Всичко започна с приказката за един човек, който бил много привързан към своята котка. Веднъж я разказах на четиригодишната ми дъщеря за лека нощ в пристъп на ярост, че е почти полунощ, а тя не ще да заспи, и в пристъп на отчаяние, че – да, признавам си – вечерите ми минават в четене на книжки за костенурчето Франклин вместо в купони или необуздан секс. И понеже осъзнах, че необузданият секс ще ми се размине за пореден път, за купоните да не говорим, в главата ми се роди тази чудовищна приказка за човека и неговата котка. Добре че дъщеря ми заспа бързо, та я доразказах на мъжа ми – по негово настояване. А и той си го беше заслужил.

Значи, приказката, най-грубо разказана, е следната – един мъж живеел с хубавата си жена в хубавата си къща с камина, но бил нещастен. Един ден в къщата се вмъкнала котка – улична, да кажем. Много необуздана. Идвала всеки ден, а вечер си тръгвала. Мъжът я хранил, грижил се за нея, макар че тя била много дива и невъзпитана. Обаче – котка. И постепенно той така се пристрастил към нея, че я прибрал в къщата. По цял ден се занимавал с нея, водил я дори на работата си. Накрая шефовете му казали: виж какво, не можеш да идваш на работа с тази необуздана котка. Избирай – или котката, или работата. И мъжът избрал котката. Затворил се вкъщи и се занимавал само с животинчето. Останали без пари и един ден жена му казала: виж какво, не мога да живея повече с теб и без пари. Избирай – или аз, или тази необуздана котка. Мъжът пак избрал котката и жената го напуснала. Той останал сам с необузданата котка в студената къща. Приличал на просяк, брадясал, слаб. Дошла зима и той, за да не й е студено на котката, започнал да гори в камината книгите, после мебелите, дрехите, килимите, всичко – страхотия! Накрая изгорил парцалите, с които самият той бил облечен. Тогава необузданата котка го погледнала право в очите и казала: или аз, или ти. И той пак избрал котката.

„Това е – казах на мъжа ми. - Искам да ме обичаш така, както мъжът- котката си.“ Той ме погледна: „Само едно не разбрах – защо повтори сто пъти думата необуздана.“ „Не знам, такава беше логиката на приказката.“ И после заспахме, изтощени от приказки. Аз – тотално необуздана. За него не знам. Той да си пише за него.

Понякога една история може да започне в понеделник и това ти изглежда съвсем закономерно. Понякога може да мине транзит през някой понеделник, без изобщо да му обърне внимание. Понякога обаче една история може да завърши в понеделник. И тогава се чувстваш странно. Има понеделници, в които всички тези неща се случват накуп. Този, за който ще ви разкажа, беше точно такъв – една история мина транзит през него, друга приключи, а трета започна.

„Транзитната” беше свързана с котката. Откакто разказах приказката, си втълпих че трябва да си взема домашна котка, за да ме научи на правилно женско поведение. Исках да стана високомерна, хладна и да усвоя специфичното мъркане, което според мен си е чист вентрилоквизъм (умение да говориш с корема си). Мъркащите жени казват някакви неща с коремите си и ги чуват само мъжете, които обладават тези кореми. На другите хора тези жени изглеждат най-кротките и непретенциозни същества на света. Грешка, голяма грешка. Ей този вентрилоквизъм ако го усвоя, нищо друго не ми трябва. Та във въпросния понеделник трябваше да купя котешко легло и котешка тоалетна, а на следващия ден – във вторник – да взема самата котка. Чувствах се много зле този ден – бях спала зле, косата ми приличаше на плачеща върба, освен това се спъвах и заеквах (имам дни, в които се спъвам и заеквам). А, да – имах ужасна пъпка вместо трето око. И носех котешки принадлежности. Абе с две думи – беше гадно. Приличах на човека от приказката, онзи нещастник. Накрая сигурно и аз ще свърша като него и ще избера котката. Не и преди да ме научи да мъркам с корема си обаче, кълна се.

