На „ти“ ли сте с виртуалното?

Използвам интернет само в работата си. Извън нея единственото, което използвам, е youtube, за да слушам класическа музика, разни редки неща. Фейсбук мразя, за мен това е затормозяващо. Аз съм концентрирана осем-десет часа през деня в пряката си работа. И имам нужда от няколко часа, преди да заспя, в които да ми се проветри главата. Освен това смятам, че компютърът създава възможност за зомбиране на хората. Както обичам да си пия виното в стъкло, а капучиното в порцелан, така не обичам общуването през интернет.

Има ли нещо от новата музика, което харесвате?

Свръхдецибелна и тежкоритмична музика не харесвам. Попфолк – абсурд! Харесвам филмови композитори. Напоследък открих един композитор – Карач, който пише музика за турските сериали. Той има много интересни неща, които въобще не бият на маане, в хубавите традиции на автентичната ориенталска музика. Изобщо филмовата музика днес е много важна част от това, което наричаме и класическа музика.

А какво кино харесвате?

Френско, американско не. Френското е чувствено. Кадрите имат излъчване, търсене, внушение. От големите актриси много харесвам Роми Шнайдер, включително и в късните й роли, малко преди самоубийството й. Харесвам и италианско кино.

Алмодовар според мен ще ви бъде интересен с вашето чувство за хумор.

Не мога да се настроя да го гледам още. Аз съм такъв човек – трябва да ми дойде музата. Например петнайсет пъти съм започвала „Майстора и Маргарита“ на Булгаков и не съм изчитала повече от три страници. Може да мина за тъпа, но това е положението. Чакам момента.

Прага, Дрезден и Карлови Вари по Коледа... Иначе много пътувам в Азия и гледам поне веднъж годишно да се случва. Има толкова места, на които да отида – Бирма, Виетнам, Хонконг, Сингапур. Към арабския свят например нямам такъв интерес. Но последния път в Грузия видях картини от Иран от XVIII век. Много красиви и различни, така че може би и Иран ми е любопитен.

Вярвате ли в прераждането? При целия ви интерес към източната култура.

Нямам избистрена концепция по въпроса, но видях, че тези хора в Азия се отнасят по друг начин към живота и смъртта. Бях в Малайзия и Южна Корея по време на цунамито – декември 2004 г. Ако се беше случило в България, сигурно щяхме да обявим едногодишен национален траур. А при тия хора само два дни след цунамито нищо във въздуха не подсказваше каква драма се е случила. Един монах в Южна Корея ми разказа за начина, по който възприемат света.

Есенцията на философията им е да изживееш мига, пълноценно да правиш всичко, и най-дребните дейности. Та тези хора вярват, че човекът, който си е отишъл от вас, си е отишъл временно и някъде по пътя пак ще се срещнете. Така смъртта за тях не е трагедия. И друго – защо сме толкова ритуални след смъртта, а не приживе? Ако имаме какво да дадем на човек, да го даваме, докато сме заедно.

Какво ще пожелаете на читателите на EVA?

Да имат много вяра в силата и способността на жените да се справят със ситуация като сегашната. Те са го пробвали на собствен гръб.