Забавлявайки се с една все по-разширяваща се тенденция хора да възпроизвеждат, или както е модерно да се казва – да римейкват свои детски снимки, решихме да поставим няколко двойки братя на изпитание – да се върнат в смешните кадри отпреди повече от двайсет години. Да пресъздадат атмосферата, настроението, дори физиономиите на онези хлапета, които са били някога.

С близнаците Дарин и Деян Ангелови се срещаме в гримьорната им в Народния театър. Двамата са във водовъртежа на репетициите, от които трябва да изплува новият спектакъл на Александър Морфов „На ръба“. „Няма конкретни роли в него, първоначално нямаше и конкретен текст, само наши идеи, които режисьорът успя да обедини в спектакъл“, обяснява Дарин. Той е по-малкият близнак – с 10 минути. Двамата делят стаята с Валентин Танев и Христо Мутафчиев. Тук се е подготвял за представления и Чочо Попйорданов – Дарин показва с любов „мустаците на Чочко, самобръсначката му, дисковете с филми и една снимка на Ал Пачино, която той си държеше“.

Много е подредено в гримьорната ви.

Деян: Това е, защото сме зодия Дева.
Дарин: Нас много ни подреди казармата. Една институция, която, за съжаление, отпадна. Тогава се научихме на ред и дисциплина.

Колко време бяхте в казармата?

Една година. Останахме си редници, чист пагон – чиста съвест.

Как така не получихте нашивки?

Деян: Поради заслуги. На третия ден ни наказаха, защото стана сбиване между нас и старите войници. И ние като двама братя...
Дарин: Възползвахме се от привилегията като близнаци да бъдем заедно. Не случиха с кого да се закачат старите.
Деян: Ние не сме еднояйчни и те не знаеха, че сме братя. Един се заяде с мен, брат ми го цапардоса отстрани... Това са нормални мъжки интимни взаимоотношения.

Кой излезе победител в тази схватка?

Дарин: Нямаше победител, защото ни хвана капитанът. Разменихме си само няколко милувки. И после аз 11 дни, а брат ми 9 михме чиниите на целия батальон.
Деян: На 500 човека миеш чиниите сутрин, обед и вечер. По 7 чинии на човек на ден – това прави 3500. Правихме го с още трима „послушници“, наградени с тая чест. Но пък това си имаше своите привилегии. Не бяхме дневални, не ходехме на вечерни проверки.
Дарко: Чудно беше! Ти знаеш ли какво е да се събудиш в 6 часа, да си закопаеш ръцете във водата и да ги извадиш в 10 вечерта.

Знам, че 10 г. сте тренирали карате шотокан. Използвахте ли техника в боя?

Дарко: Душманската се бихме... чудна техника.
Деян: Когато има 10 човека срещу теб, всякаква техника ти излиза от главата и нещата стават на живот и смърт.

Винаги ли сте така в битките – в единен фронт?

Дарин: Трябва да знаеш, че шляпнеш ли единия близнак, веднага ти се стоварват четири ръце.  
Деян: Ние от 11-годишни, от понеделник до петък всеки божи ден по 2 часа сме били в залата за карате. Това са години, в които правиш едно и също и в някаква степен каляваш психиката си, тялото си. То тялото само действа.

В спорта изправяли ли сте се един срещу друг?

Дарин: На тренировки. Иначе бяхме в различни категории. Аз бях 64-65 кг и се биех в категория до 66 кг.
Деян: Аз започнах от 85 и стигнах до 105 кг. С тия килограми влязох във ВИТИЗ. Мастерът (Стефан Данаилов води класа им – б.а.) като ме видя, и каза: „Пич, за да станеш артист, трябва да свалиш 15 кг“.
Дарин: Брат ми се заяде и свали 30.

Деяне, защо си качил толкова?

Физическият закон за сила е скорост плюс маса. Треньорите ми са виждали, че с тези килограми ми се получават нещата. Това е гонене на спортни постижения. Ако бяхме продължили със спортната кариера, може би щяхме да имаме по-големи постижения от републиканска и балканска титла по карате (двамата имат черни колани, трети дан – б.а.). Постоянството ражда шампионите. А ние просто спряхме да се занимаваме с това.

Сега кой е по-тежкият от двамата?