В любовно отношение от известно време живея в две истории. Едната си я нося на гърба вече десетина години – така, както майката на костенурчето Франклин си носи черупката. Тази история я знаете всички вие, които сте имали и имате дълги връзки. Много традиционна история, в която има щастливи моменти, съмнения, рутина, процес на опознаване, приятни и неприятни навици, примирение, премълчаване, нежност и... всички видове необузданост, разбира се. Плюс малко корупция, лъжи и два-три ритника по вратата, която един ден затръшнах с всичка сила от външната страна. Такава е поверителната история на всяка по-дълга връзка, особено когато е скрепена с подпис. Вие може би ще прибавите и други неща, но се съмнявам, че ще махнете нещо. Това поне е поверителната история на моята дълга връзка, единствената ми такава. От нея получавам любов като хляб. В един момент обаче ми стана ясно, че не мога само с хляб и хукнах да търся пасти. Пастите са забранени и вкусни. И... вървят с друг мъж. Любовната ми история с този друг мъж е като прекъсната линия. Любовната ми история с моя мъж е като непрекъсната линия (в момента уча за листовки, затова сравнявам по този начин). През последните две години живея в тези две различни истории, които се движат една срещу друга, но в различни платна. И аз всеки Божи ден се моля една от двете да престъпи правилата за движение, да влезе в насрещното и двете да се сблъскат и да се свърши. Да се преброят труповете, оцелелите да помълчат една минута и да караме нататък. Искам катастрофа.

И точно този понеделник, за който ви разказвам, бавната ми агония свърши. За пет секунди и без никакви катастрофи. Мъжът с пастите и така нататък ми удари шамар пред една тълпа хора. Вярно, направи го с думи, но тези шамари са още по-гадни. Такъв отрезвяващ шамар беше, че аз в същия миг разбрах какво искам. Искам без шамари, независимо дали са с думи или с длани. Не за друго, а защото не ми е секси. Преди си мислех, че може би има нещо секси в това, ама сега разбрах, че не, няма. Нищо секси няма в това. Пастите изчезнаха в същия миг. И всичко приключи.

След точно пет секунди – аз съм още в потрес от "шамара" и продължавам да съм с пъпка вместо трето око и плачеща върба вместо коса – телефонът ми звънна и мъжът с хляба – мъжът ми де – ми каза: „Честито! Имаме ново легло. Два на два.“ Два на два (не бъркайте, моля, с другото „два на два“) е идеалният размер на легло за двама и се помни лесно – пробвайте, ако не вярвате. Откакто усетих тежестта на черупката, много пъти съм бълнувала насън за ново легло. Ново легло – нов секс. В старото ми харесваха само размерите и многото готини възглавници – пухкави като жени (мъжът ми така казва, малко извратено звучи, нали?).

Възглавниците ги запазихме. Вечерта на същия този понеделник лежах в новото легло, главата ми беше празна (с една история по-лека, благодарение на шамара, но и не знам дали сте забелязали, че енергичният мисионерски секс е в състояние да ти избие всякакви мисли от главата – те просто изхвъркват, удрят се в таблата на леглото и падат мъртви под него. Така понякога си отиват и доста ценни мисли, между другото). Та главата ми беше празна. Гледах празното котешко легло и празната котешка тоалетна и си представях как утре ще донеса котката и тя ще ми разреши всички проблеми, най-вече този с вентрилоквизма. „Дотогава обаче имам хляб и ново легло“, казах на възглавниците, които наистина приличаха на жени.

P.S. 24.01.2021 г. Текстът е писан преди повече от 10 години, може би преди 13-14. Тогава все още не само фейсбук профилът на списанието не съществуваше, но и тъкмо бяха започнали да се наливат основите на сайта. Поради всичко това се наложи сега разказът да се преналее. При това преналиване, признавам, промених две-три думи и премахнах няколко израза. Хубавото и лошото на дигиталните медии, че винаги можеш да промениш текста си. В случая с текстове като този го правиш най-често, защото ти си се променил и не можеш да се подпишеш под същия текст със същата убеденост. Оригиналът на това четиво, както и на много други, ще си остане напечатан върху хартия в някой стар брой на EVA отпреди 13-14 години, дори не съм сигурна кой точно.

ирис крилатска