Когато си на 82 и се казваш Джон Бурман имаш правото да не се съобразяваш с правилата. В новия му филм „За короната и страната” всичко се случва под повърхността и това го прави предварително обречен на зрителски неуспех и малобройна аудитория от посветени. Най-искрено се надявам да греша, защото разсеяната творба на големия английски майстор, с рехаво сюжетостроене и преднамерена липса на каквото и да било ясно послание, има един от най-прелестните отворени финали, които съм виждала.

За киноманите няма нужда да представям Джон Бурман. Той остава в историята на киното с бруталния си шедьовър „Избавление” от 1972 г. с Джон Войт и Бърт Рейнолдс с няколко номинациии за „Оскар” (не печели нито една статуетка обаче, тъй като същата година в състезанието са два легендарни филма – „Кръстникът” на Копола и „Кабаре” на Боб Фос) и с първия може би опит за модерна фентъзи сага - „Ескалибур, мечът на крал Артур”(1981).

За всички останали ще кажа само, че през 70-те Бурман се опитва да екранизира „Властелина на пръстените” и дори води продължителна кореспонденция с автора на сагата Дж.Р.Р. Толкин, но не успява да намери пари и после адаптира част от идеите, които има за „Властелина” към „Ескалибур...”.

Новият филм на Джон Бурман „За короната и страната” е продължение на автобиографичната му творба „Надежда и слава” от 1986 г. и разказва за живота му, докато отбивал военната си служба, четейки лекции на войници, подготвяни за участие във войната в Корея от 1950 г., която е първият военен конфликт по времето на Студената война. Бурман остава зад кулисите на бойните действия и във филма няма военни сцени. Има обаче един течащ като река – без ясна цел и посока, разказ за войнишки приятелства, влюбвания, малки предателства и под всичко това, някак от дълбините на филма, чуваш тътена от работата на „голямата месомелачка”, както Хемингуей нарича войната.

Режисьорът казва, че с този филм се е освободил от спомените си за онова време и че за него все още връзката между паметта и фантазията е най-загадъчната територия. Понеже често сме склонни да доукрасяваме собственото си минало и с течение на времето да си го измисляме на ново. Може би затова и 82-годишният британец е отказал да подчини личните си преживявания на драматургични правила, да ги схематизира и т.н. Неговият филм е като тайнствена река – няма за какво да се хванеш, само от време на време протягаш ръка към плуващите около теб призраци на красивата жена с дълга шия и болна душа, на момичето, което се съблича, за да подразни надничащите през прозореца войници, на лошия генерал, на момчетата, които са хвърлени като пушечно месо срещу някакъв измислен враг. И накрая потъваш в тази река, докато камерата продължава да работи. Обожавам финала на този филм, макар да съзнавам, че малцина ще стигнат до него. Не за друго, а защото сетивата ни вече реагират само ако бъдат непрекъснато провокирани на традиционния принцип завръзка-перипетии - развръзка. Пък и не участват звезди, като изключим Дейвид Тюлис, известен от поредицата за Хари Потър, от "Големия Лебовски" на братя Коен и от "Голи" на Майк Лий. В главните роли са младите британски актьори Калеб Лендри Джонс и Кълъм Търнър, които със сигурност няма да останат без работа след този филм.

На онези от вас, които успеят да пренастроят вътрешния си часовник в съответствие с необикновения ритъм на филма, Джон Бурман ще се отплати накрая. Лично аз вече няколко дни нося в себе си някаква горчива наслада от тази творба и осъзнавам, че много, много малко от филмите, които са ме забавлявали и въодушевявали в пъти повече от „За короната и страната”, са оставяли трайна следа в мен.