Деян: Ти колко си?
Дарин: 84.
Деян: Значи брат ми е по-тежък. Той е по-тежък, по-висок, по-красив.

В какво са най-големите ви разлики?

Дарин: Каквато и заедност да съществува между нас, ние сме различни хора. Чувстваме се привилегировани, защото всеки от нас има две личности – своята лична, и нашата обща. Дори у хората съществува тази визия за три различни персонажа – Дарин, Деян и близнаците.
Деян: Може би хората около нас по-добре виждат разликите. Единият е по-романтичен, другият по-практичен, единият е по-задълбочен, другият – по-повърхностен, единият е по-суетен, другият не е. Ето аз шофирам по-добре, брат ми – по-лошо.
Дарин: Аз пък си мисля, че шофирам перфектно, но на него не му харесва.
Деян: Фундаментът, заложен от родителите ни, е еднакъв.
Дарин: Негативите, които притежава единият, се заличават от позитивите на другия. Така че ние двамата сме един прекрасен човек.

Четох изказване на ваша учителка: единият бил чаровен, другият – нагъл, значи ще оцелеят. Кой кой е?

Деян: Не си ли личи кой е? Дарко е чаровният в нашата двойка.
Дарин: Така ме водят.

А кой тръгна към НАТФИЗ?

Дарко: Се моа. Генът ни проговори. Ние сме трето поколение актьори (дядо им Стоян Стоянов е от основателите на ловешкия театър, баща им Ангел Ангелов е известен мим и директор на пернишкия театър – б.а.). Не можеш да избягаш от съдбата си. Макар че тръгна като на шега. Не бяхме от най-ученолюбивите деца. Искахме да се занимаваме с нещо по-лесничко, невербално.

Да има игра с тялото – танци, пантомима. Да не се учи текст наизуст. Започнах да се подготвям за кандидатстудентски изпити по пантомима, оказа се, че трябва да се учат стихотворения, но така ме беше заразил вече театърът, че не усетих как започнах да уча наизуст – стихотворения, басни, диалози, монолози. Навих и брат ми, той преди това искаше да влиза в НСА, специалност автомобилизъм.
Деян: Като малък исках да стана охранител. И да се возя отзад на камиона за смет. Суперлюбимо ми беше.

Малко лошо мирише.

Дарин: В театъра пък мирише на прах и кабел. Трябва да работим в парфюмерия, за да мирише хубаво.

Откога ви е първият спомен един от друг?

Деян: Нашата разлика е само 10 минути. Ние сме заедно от корема на мама – вече 34, скоро ще станат 35 години. Нямаш спомен от момент, в който виждаш другия за първи път. Както човек няма спомен кога за първи път вижда ръцете си.

Професионално как се усещате?

Дарин: Аз по-скъп партньор от брат ми на сцена не мога да срещна. Има представления, в които участва само единият от нас. Тогава преживявам всичко, което преживява той на сцената. Вибрирам на неговите честоти и винаги част от мен играе с него, дори искам да го изиграя аз, за да му помогна в отговорността, която носи.

След това правите ли си анализ?

Деян: При нас това е чистосърдечно. Дори да се ядосам от казаното, знам, че го прави за мен, за мое добро.
Дарин: В нашия случай не можеш да стоиш безучастно, когато виждаш, че нещото, което върши другият, не е готино, не е добре за него. Това е нашата привилегия – винаги да имаш едни честни очи, които да ти кажат истината, колкото и болезнена да е. И не е свързано само с лошите неща, а и с добрите, красивите. Като направи нещо готино, казваш: това ти беше жестоко, запази го.

Деян е женен. Как промени това отношенията ви?

Дарин: Това беше следващ етап както от неговия, така и от моя живот. Абсолютно всеотдайно се хвърлих в него.
Деян: Той ми е кум.
Дарин: Аз съм кум, а кума е сестрата на Петя, неговата съпруга. Всичко остана в семейството.

Колко големи са децата ти, Деяне?

Деян: Имам двама сина. На 5 и на 3 години.
Дарин: Този, който е на 5 и половина, вече ни е колега в Народния. Четвърто поколение Ангелови на сцена.
Деян: Играе във „Вишнева градина“ от месец насам. Детето, което играеше преди него, порасна и влезе той.

Дарине, как се справяш в ролята на чичо?

Участвам с каквото имам и с каквото мога.