„Deus ex machinа” означава буквално „бог от машината“ и е нещо като драматургичен похват в античния театър, при който когато героите изпаднат в неразрешима ситуация, на сцената посредством специален механизъм се спуска актьор в ролята на някое божество и раздава справедливост или посочва изхода от положението.

Британският филм „Ex Machina: Бог от машината“ на Алекс Гарланд (сценарист по принцип, това е режисьорският му дебют) няма нищо общо с античния театър, а е научно-фантастичен трилър. Младият програмист Калеб (в ролята е ирландецът Домнал Глийсън, който изигра приятеля на главния герой в „Несломим“ на Анджелина Джоли) работи в голяма компания и е избран да участва в прелюбопитен експеримент. Неговият шеф Нейтън, ексцентричен, но гениален инженер, живее в усамотено имение в затънтена, но райски красива (и това ми се струва важен момент във филма) местност и там се опитва да създаде съвършения изкуствен интелект. Калеб заминава за имението и там се запознава с Ава – последната „рожба“ на Нейтън, красива жена робот, с която програмистът трябва да осъществи контакт в продължение на една седмица като през това време тя трябва да го убеди, че е човек. И го убеждава, макар и не по най-готиния начин.

Харесвам особената стерилна и леко ужасяваща романтичност на този филм. Героите сякаш са херметически затворени в един измислен свят – хем ужасен, хем приказен в същото време – в който като че ли не прониква дори прашинка от нашия кален, прашен и греховен човешки свят, но заедно с това всичко, случващо се в него е толкова човешко. „Бог от машината“ ни препраща към доста известни творби -  мита за Пигмалион и Галатея, историята за д-р Франкенщайн и създаденото от него чудовище, приказката за Пинокио, „Аз, роботът“ на Айзък Азимов, както и един от любимите ми филми -  „Изкуствен интелект“ на Стивън Спилбърг. Но онова, което най-много ми хареса във филма е идеята, че в основата на „човешкото“ не е нито интелигентността, нито разумът, а инстинктът ни за самосъхранение, най-примитивният ни инстинкт. Всъщност тази камерна история, в която участват само четирима герои (ако броим и странната азиатка, за която нищо няма да ви кажа), в един момент се превръща в нещо като библейска притча, но от 21 век. В нея се разказва за всичко – за изкушението, човешката надменност, амбицията да мериш сили с Бог и с природата, за вечно обречените на неуспех опити на нас, грешните, объркани и несъвършени човечета, да постигнем съвършенството, за инстинктите... Разбира се, филмът може да бъде гледан и като обикновен трилър и пак ще си постигне своето.

Няма да ви кажа дали роботката Ава успява да убеди младежа-програмист, че е истинска жена, но ще ви кажа, че актрисата Алисия Викандер (гледали сме я като Кити в прекрасната екранизация на Джо Райт по „Анна Каренина“ на Толстой) успя да ме убеди, че е най-добрата във филма. Всъщност целият филм се крепи на крехката й, грацилна фигура като обаче във всяко нейно движение усещаш металната сплав, от която е сътворено тялото й. Превъзходна е Алисия Викандер и си мисля, че трябва да я държим под око в бъдеще. Не е лесно да си изработиш походка, която да е едновременно животинска и кукленска – впечатли ме именно тази й походка.

Финалът на филма е много силен и въздействащ, почти библейски наистина. Само че ми идваше да извикам към екрана: Ехо, момиче, забрави да си вземеш батериите!