II глава, в която 16-годишният Алек се озовава в Илиной, САЩ, в къщата на Роджър, заедно със Сън Бьонг Парк

„Заминах за Америка на 16. Първо, заради всичко, което бях чувал за това колко е зле тук за актьорите, как нищо не се случва и т.н. Второ, заради всичко, което бях слушал за Ню Йорк. Все си казвах, че ще отида в мегастолицата на света! Пък и винаги са ме привличали различните хора. Да не са само актьори, или пък само българи, да са от цял свят, с различни религии и всеки да си дойде с неговото си робство, но на една свободна територия. Затова проучих и открих една т.нар. exchange организация, която ти осигурява къде да живееш и да учиш, но ти трябва да се грижиш за себе си. Нашите ме подкрепиха и така заминах за Илиной, където завърших средното си образование, като взех две години за една. Живях с един кореец, Сън Бьонг Парк, много готин пич, в къщата на един човек, Роджър. Ходехме на училище, справяхме се с живота. Не знам нашите как са ме пуснали, явно съм им спечелил доверието. Да ти кажа, аз не бих пуснал детето си. Искам до 45-годишна възраст да си е при мен! Ама те ме подкрепиха. Виж, аз съм четвърто дете в семейството (Алек има двама братя и една сестра, но от първите бракове на майка си и баща си – б.р.) и може би просто в един момент и нашите са имали нужда да останат малко сами. Винаги съм бил свободен и самостоятелен, вероятно защото съм отгледан от братята и сестра ми.“

III глава, в която Алек отива в Ню Йорк и остава там завинаги

„След като завърших средното си образование в Илиной, изкарах езиковите тестове SAT и после баща ми ме подготви за изпитите по актьорско майсторство. Избрах си един драматичен монолог от „Завръщане у дома“ на Харолд Пинтър и един комедиен от „Дванайсета нощ“ на Шекспир. С баща ми работихме по скайп. Когато на него му свърши представлението, а при мен е 3 ч. сутринта, влизаме в скайп и започваме. Приеха ме в страхотната театрална академия на университета Аделфай в Ню Йорк, която е в топ 20 за театрално актьорско майсторство, с много висока стипендия. Бях заобиколен от различни хора, това е важното. Ако общуваш с един и същи тип хора, това ти ограничава кръгозора. Ставаш по-малък, вместо да растеш. Ню Йорк е една от любовите на живота ми, обичам дори миризмата на асфалта му. Или аварийните стълби, мога да ги наблюдавам с часове. Или хората – да ги слушам, докато пътувам с метрото. Да, налага се да бачкаш по 18 часа в различни заведения, да чистиш кенефи, но всичко това има жесток смисъл... На мен много ми липсва Ню Йорк. Казали са ти, че е много мръсно там? Много хубаво мръсно е! Това е градът, в който не се чувстваш като турист, като чужденец. Все едно си отишъл у дома си. Това е моят дом, в който не съм бил от няколко години и който много ми липсва, но един ден ще се върна.“

IV глава, в която Алек, син на моряк, създава свое племе и какво се случва след това

„Баща ми винаги пътуваше, той си беше вечно отсъстващият от семейството... (Стоян Алексиев казва в едно интервю, че е живял като моряк, все на път – б.р.). Майка ми също доста пътуваше. Не ме разбирай погрешно обаче. Не съм имал тежко детство, не, много хубаво беше дори. Просто беше голям купон. Сега с баща ми сме на една и съща снимачна площадка. Ако питаш дали ми е странно да играя заедно с него – не, не ми е. Нормално ми е. Той е много добър професионалист и партньор. Никога няма да забравя колко яко игра в моноспектакъла „Гъбата или обратното на обратното“ по Цветан Марангозов в Народния театър! Както и в „На дъното“ на Морфов, във филма „За къде пътувате“ на Рангел Вълчанов... Виж, аз много отдавна живея сам, откъснал съм се... Двамата с Яна обаче сме решили, че ще се опитваме да бъдем заедно колкото се може повече. Надявам се да имам достатъчно време за... племето. Защото всяко семейство си е някакъв тип племе, нали? Яна е една от причините да се преместя в Лондон. Другата, доста по-второстепенна причина е, че в Америка с документите е по-сложно и трябваше да положа доста усилия, за да си ги уредя. Основното обаче бе, че с Яна много искахме да сме заедно. Решихме, че Лондон е добро място, тъй като в Англия се снимат голяма част от американските продукции и има много работа. Когато Яна ми каза, че ще си имаме бебе, бях на 24-25 години. Мислех, че ще стана баща, като навърша примерно 49. Беше много неочаквано. Седнахме на дивана, хилихме се като тикви, а после тя се разрева. После пак започнахме да се смеем. Когато Ая се появи, решихме много-много да не си променяме живота, а по-скоро тя да стане част от нашия живот. Новото циганче в нашето племе, новото индианче, което обаче ми осмисля всичко, което правя. Всяко пътуване, всяка покупка придобиват друг смисъл, откакто тя е част от живота ни. Преди да се роди Ая се случваше да кажа на Яна: чакай ме тази вечер в еди колко си часа на „Лутън“ (едно от лондонските летища – б.р.) и си носи летни дрехи. И едва в последния момент преди полета я информирам, че летим за Барселона. Липсва ми чувството, което изпитвам, когато й правя изненади.“

V глава, в която ни се изяснява защо Алек не разбира от пчели, но яде само мед (читателите трябва да знаят, че старата софийска сладкарница „Пчела“ някога е принадлежала на неговото семейство – б.р.)

„Тази сладкарница отдавна няма нищо общо с нашето семейство. Аз от сладкарство нищо не разбирам. Дори не знам вкъщи къде е захарта. Всъщност не употребявам захар, по-добре мед. Захарта си я взимам от алкохола. Въобще в готвенето съм много зле. Правя пържоли и съм дотук.“