Мирослав Пенков попитал немския си преводач: кажи ми честно, мислиш ли, че някой ще иска да чете книгата ми? О, ако беше просто писател от България, едва ли, но понеже идваш от Америка... Е, да, той идва от Америка. От Тексас. Дори книгата му „На Изток от Запада“ (ИК „Сиела“), която сега излезе на нашия пазар, е писана първо на английски. Рецензията на “Лос Анджелис Таймс” гласи: “Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват и с цели глави... сборник на триумфа.”
Мирослав Пенков се ражда в Габрово, родителите му лекари се местят в столицата, когато е на 4. Завършва Първа английска и заминава да учи психология в Щатите със спечелена стипендия. После записва магистратура по творческо писане. Сега живее на 60 км от Далас. Там е университетът на Северен Тексас, в който Пенков преподава на докторантите по английска филология и творческо писане.

Как е в Тексас?
Там няма нищо освен едно грамадно небе. И точно като по филмите – чат-пат ще мине през пътя някоя топка тръни, подгонена от вятъра. Страхотни ветрове. Имахме проблеми тая пролет с торнадо. Вятърът ни събори оградата. Може и да е, защото къщите се строят с най-евтините огради.
Използвате множествено число. С кого сте в Тексас?
С жена ми. Тя е от Япония. В момента си стои вкъщи, няма право да работи. Нямаме зелена карта още, аз съм на работна виза. Запознахме се в Арканзас, бяхме студенти. Аз по писане, тя по математика. Кьоко се казва.
Ходили ли сте в Япония?
Миналото лято. Къщата на родителите й е много близо до Токио, въпреки че това там е разтегливо понятие. Зависи с кой влак ще пътуваш. Къщата е в планината, с река. Зад нея има гора, маймунки слизат, нивя, оризища. И става сутринта баща й в 4 и половина, хваща едно влакче, второ влакче, след час и половина отива в Токио. Работи в най-големия държавен телевизионен канал вече 50 години.
Сватба правихте ли?
Направихме много хубава сватба в Щатите, за съжаление нито един роднина не присъстваше. Поканихме си всичките приятели, купихме пиене за 700 долара. Жена ми е будист, но не практикуващ. Сватбата ни се случи в къщата на един от моите преподаватели по писане в Арканзас, писател. Той си е изкарал сертификат към някаква си църква в интернет, който му позволява да жени хора. И ни ожени. Вместо някакви библейски неща чете поезия. Литературна сватба беше. За арканзаската програма по творческо писане се казва, че е пиянска програма с писателски проблем. Аз не пия между другото, само бира и вино.
Коя беше първата японска дума, която научихте?
Сядайки да се хранят, те казват: хайде да ядем. Итадаки мас. Много труден език е японският и нямам особено желание да го уча. Но с клечките вече съм много добър. Ние сме заедно от 5 г. с Кьоко, женени сме от 3. Свикнах да се храним на земята, на една малка масичка, много е удобно. Спомням си, когато за първи път отидох в нейната къща, там имаше само стол и едно бюро, за да си пише. Нищо друго.
Знам, че правата за книгата ви са купени в 11 държави. В Япония няма ли да ви преведат? По роднинска линия...
За съжаление в тази държава шуробаджанащината не е като тука. Един преводач японец се свърза с мен. Каза: ако можете да ми помогнете да си намеря издателство, с удоволствие ще я преведа. Разказът „Как купихме Ленин“, който беше публикуван в антологията Best American с 20-те най-добри американски разкази за 2008 г., е преведен на някои по-екзотични езици - на тамилски, виетнамски, на фарси. Много ми се иска на японски да преведат книгата, ще е хубаво да я дадем там на родата да прочетат. Може би най-сериозната причина да реша да преведа книгата си на български е, че в момента майка ми и баща ми могат да четат разказите. Отначало не исках да излизат в България, страхувах се, че преводът ще ми отнеме много време. Но това лято я пренаписах на български.
Разказите ви са безмилостно български – с много история, бит, фолклор в тях, с думи като хаванче и медник. Не ви ли беше страх, че ще останат неразбрани в Америка?
Идеята на книгата беше да даде на американския читател представа за една напълно неизвестна държава. Според мен е грешка да се подценяват читателите независимо от националността. Литературата, ако е направена качествено, успява да надскочи бариерите и ако един герой е развит така, че да се превърне в истинско човешко същество, няма проблем да бъде разбран навсякъде. Може би няма да разберат кой е Митко Палаузов, но то не е и необходимо да разбереш всичко на 100%. За мен това е част от удоволствието да четеш поезия например. Невинаги разбирам всичко с ума си, но това придава автентичен привкус на дадения разказ, обогатява го, вместо да го ограничава.
Кога разбрахте, че сте разбран?
Когато излезе разказът ми „Как купихме Ленин“ в списание Southern Review през 2007 г. Започнах да получавам писма, имейли от читатели. Няколко месеца по-късно от списанието ми се обадиха, че печеля годишната им награда за най-добър разказ. След няколко дни получих писмо, което гласеше: „Уважаеми Мирослав Пенков, Салман Рушди и аз избрахме вашия разказ Bying Lenin за Best American Short Stories 2008.” Това е антологията на най-добрите американски разкази, съществува от 1914 г. и всяка година отличават 20-те най-добри разказа, публикувани в Америка и Канада за календарната година. Четат всички разкази, как успяват, не ми е ясно. От тях избират 120-те най-добри, след което идва гостуващият за годината редактор и отсява 20 за публикуване. 2007 г. беше Стивън Кинг, 2008 г. – Салман Рушди.
Получили сте много писма от читатели. Какво им харесва?
Имаше много странни писма. Едно момиче от Ню Йорк ми писа, че на погребението на дядо си чувала гласа му. После осъзнала, че това не бил неговият глас, а част от моя разказ. Чувала думи от разказа. На хората много им допада човешката връзка между момчето и дядо му. Знаех, че разказите ще бъдат четени първо от американци, но това не означава, че съм ги писал специално за тях. Не бива да опростяваш едно произведение, да го принизяваш, за да бъде разбрано. Трябва да го напишеш искрено, за да могат да го разберат независимо от националността.
Засегнати ли са отношенията мъже-жени?
Някои разкази са писани от името на жени. Но идвайки си в България, нещо в тези отношения страшно ме дразни... Може би защото в Америка са крайно чувствителни към расизъм и сексизъм. До прекаленост. В България прекален е сексизмът, който се вижда от телевизията. Няма предаване от забавните, в което водещите да не превръщат жената в обект на сексуални шегички. Аз преподавам на студенти. Ходил съм на семинари, на които те учат да внимаваш какво ще кажеш или направиш. Примерно в офиса вратата ми винаги трябва да бъде отворена. Не може да съм със студент на затворена врата. Миналата година успяхме да наемем един от най-големите американски писатели в момента– Би Ейч Феърчайлд, невероятен човек, поет, лауреат на камара награди, да преподава в нашата програма по творческо писане. На литературното четене, необходимо за да го одобрят, една от нашите студентки, докторантка, го представи така: „Причината да искам да пиша поезия е този човек.“ Феърчайлд отговори: „Една от причините да искам да пиша поезия е да може да излезе едно хубаво момиче и да каже хубава дума за мен.“ Имаше колеги, жени, особено от занимаващите се с феминизъм като дисциплина в английската литература, които се бяха вбесили от този сексистки според тях коментар до такава степен, че гласуваха срещу Феърчайлд впоследствие. А в България на тези доста пошли телевизионни шеги всички им се радват, дори самите жени.