Обожавам Амели Нотомб заради начина й да казва мило ужасни неща. Според баща й барон Патрик Нотомб, белгийски дипломат, тя го усвоила на приемите, на които присъства от малка. В кратките си (около 150 страници) романи Амели леко и с хумор говори за жестокостта, отхвърлянето, загубата в превода между културите, обсебването, обяснявано като любов, а когато й се налага да убие някой герой, го прави с „изумление и трепет“

Амели Нотомб е от малцината богоизбрани с дефинитивен личен стил. Винаги в черно, с ярко червило, често с шапка, изпод която маг би могъл да извади половин дузина гълъби. Но Амели има по-интересно занимание – тя менажира личния си мит. Ексцентризмът й се е превърнал в легенда – от разбуждането сутрин в 4 с литър отровно силен чай, писането на гладно след това, до опита й за самоубийство на 3-годишна възраст, когато скочила в езерце с шарани в двора на дома им в Япония, защото не можела да понесе опулените очи на рибите. На 5 години решава да не яде, защото е заобиколена от глада в Бангладеш, където е изпратен баща й. На 15 отново отказва храната и става 33 килограма при ръст метър и седемдесет („Приличах на труп. Това ме възхищаваше.“), а от анорексията я спасява литературата. На 25, преди да публикува първия си роман „Хигиена на убиеца“, развива мания по презрели, почти развалени плодове – събира захвърлени на пазарите банани, круши, грозде.

У Амели има много „не“-та. Не кара кола – след като 4 пъти я късат на шофьорския изпит. През живота си не е записала нито един адрес, телефонен номер или рожден ден, защото има удивителна памет. Не закъснява за срещи, дори е нормално да подрани с половин час. Не използва мобилен телефон и компютър – пише само на ръка (изключение от технологичното вето прави за айпада, подарък от приятеля й, който е истински it маниак). И въпреки това завършва между 3 и 4 романа всяка година, но публикува само един. В края на годината ги изчита и решава кой отива при издателите. Никой от останалите – това го има в завещанието й, не трябва да види бял свят.

Родена е на 13 август 1967 г. в Кобе, Япония. Казва, че е научила японски преди френския на родителите си. Баща й твърди, че тя е истинска съвременна японка, но без особения хлад в погледа. Въпреки това отношенията на Амели Нотомб с родната й страна са сложни. Когато я напуска със семейството си на 5 години, за нея това е раят, който губи. През 90-те се връща отново там, организира курсове по целуване на ръка за бизнесмени („Беше голям купон.“) и работи като преводачка. Челния сблъсък с японската корпоративна култура описва в романа „Изумление и трепет“, с който печели Голямата литературна награда на Френската академия (1999). Книгата е приета резервирано от японската публика и на Амели й се налага многократно да обяснява, че не, няма да се върне в Япония, за да работи за друга компания и да напише друга – вече „вярна“ книга. Написах я не за да опозоря Япония, казва тя. Япония е моята любима страна, но там има определени проблеми. За любовната й история с наследника на токийска бижутерска фамилия Ринри тя ще напише „Нито Ева, нито Адам“ (награда „Флор“, 2007). На българския пазар сега излезе и „Щастливата носталгия“ – своеобразен литературен репортаж за връщането й по следите на детството и любовта в Япония през 2012 г. Книгата завършва с кацането й в Париж, градът, в който си е извоювала да живее – по собствените й думи.

Част от отговорите на Амели Нотомб. Тя отговаря лично и на ръка не само за интервюта, но и на читателите си.

Всичко зависи от лицето, което ме интервюира. Вие ми се струвате много симпатична.

Някъде четох, че французите са последните хора на Земята, които пишат на ръка. Но вие сте белгийка. Защо го правите?

Аз идвам от праисторията. Нямам компютър, нямам мобилен телефон. Писането на ръка ми доставя неописуемо удоволствие.