Имаше ли колебания дали да се включиш в „Като две капки вода“?

Никакви, защото обожавам да пея и много обичам музиката. Не съм учила пеене никога. Имам ген по бащина линия. Цялата ми рода е много музикална. И майка ми пее, тя и на акордеон е свирила. Баща ми пък си има една китарка, подарена му от моряци на кораба, с който е пътувал навремето до Одеса. На нея с пирон е издълбано „Одеса“ еди си коя година. Семиструнная гитара, руска, пренатегната, но все още издава звук.

Аз пък знам, че си завършила спортно училище. Да. Години наред тренирах художествена гимнастика и сега, докато вървеше шоуто, бях много благодарна на спорта. Заради дисциплината и формата. Аз не съм от жените, които поддържат форма. Една коремна преса ме мързи да направя. На фитнес категорично не ходя, но горя много бързо. Ето сега отслабнах с четири килограма около „Капките“. Иначе плувам и танцувам, но когато ми е кеф.

Кой образ те затрудни най-много и с кой ти беше най-леко? Нищо не е леко. Достатъчно е, че пееш на живо, а гласът е толкова крехък инструмент, реагира на най-малкото напрежение, на най-слабата настинка. Едно от най-трудните ми живи предавания беше, когато трябваше да имитирам Мадона. Направих безумно влизане – като народна певица. Джеси Джей беше много мъчна, защото ми беше първият лайв. Адреналинът ми беше на макс с нея. И Васко Найденов беше труден, въпреки че успях да му докарам фразировката. С Джей Ло ми беше трудно заради кълчотенето. Тина Търнър – тази фурия! Там трябва да хванеш нейната невероятна енергия! И да го задържиш този глас до край, и да танцуваш... Ами Twisted Sister! Какво крещене беше! Един косъм от перуката ми беше влязъл в гърлото чак до глътката... И си казах: Ето сега, много достойно мога да приключа този рок! Но на всички ни се случваха всякакви неща.

Краси и децата как реагираха на участието ти в „Капките“?

Краси ме изтърпя. Докато вървеше шоуто, вкъщи падна голямо танцуване, крещене, пеене. Три месеца. Дъщеря ми Магдалина много се палеше. „Този път ти заслужаваше, този път еди си кой беше най-добър...“ Малкият ни син Никола пък каза, че и без това ми знае парчетата и ги учи заедно с мен и не идваше на лайв. Беше много сладък, когато трябваше да изпълня парчето на Сто кила. Защото аз поспестих доста думички от оригиналния текст – все пак съм майка, не ми е приятно децата да слушат такива неща и уж забранявам, въпреки че в училище слушат каквото си искат на телефоните. И понеже го знаеше това парче, ми каза: Аааа, значи на мен ми забраняваш да го слушам, а сега ти трябва да го пееш! И казал на баба си: Добре го изпя, но някои думички, от лошите, не ги изпя като Сто кила. Следеше ме изкъсо той.

Очакваше ли да победиш?

Неее, бях суперизненадана. Първият ми шок дойде от това, че Нети остана четвърта, а тя беше изключителен боец. Като останахме само двамата с Къци, бях абсолютно убедена, че той ще победи. Естествено, когато си в едно състезание, дълбоко в себе си имаш някаква надежда, че може пък и да победиш. Така че победата ми беше 90% изненада и 10% надежда.
Беше ли си намислила предварително как ще постъпиш с наградата? Не. Аз си имам една кола, която много ми харесва...

Четох, че е Порше Кайен.

Глупости! Никой в нашето семейство не кара порше. Та си карам една колица японска и съм си добре. И тъй като дъщеря ми е вече на 21 години, живее сама и кара една абсолютна трошка, реших, че тя повече има нужда от тази кола. Полудя, като разбра, че й подарявам наградата си. Каза ми: „Благодаря ти, че работи за мен!“

А Маца как реагира?

Маца вика като луда. „Ти си велика! Гад, урод талантлив!“ Всичките ми приятели се обадиха. Калинката Врачански имаше рожден ден същия ден и ме попита дали съм му посветила на него наградата. Асен Блатечки ми крещя: „Честито на моята артистка!“ А Краси, мъжът ми, макар да беше също изненадан, каза, че имал някакъв пресантиман (от френски – предчувствие). Какъв пресантиман бе, братче! Аз дори като започнаха да хвърлят конфетите, не вярвах, че съм спечелила.

И сега – алиллуя!

Да. Почивка. Никой да не ме търси. Подготвила съм си седем книги. Морето ме чака, делфините, приятелите. Имам най-страхотните приятели. И правя това, което винаги съм искала да правя. Ние, актьорите в България, работим на по сто места, за да живеем нормално. С пари само от театър щяхме да сме загинали. На запад актьорите могат да си позволят да се отдадат на един проект, да потънат в него 9 месеца, да напълнеят с 40 килограма. Ние играем в театъра, снимаме сериали, реклами, шоута, ходим на записи в радиото. Сутрин трябва да стана, да си оправя детето, да оставя храна, да се кача на колата, да отида до Бургас, да играя... Аз съм си го избрала, не се оплаквам, доставя ми удоволствие. Ако не ми доставяше, нямаше да пътувам като тираджия. Но искам да уважават моя труд, както аз уважавам труда на всеки друг.