Как опитомих един див звяр

Четири години бях подложена на обстрел: искам кученце, искам кученце, искам кученце. Какъв подарък искаш от Дядо Коледа? Кученце. А за рождения ден? Кученце. Ама трябва да се разхожда, ама не може да стои по цял ден само, ама ... Няма ама. И ето ни сега с куче.

Ирис Крилатска 17 февруари 2015

Взех си голямо и пухкаво куче. Когато го взех, беше на 48 дни – малко и пухкаво. Никога не съм имала какъвто и да е домашен любимец. Домашен любимец! Дъщеря ми го искаше, не аз. Когато беше на четири, Дядо Коледа й подари кученце – плюшена играчка, и тя буквално полудя по него, навсякъде ходеше с него и завивките му, защото той, плюшеното куче с фабрично име Било, не можеше да спи на голия под.

Четири години бях подложена на обстрел: искам кученце, искам кученце, искам кученце. Какъв подарък искаш от Дядо Коледа? Кученце. А за рождения ден? Кученце. В началото се дърпах и обяснявах. Ама трябва да се разхожда, ама не може да стои по цял ден само, ама ... Няма ама. Четири години. Накрая реших да й покажа, че когато много силно искаш нещо в този живот... дааа, майка ти ще ти го даде.
И ето ни сега с куче.

Това за силното желание наистина го мисля. Важно е. Когато бях малка, по телевизията вървеше някакъв сериал, в който жените ходеха с такива дълги рокли, които отпред се диплеха като завеси. Ревнах на майка ми за такава рокля и тя се предаде доста по-бързо, отколкото аз за кучето. Купи ми един плат на дребни квадратчета и ме заведе на шивач, за да ми ушие той рокля като тези на жените от сериала. Още я пазя.

После една вечер в 10 вечерта изведнъж реших, че много искам да прочета „Птиците умират сами“. И бедната ми майка отиде до една съседка в 10 часа вечерта и ми донесе книгата. Третия път й поисках „Кученце!“, но магията не проработи. Майка ми е Телец и е търпелива, но не до безкрай. Така или иначе, някъде дълбоко в мен все пак се загнезди вярата, че ето, мечтите се сбъдват. Е, поне две трети от тях. Не мисля, че съм станала разглезена, дори напротив. И... ето ни сега с куче.

Дори не знаех в какъв филм влизам. Просто го взех в една кошничка и го отнесох (признавам си, със сериозни угризения) далеч от майка му. Поставих го на килима у дома, то ме гледа известно време с наранени очи (дали си внушавам?), а после отиде и легна под една маса на колелца. Сложи си главата на пода и в този момент аз се влюбих. В самотата му се влюбих, в тъгата му, в бебешки пухкавата му козина. Заспа.
Кръстихме го Рики, въпреки че – после разбрах – целият свят очакваше от него (или по-скоро от нас) някакво по-завъртяно име. Обаче така си остана – Рики.

Следващия път, когато влязох в стаята, Рики се беше изакал на килима. Казах си: „Няма да се справя никога!“ Имам дете, имам работа, имам още цял куп ангажименти. И без този Рики едва отделях време за плуване веднъж двуседмично. Защо го направих?! А моята лична мечта за свободно време?! Накупих спирт, етерични масла – от чаено дърво (за дезинфекция) и от лимон (за ароматизиране). Почистих. Добре че не съм гнуслива. После си купих и парочистачка. Голямо чистене падна. Така минаха два месеца – в чистене.

Строга господарка съм. Карам му се, чета форуми на кучкари в интернет. Как да възпитаме малкото куче. Първите нощи малкото куче скимтя в коридора, драска по врата на спалнята да го пусна при мен, но аз бях абсолютно непреклонна. През нощта – в коридора! Хранене – на четири часа! Никакви междинни закуски. На дивана – не, не и не! Чехли – може. Все нещо трябва да може, нали? Пък и голяма работа – чехли. Ваксини и обезпаразитявания – до припадък. Пълно разоряване. Две скъсани ризи (eдната любимата ми ленена), една скъсана жилетка. Един изяден праг – този към терасата. От любов било, казват опитните кучкари във форумите. Ще ме изяде от любов. „Ей, гледай какво куче има на онази тераса!“ – възкликват минувачи отдолу. А също и съседи, и приятели. Това ме утешава все пак. Рики има бели лапички, бял малтийски кръст на гърдите и бял връх на опашката. Гордея се с него.

Кученцето, разбирам, никак не е безпомощно. Има си зъбчета остри и нокти още по-остри. Сутрин, когато му отварям вратата, то скача да ми се радва. Веднъж ми се зарадва почти до кръв. Две червени бразди до коляното. Краката ми са обезобразени тотално. Забравих май да кажа, че кученцето е овчарка и е силничко. Мекичко и силничко.

До три месеца не може да излиза – заради ваксините. Става все по-силно, а апартаментът – все по-тесен за неговото голямо, топло и добро сърце. За утеха съм си свалила пост от един форум – възрастна жена, която отглеждала в гарсониера немски дог. 10 години така. После той починал и сега тя плаче из форумите за него. Периодично си чета този пост с идеята, че има и по-зле от мен. И с ужас, че вкарах още някого в живота си, с който ще трябва да се разделяме един ден.

А как само обича чисти чаршафи! Сменяш чаршафите с идеята да си легнеш в чистичко и ухаещо легло. И в момента, в когото се разсееш нещо, той се изправя от мястото, където е легнал, и с бавна величествена крачка идва до леглото, качва се на него и се строполява точно в центъра му. Мисли си, че ти заради него го оправяш това легло. Той да му е в центъра.

Дъщеря ми е щастлива с кученцето, играе си с него, радва му се, обаче това няма значение. Когато го погледна този Рики в очите и той ми казва: „Това е между теб и мен. Детето няма нищо общо.“ И се чудя защо ми казва така! Дали не полудявам? Все пак толкова кучешки изпражнения изчистих от килима, толкова спирт излях, толкова етерични масла... Може и да съм полудяла междувременно.

следваща страница »
3 КОМЕНТАРА
3
Maia Dermendjieva
24 март 2015, 12:25

Бях в такова положение 30 години,15 с най-прекрасната пуделка /сестрата на дъщеря ми/ и останалите с най-самонадеяният дакел.Като се споминаха реших,че никога повече няма да отглеждам куче,защото раздялата е сърцераздерателна,но уви в момента имам 5 помияра,които безкрайно обичам!!!

2
Неви
19 февруари 2015, 11:04

аз съм в същият филм ,уж заради детето го взех моят Макси ,чак от Крит до домакнах ,сега и до Испания ще го взимам ,на 10месеца е вече звяра :)

1
аз,венеция
18 февруари 2015, 15:10

Любовта към кучето се усеща от всяка дума.

ТВОЯТ КОМЕНТАР