Как опитомих един див звяр

Четири години бях подложена на обстрел: искам кученце, искам кученце, искам кученце. Какъв подарък искаш от Дядо Коледа? Кученце. А за рождения ден? Кученце. Ама трябва да се разхожда, ама не може да стои по цял ден само, ама ... Няма ама. И ето ни сега с куче.

Ирис Крилатска 17 февруари 2015

Една вечер оставам сама с вече тримесечния и доста голям и буен Рики. Лежа си на дивана, а той – на пода. Изведнъж той скача от мястото си и се хвърля върху мен. Без никаква причина, абсолютно никаква. Като казвам хвърля се, имам предвид наистина хвърля се. Като някаква дългокосместа пантера. Развиквам се „Не на дивана!“, „Не! Слизай долу!“ и така нататък, но той държи да ме захапе. Тоест, най-после се научих да казвам „не“ и пак искат да ме ухапят. Какъв е смисълът тогава от това „не“! Нали беше много важно да се науча да го казвам!

Изведнъж ме обхваща някаква ярост и започвам да настъпвам към него, а той да ръмжи, да скача, да лае и да посяга с острите си зъбки към крака ми или може би към чехъла, в който е кракът ми. В главата ми изневиделица се появява мисълта: всеки човек трябва да опитоми поне един див звяр през живота си! Цапвам я веднъж дивата мечка Рики през муцуната, той ръмжи все по-силно и по-силно. Срам не срам, избягвам на терасата и се заключвам отвън. И си казвам – голямо опитомяване проведе, няма що! Ти и с мъжете така правиш. Бягаш и се заключваш. Айде стига! Това е само едно куче.

Влизам обратно в стаята. И без това цигарите са ми вътре, какво да правя на глупавата тераса! Рики лежи в центъра на дивана и се наслаждава на царството си. Почти мърка от кеф като котка. И почти не ме забелязва. Почти. Лявото му око все пак отбелязва присъствието ми. По дяволите! Дали и мъжете правят така, като избягам и се заключа! Ама въобще ли не страдат?

Рики е мъж. Затова не мога да се справя с него, осъзнах го. Затова не можем да се разберем.  Или трябва да го галя, или да го храня, или да му чистя, или да стоя на терасата, заключена отвън. Или да се оставя да ме изяде от любов до последната костичка. И мога да си живея живота само докато той спи. Но за да спи непробудно, преди това трябва да е изморен от енергична разходка. При мъжете е абсолютно същото. Но понеже в крайна сметка и ти самата се скапваш, точно когато той заспи, заспиваш и ти. И пак нямаш време да си живееш живота. Ето това е.

Сега Рики е на седем месеца. Вече отдавна не се заключвам на терасата и отдавна не чистя онези неща от килима. Чистя ги от улицата. От средата на улицата, ако трябва да сме точни. Колите спират, защото аз чистя кучешки лайна. Не е най-приятното изживяване, но и по-неприятни съм имала. Разхождаме се, тренираме командите. В 90% от случаите той ги изпълнява. Хвърлям му пръчка. В 90% от случаите той ми я носи. Винаги му давам лакомство, защото просто не мога да не му дам. Така ли се опитомява? Не знам.

Мисля си, че след като вече можем да си говорим с очи и след като не се заключвам вече на терасата (от страх се заключих онази вечер, не от яд), а онази самота, в която се влюбих първоначално, изчезна от очите му... След като аз вече не се страхувам, а той вече не е самотен, сигурно съм го опитомила. Или наистина съм изперкала. Но и в междучовешките отношения, мъжко-женските всъщност, когато изчезнат страхът и самотата, вече има шанс.

Сутрин – в 6 без 10, ако трябва да сме точни – Рики се просва до мен на леглото и слага глава на вечно недоспалото ми рамо. Не мирише на рози. Спомням си как веднъж ми изяде любимия душ гел – сигурно най-скъпата козметика в банята ми. Не го изяде, ами проби тубата със зъби и седна отгоре му. Целият му задник беше в моя прекрасен душ гел. Ето тогава ухаеше на рози, върбови пъпки и лимонова трева. Глупава мечка!
А иначе... Казва ми нещо с очи всеки път, щом ме погледне. Това „нещо“ – абсолютно непреводимо на езика на homo sapiens – е само между мен и него. Когато навремето исках от нашите „Кученце!“, не си представях, че ще е точно така.

Чета, че Мелани Грифит израснала в къща, пълна с лъвове! Ето това е силна жена! Звярът, дори когато е голямо куче с добро сърце и остри зъби и нокти като моето, те учи на много неща, поне при мен стана така. Научи ме на неща, на които никой човек не би могъл – да съм по-категорична в думите си и по-рязка в действията си. Научи ме да уважавам страха си и инстинктите си, направи ме по-смела. Аз много, много го обичам.
И мога да си представя на какво са научили лъвовете Мелани Грифит.

« предишна страница
3 КОМЕНТАРА
3
Maia Dermendjieva
24 март 2015, 12:25

Бях в такова положение 30 години,15 с най-прекрасната пуделка /сестрата на дъщеря ми/ и останалите с най-самонадеяният дакел.Като се споминаха реших,че никога повече няма да отглеждам куче,защото раздялата е сърцераздерателна,но уви в момента имам 5 помияра,които безкрайно обичам!!!

2
Неви
19 февруари 2015, 11:04

аз съм в същият филм ,уж заради детето го взех моят Макси ,чак от Крит до домакнах ,сега и до Испания ще го взимам ,на 10месеца е вече звяра :)

1
аз,венеция
18 февруари 2015, 15:10

Любовта към кучето се усеща от всяка дума.

ТВОЯТ КОМЕНТАР