Преди всичко останало - това е последният филм на Алън Рикман, да е светла паметта му. Никога няма да го забравим в „Наистина любов”, „Разум и чувства”, „Суини Тод, бръснарят-демон от Флийт Стрийт” и още толкова други филми. Почивайте в мир, сър!

Когато гледате „Война на дронове”, със сигурност ще усетите, че в него сякаш е вграден съвършен часовников механизъм, който в нито един момент нито за секунда не изневерява на верния ритъм. Наистина мисля, че ще изгледате „Война на дронове” на един дъх (самата аз така го изгледах), а това говори много за филма – за брилянтно изчисленото филмово време, за неговата съсредоточеност и за компютърната точност, с която се е „прицелил” в разгръщането на сюжета и градирането на съспенса, и то без всичко това да е пренавито. Все едно не са го правили артисти, а военни. Отлична работа, господа!

Филмът е съвършено конструиран – обезвреждане на терористична групировка, която по време на филма пред очите ни подготвя и поставя жилетките с взривни устройства на две камикадзета. Британски и американски висши военни и политици (някои от политиците са с тежка форма на разтройство и тук е сатирата) наблюдават всичко, което дроновете, следящи операцията (единият дрон е под формата на бръмбър и може да прониква в къщата на терористите и да следи всичко съвсем отблизо) показват и взимат решения на базата на компютърни изчисления за процент евентуални човешки жертви, ако бъде бомбардирано убежището на терористите. Разбира се и в тази „война на дронове”, както и в старата, „аналоговата” война, всичко е въпрос на смелост, кураж да вземеш решение и да понесеш последствията от него, както и на това кой си ти – онзи, който спасява човешки животи или онзи, който прави политическа кариера.

Може би един ден ще се появи филм, заснет единствено от различни модели дронове с различна мобилност, управлявани дистанционно. Или от бръмбъри-камери, които кръстосват пространството безпрепятствено. Ще бъде велико, сигурна съм. Всъщност приблизително половината от филма, за който си говорим сега, е заснет наистина от дронове, проследяващи терористите, около отстраняването на които е построен целия филм. Тези дронове се управляват чрез бутони и лостове от хора, седящи в апаратни. Те именно са новите войници, тъй като те и изстрелват бомбите, без въобще да напускат военните бази. Работата е там, че винаги има някой, който взима решението и някой, който дърпа спусъка. И тези хора може би не рискуват директно живота си, но подлагат на светкавичен тест собствените си морал и съвест, с които след това трябва да продължат да живеят. Филмът е изключително важен и актуален преди всичко с въпроса, който поставя за това колко по-високи са изискванията към съвестта и морала на тези войници, които не са принудени да пазят живота си и които от нищо не са застрашени. Какво би станало, ако подобна възможност да убива от разстояние, в условията на пълна безопасност, попадне в ръцете на по-примитивен и неовладян човек? По-високите технологии със сигурност изискват по-висок морал, по-голяма интелигентност, по-силно чувство за отговорност.

Трудно е да се каже дали във филма има роли в класическия смисъл на думата. Една голяма актриса като Хелън Мирън например играе така да се каже главната роля – на полковник Катрин Пауъл, която ръководи операцията около елиминирането на ключово терористично ядро в Кения. Какво прави Хелън Мирън? Почти през целия филм тя присъства в среден план, облечена във военна камуфлажна униформа, без да напуска военната база. Действието се развива в продължение на няколко часа, през които Хелън Мирън не прави нищо друго, освен да провежда телефонни и видео разговори, да дава нареждания, да следи всички n-брой екрани пред себе си, през повечето време е напълно неподвижна и може да „играе” само с лице, рамкирано от металиковосиви коси, със стоманеносините си очи и с ясния си глас. Напълно достатъчни актьорски инструменти за Хелън Мирън, разбира се. Ако човек се замисли обаче ролята на Алън Рикман, който играе генерал лейтенант Франк Бенсън, е абсолютно същата. Тази на Арън Пол (в ролята на онзи, който трябва да натисне спусъка) – и тя. Само очи и лица в среден или близък план. И това не е случайно – все по-малко участваме непосредствено в събитията, в живота, все повече го правим виртуално.

Продължавам да си задавам въпроса – роля ли е да седиш пред компютъра и да наблюдаваш един екран? Актьорско постижение ли е?

Може би ключовата реплика във филма е тази, която Алън Рикман произнася накрая, а именно: „Никога не казвай на един войник, че не разбира последствията от войната”. Понеже е пълно с кабинетни хора, които си седят някъде на тихо и топло, наблюдават войната на големи екрани и на чаша чай с бисквитки и издават нареждания, присъди или обвинения, без нито веднъж да са рискували собствения си живота или собствената си съвест.

Изводът, разбира се е, че каквато и да е войната, в нея винаги има невинни жертви. В една война детето с червената абая като символ на невинната жертва, няма как да оцелее. Дори във войната с дронове.