До 7 май във Виваком Артхол гостува съвместната изложба на Лени Кравиц (с негови авторски фотографии) и на близкия му приятел фотографа Матю Битън, (който е запечатал Лени по време на турнета и в моменти на почивка). Съвместната им колекция ще бъде продължение на цикъла „Майсторите на фотографията“, организиран от агенция „Мусиз“ и фондация „Америка за България“. Ето какво разказа по повод изложбата Лени Кравиц пред EVA

„Бях на лятно турне в Европа преди няколко години и в един от свободните дни между концертите реших да се поразходя и да снимам. Грабнах фотоапаратa, а на улицата пред мен заизникваха фенове, папараци, всякакви хора, които ме гледаха. Това ми пречеше да избера какво да запечатам като спомен. Скоро разбрах, че няма как да остана анонимен. И тогава обърнах камерата към тези, които ме снимаха. Не съм имал намерение да показвам тези кадри. Просто ми се снимаше и това имах подръка. Идеята беше на моя скъп приятел Жан-Батист Мондино. Той видя фотосите ми и реши, че са много интересни и оригинални. Каза, че си заслужава да бъдат публикувани в книга и показани на изложба. След това проучи, оказа се, че подобна изложба не е имало никога, и ми каза: „Толкова рядко се случва някой фотограф да покаже нещо, което не е правено досега. Трябва да покажеш тези снимки, Лени!“ Реших да го послушам. Случи се, без да е планирано. Мисля, че това е основен принцип в изкуството – каквото и да правиш, остави го да се случва естествено, да дойде от живота ти, да излезе от теб такъв, какъвто си, от това, което ти се предлага.“

Как се чувстваш в центъра на толкова внимание? Като жертва на папараците или по-скоро ти е комфортно със светкавиците и фотоапаратите около теб?

Като жертва – не, защото отказвам да се чувствам така. Понякога усещам нападателност и елемент на агресия, но това е част от живота, който съм избрал. Истината е, че понякога просто е сюрреално да бъдеш преследван и наблюдаван.

А ти как се запали по фотографията?

От баща ми. Той беше журналист и работеше за NBC в Ню Йорк. Пътува и до Виетнам, за да oтразява войната. Баща ми не беше професионален фотограф, но винаги носеше в себе си камера – имаше Leica. Това беше първият фотоапарат, който видях като дете. Играех си с него, но не знаех как да снимам. След това станах артист и започнаха да снимат мен. Харесваше ми не толкова да ме снимат, колкото процесът на самото снимане, а и процесът на проявяване на филмите. Ставах приятел с фотографите, наблюдавах ги как проявяват филми и ги слушах как обясняват технически подробности и това ме очароваше, без да разбирам от фотоапарати. Накрая си купих камера – дигитална Leica M8. Мой приятел имаше такава и я харесах. Така че с нея започнах наистина да снимам. Част от тази изложба е снимана и с тази камера.

Ти си създал и модел за Leica.

Да, Leica M-P (Typ 240) „Correspondent“ – лимитирана серия с винтидж дизайн. Обективът е с две лещи. Камерата е посветена на баща ми.

Колко близки бяхте с баща ти?

Двамата имахме интересна връзка. Отношенията ни бяха трудни в продължение на много години. През целия му живот са били обтегнати. Той имаше тежък характер. Служил е във флота, когато е бил на 18 г., бил е сержант, зелена барета – най-тежката служба във военноморските сили. Бил се е в Корея заедно с по-малкия си брат, който загинал. Заради това че беше оцелял, към баща ми имаше едно негласно обвинение от страна на роднините му. Дядо ми – неговият баща, беше военен. И така, моите отношения с баща ми се оправиха преди смъртта му. Той започна да омеква в момента, в който влезе в болница. Една вечер отидох да го видя. Изглеждаше уморен. Погледна към мен и каза: „Има ангели навсякъде в стаята. Това е заради Исус.“ Обърна се, отмести поглед и издъхна. Толкова. Доколкото го познавах, това беше най-невероятното нещо, което можеш да предположиш, че ще каже. В последните три седмици преди смъртта му беше най-хубавата връзка помежду ни. И тя отмени и изтри 40 години преди това. Тогава успя да ми покаже истинската си същност, която беше различна. Беше наистина много чувствителен и имаше сърце на артист.

Кой е най-топлият спомен от детството ти?

Да бъда със семейството ми. Когато моите родители, баби и дядовци, чичовци и лели бяха живи и бяхме заедно, тогава беше красиво и имаше сигурност. Може би и оня момент, в който се убедих, че искам да се занимавам с музика. Баща ми ме заведе на концерт в Медисън Скуеър Гардън. Бях на 7 години и беше първият концерт, на който отидох. Близо до нас седеше Арита Франклин, облечена в дреха от бяла пухкава кожа. Фотографи наоколо снимаха като полудели. Когато изгасиха светлините, на сцената излязоха The Jackson 5 и след като свършиха, си тръгнах като парализиран. Бях друг човек. Още пазя снимките, които баща ми направи тогава.

Освен снимките, които ще представиш на изложбата си в София, си снимал и свои известни колеги. Кои са те?

Мои приятели. Снимал съм Алиша Кийс в моя апартамент в Париж, Куинси Джоунс – на джаз фестивала в Монтрьо, Робърт Плант – на партито за 60-годишнината му, Лайнъл Ричи – в магазин за свещи в Париж, Рони Ууд, пиещ кафе на Бахамите... Много, много приятели.

Какво е по-специалното в снимките, които ще видим в София?

Специалното е, че са правени с фотоапарата, който баща ми е използвал във Виетнам, и цялото тониране е направено на ръка, за да придам усещането за винтидж.

Какво си спомняш от концерта си в България?

Концертът ми в София беше проблясък в моята кариера. При вас усетих една от най-невероятните енергии и чувство за любов, които някога съм изпитвал. С нетърпение очаквам да се завърна отново. И това ще се случи по време на предстоящото ми турне със сигурност. В момента записвам албум. И когато е готов, ще дойда да ви го представя.