления.

Има клише, че да си швейцарец е по-скоро професия. И че това обикновено е човек със скъп часовник, който носи шоколад и сирене в чантата и отива да гласува на референдум. Кое от изброеното не е вярно за вас?

Всичко е вярно.

Кога за последно гласувахте на референдум?

Преди 15 дни. За това дали да има гарантиран доход за най-бедните. Не се прие.