В дните, когато Едит се замогва, на булевард „Лан“ пак се устройват соарета, които приличат, но не напълно, на предишните. А щом се почувства по-добре, тя прекалява. И ако Лулу ѝ каже: „Внимавайте“, Едит му отвръща: „Че за какъв дявол да бъда благоразумна? А и защо? Никога не съм била такава! Освен това сега толкова много ми се живее!“
Една вечер, когато Едит едва се държи на крака, Клод Фигюс ѝ довежда някакъв свой приятел – Теофанис Ламбукас, едър момък, облечен в черно, с тъмни очи и коса. Той сяда върху мокета в един ъгъл като някакво расово животно, нещо подобно на ловджийска хрътка, и не отронва нито дума.
– Момон, нервираше ме този тип. Истина е, че не обичам мълчаливите. Досажда ли ми някой такъв, по-добре е да се разкара. Аз подготвях Клод за неговия запис на „Когато любовта свърши“ и „Синята рокля“, а този Тео слушаше безмълвен...

Ламбукас седи толкова тихо в ъгъла, че Едит го забравя. Но не и той нея. Как може да се забрави Пиаф, дори ако се зърне само за миг.
През февруари 1962 година Едит е настанена в клиниката „Амброаз-Паре“ в Ньой поради заболяване от двойна бронхопневмония. Била стояла дълго на силно течение, което си търсило клиенти...
– Този път в болницата се чувствах като у дома си, Момон! Знаех как се държат хората, как говорят, най-вече колко е скучно там. Та можеш да отгатнеш, че съм казала „да“, когато ми съобщиха, че някой си Теофанис Ламбукас иска да ме види. Стана ми приятно най-вече защото идваше да ме посети един непознат. Но бях се излъгала – при мен влезе момъкът, който бе седял на мокета, приятелят на Клод. Не ми носеше цветя, а една малка кукла... С това ме предразположи, навярно е предполагал и затова го е направил. Аз му казах: „Знаете ли, че аз не съм на възраст за игра с кукли!“ Той се засмя. Усмивката му не е като на другите. Тя те сгрява изведнъж! И ти се прищява да бъдеш красива, нещо повече – да се усмихваш като него, дори малко по-хубаво... Та този момък, който прилича на голям черен котарак, ти създава желание да се държиш по-внимателно и от него. А всъщност аз се чувствах толкова дребна в това болнично легло. „Знаете ли, Едит... Нали ще ми позволите да ви наричам Едит? – започна той. – Тази кукла не е като другите. Тя е от моята родина, от Гърция.“

Разговарят любезно и спокойно за незначителни неща. После Тео ѝ обещава: „Утре ще дойда пак“.
Начинът, по който казва тия думи, я кара да му повярва и да го очаква...
На другия ден той ѝ донася цветя и казва: „Довиждане до утре“. Всеки път ѝ носи по нещо, не скъпо, но не и какво да е. Чувства се, че е обмислял какво да ѝ подари. Тя, която бе прахосала цели състояния, за да създава удоволствия на близките си, сега разбира, че само жестът е от значение.
След няколко дни Едит го пита:
„Вие нямате ли работа, та идвате всеки ден?“
 „Имам, но я нареждам така, че да ми остава свободно време.“
– Много ми се искаше, Момон, той да ми говори за себе си. Но колкото и да ти е чудно, не смеех да му задавам въпроси. Изглеждаше, сякаш не крие нищо от мен, а беше затворен като каса с три ключа. Имаше си някаква тайна. Един ден съвсем непринудено той я пита:
„Искате ли да ви среша?“
„Защо, да не би да сте фризьор?“
– Той се изчерви. На мене ми стана горещо. Приличаше на скромно момиченце, издало тайната си. Да, той беше фризьор.
На мен изведнъж ми се прииска да бъда млада, красива... Сърцето ме заболя. Разбрах, че се готвя да танцувам валс. Но в моето състояние рискувах да валсирам сама. Дрипата, в която се бях превърнала, не биваше да попада в ръцете на този момък...
Тя извръща глава и казва: „Не“
„Страхувате се, че не умея?“ – пита я той.
Причината не е в това. Тя се срамува от оредялата си коса, останала върху черепа ѝ като мъх.
– Разбираш ли? Ръцете на Тео са създадени за копринени коси, за коси във всички цветове, а не за три опърлени косъма...
Но той не я послушва, сресва я.