Романът „Щъркелите и планината” (ИК „Сиела“) на Мирослав Пенков е написан на английски под редакторското ръководство на Майкъл Ондатджи („Английският пациент”), а след това е преведен от автора за българската публика.

След излизането на български на сборника с разкази „На Изток от Запада“, който имаше страхотен отглас в Америка и беше продаден „на зелено“, още преди излизането си, в 11 държави, направихме интервю с Мирослав Пенков. Ето част от него, останала непубликувана:

Да очакваме ли друга книга? На „Изток от Изтока“ например.

Да, „На Запад от Изтока“. Шегувахме се с един приятел, че после ще правим север, юг, северозапад. Ще изкарам всичките посоки.

Може Дружеството на географите да ви спонсорира.

Да, ще направим розата на ветровете. Идеята ми за следващото нещо е... дай Боже да стане, -роман.

На каква тема?

За България, дори още повече.

Защо решихте да пишете роман този път?

Аз предпочитам дългата форма. В „На Изток от Запада“ или „Македония“ (от сборника „На Изток от Запад“ - б.а.) е наблъскано толкова много, че чак размива представата за разказ. В Америка смятат, че разказът е нещо, в което влизаш и излизаш. Кратка форма, която обхваща кратък период, да има една елегантност. А при мен много от разказите имат повече структурата на роман, отколкото на разказ. За мен същинската битка за един писател е романът, бойното поле. Има съвършени разкази, които са изпипани, но няма перфектни романи. „Ана Каренина“ е много близо, но... Роман и съвършенство е едва ли не оксиморон.

Според Мирослав Пенков Странджа с хълмистата си красота наподобява много Арканзас, където той учи няколко години, преди да отиде в Тексас. Предлагаме ви откъс от романа, издаден от „Сиела“.

Приятно четене!

Едно

Отвън някой така заблъска вратата, че цялата автогаричка се разтресе.

Провикна се мъжки глас:

– Отваряйте бре, магарици! Бурята съвсем ни застигна.

Но нали не бях мигвал вече трийсет часа, този глас може би само насън го чувах. А може би не ми се ставаше много-много, както се бях свил удобно в единия ъгъл. Шепата селяни около мен взеха да шават притеснени. Смрадта на мокра вълна, на пот и на тютюн се надигна като мъгла от прастарите им кожи и чакалнята съвсем се запари. Знаех, че мен чакат, младото момче, да скокна и да преборя вратата, да пусна на безопасно онзи, който блъскаше така зверски. Затова стиснах очи и се престорих, че хъркам.

Бях пристигнал същата сутрин с автобус от София, четири часа лашкане до средата на едното плоско нищо.

– Сядаш тук и не мърдаш – беше ми казал шофьорът. – Чакаш автобуса за Клисура. Идва по обед. Син автобус. С голяма табела. За Клисура. Ти да четеш нали можеш?

Бавно и високо – така ми го беше казал – както се говори на чужденци, на пияници или на идиоти. А аз му бях кимнал усмихнат и се бях почудил той за кое от трите ме беше сметнал.

Отвън юмрукът заблъска по-ядно. Вятърът така натисна прозорците, че стъклата им изпукаха, готови всеки миг да се пръснат. През притворени клепки видях как една баба с куцукане стига вратата. И един дядо как става да ѝ помогне. После, преди да се усетя даже, край нас се завихри див вятър, твърде горещ за средата на месец април.

Щом затръшнаха най-сетне вратата, чух мъжа, който беше думкал, само че вече отвътре.

– Ашколсун, бабо.

Сетне го и видях, как тупа пясък от синия си анцуг и от кафявото си кожено яке. Целуна бабата по челото и без никого да погледне, профуча към далечния край на чакалнята. Там една камара пейки се издигаше чак до оголените греди на тавана.

– Ти недей стърча вкаменена, ами ела да помогнеш! – викна, без да се обръща.

