На входа на Резиденцията на Република Турция пазят сянка онези кестени, за които Миряна Башева пише в стихотворението си, превърнато в романтичната песен на Мишо Белчев:  

„…Този факт е световноизвестен –  
че на „Руски” започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!“

Красивата къща със съхранена едновековна памет е като приказка от Шехерезада с цялото й великолепие от човешки истории, чудновати вкусове, класическа красота, уютни аромати, източна екзотика и елегантност. Увлича като въздушния освежаващ вкус на лимоново сорбе с листа от мента, потича сладко като шербет от водна лилия, привлича като остър и дълбок аромат на тамян и оставя приятното леко усещане за розова вода след вечеря по време на Рамазан.

За сп. EVA Резиденцията отвори вратите си гостоприемно. Надникнахме в живота й по време на приеми за представяне на историческия трилър „Паметта на Истанбул“ (от ИК „Сиела“) на един от най-продаваните турски автори Ахмед Юмит и на операта „Борис Годунов“, на вечеря ифтар за заговяване през Рамазан, на сутрешна и следобедна закуска. Наш домакин беше турският посланик г-н Сюлейман Гьокче и – за краткия й престой в България – неговата съпруга Ела Гьоркем Гьокче.

Дипломат с интересна биография

Г-н Гьокче е бивш съветник в Турското посолство в Ню Йорк, посланик в Лондон и в Рим, представител на НАТО в Афганистан. Завършил е международни отношения в Анкара, външна политика в Оксфорд, ерудиран, внимателен, великолепен събеседник. В студентските си години е работил като гид в Истанбул. „Обичах тази работа, беше забавна, научих много за археологията и за историята на изкуството, както и как да чета между редовете, да разпознавам артефакти – в София има много, за които мога да ви разказвам“ – казва той.

Още при запознанството ни посланикът споделя, че би искал да отвори вратите на Резиденцията за културни събития или да подпомага организацията на такива. Много обича опера, и особено Вагнер – гледал е творбите му на най-големите световни сцени, прави комплимент за „Пръстенът на нибелунга“ в Софийската опера и балет. Заедно с това г-н Гьокче е бивш професионален състезател по плуване, поло и конна езда с препятствия.

За първи път дошъл в България на 13 години. „Беше интересно и въпреки атмосферата на Студената война тогава се чувствахме много добре. Хората бяха гостоприемни и добри. Не съм се усетил чужденец и далеч от вкъщи. И сега е така. Има много сходства с Турция.“

Турско кафе и портокали в шоколад

Говорим по време на Рамазан. Пред мен са поднесени лимонада, сок от листенца на водна лилия, ароматно турско кафе и сушени захаросани портокали, потопени в черен шоколад. Опитвам ги само аз. По време на свещения за мюсюлманите месец храненето и пиенето на течности са разрешени след молитва след залез и преди изгрев. Актът на заговяване се нарича ифтар. Присъствам на такава вечеря. Табелки с имената на поканените, сред които са главният мюфтия и представител на българския патриарх, са поставени по масите в малки кафтани (старинни дълги мъжки горни дрехи, характерни предимно за Турция, Персия и Мароко). Вечерята е посветена на мира между отделните религии. Един от първите турски дипломати, радетели за мир и добри отношения между България и Турция впрочем, е основателят на Турската република Кемал Ататюрк. Г-н Гьокче ни води в автентично съхранения му кабинет вляво от входа на Резиденцията.

Госпожица Мити, любовта на Ататюрк

Кабинетът е елегантен, обзаведен с тежко дъбово бюро, инкрустирана дървена маса и богата библиотека. Вдясно от вратата има портрет на Фетхи Окиар – турския посланик, при когото Ататюрк е бил военен аташе и когото след войната за независимост на Турция той назначава за премиер. Двамата са работили заедно в кабинета.

Кемал Ататюрк служи в България между 1913 и 1914 г. – общо 18 месеца, достатъчни, за да се влюби в дъщерята на българския генерал Стилиян Ковачев Димитрина, наричана госпожица Мити. Тя е на 21 години. 32-годишният Мустафа Кемал е възхитен от модерността й, образованието й (учила е литература и музика в Швейцария), високия морал и уважението й към традиционните ценности. Влюбването е дълбоко и взаимно. Кемал иска ръката й на два пъти. Баща й отказва и я сгодява за инженер от Русе. На годежа госпожица Мити припада, връща пръстена, но накрая се подчинява на бащината си воля. С Ататюрк се разделят драматично. По-късно той често споделя, че е оставил завинаги любовта си в България.

„До построяването на новото турско посолство на сегашния булевард „Левски“ през 1977 г. – разказва г-н Гьокче – тук са работили всички дипломати. Къщата е ремонтирана няколко пъти, но помещенията не са преустройвани.“

Като кулата в Пиза

Вратите на преддверието са украсени с цветни витражи. Френска камина, керамичен шкаф с позлата и портрет на Кемал Ататюрк красят елегантното фоайе. Вдясно има два по-малки салона, единият е свързан с голям – за приеми, и с трапезарията. Паркетът е от по-светло и по-тъмно дърво със сложни флорални шарки в стил рококо, често срещан в много европейски дворци. В големия салон има маса от масивно дърво за двадесет души, покрита с тъмночервена релефна покривка и украсена с големи сребърни поставки с икебана и високи сребърни свещници. В зимната градина са наредени пищни орхидеи. Навън се вижда скулптура от млад турски автор, изобразяваща жена, която сънува.

„Преди трийсет години покрай Резиденцията е минавал трамвай – разказва посланикът – и от вибрациите сградата е започнала да се накланя като Кулата в Пиза, затова се е наложило да бъдат подсилени основите, като интериорът е напълно запазен.“