Преди време Ал Пачино каза в интервю, че животът прилича на път, който те води до една планина. Знаеш, че точно тази планина няма да можеш да преодолееш – не и на тези години. „Аз вече виждам много ясно планината. Усещането е смразяващо“ – допълва той.

„Дани Колинс“ е драма с елементи на комедия, но смразяващото усещане, за което говори големият Ал все пак присъства в него, витае като призрак, макар и темата на филма да не е смъртта. Пачино е в ролята на застаряващата рок звезда Дани Колинс, който вече 50 години е в бизнеса и е поел толкова слава, жени, награди, почести, пари и кокаин, че не знае какво да прави с тях. Това чудовище - знаменитост получава за рождения си ден подарък от своя мениджър – писмо, написано от идола му Джон Ленън, което така и не му е било доставено и е прекарало дълги години в лапите на частен колекционер. В него Ленън го съветва да не изневерява на себе си, да не се оставя славата и парите да го унищожат и прочие. Докато го чете Дани (героят е измислен, но историята с недоставеното писмо на Ленън наистина се е случила на известен музикант) разбира, че той точно това е направил – продал си е душата. Или хайде – заложил си я е в дяволската заложната къща на шоубизнеса. И сега решава най-после да си я върне.

Героят на Ал е човек в криза. Това първо. Второ - той носи шалове. Почти винаги. Шаловете са нещо като атрибут на славата в този случай, аксесоар на суперзвезда, много съществена част от образа. Та значи този Дани Колинс с шаловете е постигнал всичко според традиционната представа за успех, но всъщност се е провалил – с гръм и трясък при това. Синът му, който той е зарязал някога някъде, не иска и да чуе за него, а мечтите му – неговите собствени мечти – са покрити с паяжини. Само че когато виждаш вече смразяващата планина пред себе си, е много трудно да поизтупаш мечтите си и да започнеш да ги осъществяваш... Като начало Дани, блудният баща, решава да открие сина си. Осъзнава, че през цялото време е вървял по грешния път, заблуждавал се е, жертвал е най-истинските възможности в живота си в името на нещо, което в крайна сметка се е оказва прах на вятъра. Звезден прах наистина, но все пак прах.

„Дани Колинс“ не е изключителен, незабравим филм, но се гледа на един дъх заради вечните теми, които засяга – за успеха като провал и обратното, за страстите човешки, егоизма, алчността и суетата, за отношенията родители – деца, за прошката и т.н. Ал Пачино се чувства толкова удобно в тази роля, все едно си е облякъл стар костюм. И може да бъде в един и същ момент и арогантен, и изплашен, и циничен, и зъл, и готин и въобще – магнетичен актьор, харизматичен мъж. Каквото и да кажем за него ще е вярно и ще е недостатъчно. Да, тази роля не вдига летвата пред Пачино, обаче какво удоволствие е да го гледаш!

Филмът ми напомня едно любимо „кинопарче” отпреди петнайсетина и повече години – „Колкото толкова” с Джак Никълсън. Само че „Колкото толкова” е до голяма степен „дуетен” филм, тъй като Хелън Хънт, която партнира на Джак Н. прави не по-малко великолепна, ярка роля. В „Дани Колинс” обаче звездата е само една – Пачино. И Анет Бенинг, и Дженифър Гарнър, и Кристофър Плъмър са на втора линия.

Истината е, че който и филм с Ал Пачино да гледам винаги виждам само едно – очите му. В тях се отразява целият живот, те са истинският филм. Няма по-дълбоки очи от неговите.