До вратата сега стоеше младо момиче. В сини шалвари и копринена рокля, то беше изскочило сякаш от самото нищо. Развързваше шамията си, бяла, с щамповани по плата рози, но като го повика мъжът, момичето хукна да му помага. Двамата сграбчиха една пейка и взеха да я влачат по пода на пет-шест метра.

– А дамаджаната? – изрева мъжът. – Къде я забрави?

Момичето хукна обратно към вратата. Лицето му поруменя като розите, а босите му крачета зашляпаха по наветия с пясък под.

Отведнъж ми олекна. Селяните, които от часове ме бяха мачкали с поглед, сега впиха очите си в новодошлата двойка. И на мен ми се прииска да позяпам какви ги върши момичето, но се уплаших да не ме хване мъжът ѝ. Затова се преместих до прозореца, да ѝ погледам отражението на скришно.

И там, до прозореца, видях задаващата се буря. Пред автогарата се извиваше път, напукан от жеги, от студове и от дъжд, а отвъд пътя лежеше голо и безкрайно поле. Два реда вятърни турбини подчертаваха хоризонта и пръснати между тях, преброих една дузина могили. Гробници от тракийско време, това поне знаех. А в далечината, отвъд могилите и турбините, стена от червен пясък се изливаше от небето, страховита и кална, и летеше право към нас.

– Самум – каза някой до мен. – Надига, разбираш ли, пясък от Сахарската пустиня и го влачи тука, на две хиляди километра.

Кълбо от дим блъсна прозореца отвътре и ме лъхна обратно в лицето. Като се разсея димът, видях отразен в стъклото един старец, призрачно-прозрачен, с изключение на мустака му – дебел като лакът и с цвета на ръждясала ламарина.

– Тя, моята другарка, ме кара да го къносвам – каза ми той и като приглади косъм, кимна към една съсухрена бабка на пейката зад нас. Облечена цялата в черно – черна пола, черна престилка, черна забрадка – тя ми заприлича досущ на сянка. Старецът обърна поглед към новодошлото момиче.

– Аз да не бях женен, веднага щях да я открадна! – И вместо смях, пусна дълбока кашлица.

Прииска ми се да му обясня, че в България няма самуми. Но кой бях аз, че да го поправям? Може пък в годините мое отсъствие и климатът да се беше изменил. Прииска ми се да го попитам дали приближаващата буря не крие сериозна опасност? Дали не беше редно да се дръпна по-далеч от стъклото? Но да заговоря езика, който не бях говорил така отдавна, ми се стори по-страшно и от сто пясъчни бури.

Подвих опашка и допълзях обратно в моя си ъгъл. Седнало на своята пейка, момичето ядеше ябълка. Мъжът ѝ хъркаше, прегърнал плетената дамаджана, а в устата му димеше цигара. Аз ги погледах така по-нахално, докато изведнъж момичето не вдигна очи и не ме забеляза. Без да ме изпуска от поглед, тя впи ситните си зъбки в ябълката, засмя ми се и задъвка с блеснали от сладък сок устни. Отвън нещо удари стената и се пръсна с оглушителен трясък.

– Тъй, тъй – чух да шепне Ръждивият Мустак. Беше се върнал при жена си, пък тя сега се поклащаше напред-назад в ужас.

– Въх, въх – отвърна му тя. Като нежна песен. Въх, въх.

И изведнъж остро изписка:

– Добре си ни дошъл, свети Константине.

Заклати се по-напористо и взе трескаво да се прекръства. Една по една жените до нея станаха от пейката и се преместиха в най-далечния край на чакалнята. Една по една насядаха по пода и покриха лица с разноцветните си забрадки. Момичето в ъгъла се понадигна, хвърли ябълката настрана и избърса длани в шалварите си.

– Не бойте се, душички – рече им бабката в черно. – Свети Константин иде. А след него майчицата му и тя пристига.