Драга редакция,
Синът ми е на 16, много умен и интелигентен, но проблемът се появи с купуването на компютър. Той играе на военни игри по 15 часа на ден и е като дрогиран. Напоследък поведението му клони към агресия и употреба на цинизми, каквито вкъщи никой не говори. Реша ли да изключа компютъра, той започва да троши мебели и налита да ме бие.
Ваша редовна читателка

Боже, нека се оплача и аз - като се прибера вечер, заварвам двамата ми сина, лепнати за компютъра. Големият играе, чати или кой знае още какво прави, малкият гледа и чака ред. Като направя физиономия или образувам изречение, скандалът потегля.

За да съм сигурна, че децата ми са зависими от компютъра и ме чака същото като нашата читателка, отидох да говоря с психолог. Да имам категорична диагноза и вариант за изход от ситуацията - такъв, какъвто аз не мога да измисля. Ето какво научих от Ина Бранева, психотерапевт и детски психолог:
 Когато става въпрос за истинска зависимост от компютърните игри, децата прекарват огромно количество време пред монитора. За много родители това е удобно - ангажирано дете, не досажда, не прави никакви пакости. В момента, когато нещата стават сериозни, детето вече отсъства от училище, променено е - или апатично, или агресивно. Някои отслабват, други напълняват, трети губят физически тонус, различно е, но е пряко следствие от обездвижването, което е пагубно за тях. По-голямото зло е, че като всяка зависимост, води до промени в поведението.

Да играеш значи да си актуален

Децата приемат компютъра много сериозно, защото това ги прави актуални. Дава им повод за разговори, за хвалене пред съученици и приятели. В този аспект компютърът провокира общуване с връстниците. Когато обаче висенето пред компютъра е прекомерно, когато надхвърля 6-8 часа в денонощието, трябва да накара родителите да се замислят.
Тревожните признаци на компютърната зависимост са най-напред влошаващите се оценки в училище. Когато дете не си доспива заради компютър, то е неконцентрирано.

Ако, излизайки сутрин, оставяте детето си пред компютъра, вечер го намирате пак там - положението е сериозно. Може би не си давате сметка, че това дете рядко говори и рядко излиза. То най-вероятно вече замества реалните отношения с отношенията от компютърните игри. Други признаци са, че престава да се храни или го прави пред компютъра.

Компютърът като проблем на семейството

Рядко компютърът е проблем на самото дете. Той е проблем на родителите и на семейството. Проблем на вечната ангажираност, на загубата на умение да се говори за друго освен за уроците. На невъзможността да се влезе в положението на децата и те да бъдат изслушани. Родителите все повече губят търпение да изслушват, тъй като и децата са хаотични и скачат от тема на тема. Малките се опитват да придобият своята самостоятелност, а биват непрекъснато ограничавани от темата за уроците. Родителите губят от погледа си самоличността на своето дете, а се вторачват в бъдещето му. Така се губи връзката. Родителите се отучват да говорят на езика на децата.

Често от дома отсъства значимата фигура на бащата - дали защото майката е самотна и сама отглежда детето си, или той е прекалено зает и почти не се прибира освен да спи, когато не пътува... Но и за момчетата, и за момичетата авторитетът на бащата е много важен в периода на съзряването.

Следствията от компютърната зависимост

Регресия до пълно изгубване на навика за комуникация. Пак повтарям, че първопричината и за компютърната зависимост, и за последствията от нея, е нарушената връзка дете-родители. Разбира се, има и родители, които отделят на децата си огромно количество време, но за да ги накарат да правят неща, които според тях са важни за бъдещето им - подбор на приятелите, всякакви уроци и ангажименти. Забравят обаче да питат как децата им се чувстват, какво им харесва, какво си представят, какво си мечтаят. В моята практика се срещам с безкрайно обгрижени деца, на които привидно нищо не им липсва. Но те са безкрайно самотни.

И като ги питам за какво мечтаят, отговорът е не знам. Харесва ли ти това, което правиш? Не знам. Детето не може да комуникира с външния свят, но на първо място не може да го прави със себе си. То губи представа кое е то и какво то иска. Именно това може да доведе до тъжни последствия.
Агресията е второ следствие на компютърната зависимост. Тя не се дължи 100% на игрите. Някои от тях дори развиват стратегическо мислене, провокират изобретателността. Смятам, че не биха подтикнали децата към някакъв рязък обрат в поведението им. По-скоро биха обсебили напълно вниманието и интереса им.

При тях опасността е детето да престане да се интересува от реалността. Вторият вариант, който е по-близък до агресията, е нахъсването от военни игри например. Там емоциите и действията са в пряка последователност, без да има мисъл помежду им. Често в тази клопка попадат деца, на които не е обръщано много внимание. На тях не са им обяснявани много важни неща. Заобикаляни са с аргументи от рода на: не е твоя работа, друг път ще ти обясня, като пораснеш, ще разбереш.

Една особена категория са децата, на които не е обяснявано, а са заплашвани - например не хайде да побързаме, защото ще закъснеем, а ако не побързаш, ще дойде един страшен чичко и ще те вземе. Те са уплашени, но и искат да бъдат по-силни, да бъдат в позицията на този, който бие другите. Много важно е един родител, който иска да е близък с детето си, да изучи тези игри, да ги направи основа на общ език.

По принцип агресията не е нещо лошо. Когато човек е агресивен, той се чувства силен. В ситуация на безизходица, агресията е начинът да не се предадеш и сринеш. При малките деца, при които речникът е по-беден и абстрактното мислене не е развито, агресията е начин за изразяване на проблем, който не могат да вербализират. Това е сигнал за възрастните, че трябва да се опитат да разбират. И да реагират адекватно. Не като кажат ти си лош, защото удряш, а ти удряш, защото си много ядосан.

Агресията при децата, зависими от компютрите, е съвсем естествен резултат от отчуждението им от реалния живот. Когато родителят направи забележка, те нямат време да отговорят чакай сега да си свърша играта, остави ме, ще поговорим по-късно. При тях, в съзнанието им, действието протича с бързината на клип. Единственото, което може да чуете, е махни се оттук, остави ме на мира, не ме закачай, т.е. това, което ще даде моментален резултат.

Моментът с връзката причина-следствие също е много важен за децата, които прекаляват със стоенето пред компютрите. Те нямат усещане, че определени техни действия нараняват другите. Това са неща, които се възпитават и от родителите в много ранна възраст. Но и прекаленото общуване с компютъра под формата на игри им създава усещането, че раната - било физическа или вербална - е нанесена в един миг и после всичко може да се върне обратно и да се започнат нещата отначало. Това е един от много тежките моменти. Липсата на комуникация с родители, с близки, липсата на книги, на филми осакатява способността за съпреживяване.

Общуването чрез игра в мрежа не е толкова страшно. От една възраст нататък тези, които играят заедно, макар и в интернет, ще се сетят, че са момчета или момичета, ще започнат други игри. Едно дете, за да стане зависимо, трябва да изгуби адекватната комуникация с родителите и обкръжението си. Неуспехът му в средата, в която живее, също е възможна първопричина. Другата е някаква рязка промяна - преместване в друго училище, единият родител губи работата си, развод, тежка болест, нов член на семейството. В такъв случай компютърът е бягство от реалността. Детето не иска да нарани никого, като сподели, че не одобрява това, което се е случило.

Т.е. съзнанието му работи изцяло в положителна посока. Но подсъзнателно, без да разбере дори, то се чувства притеснено, излъгано от новата ситуация. И само не си дава сметка, че се увлича и вместо половин час прекарва пред компютъра шест часа. Колкото повече родителят налага своето виждане, толкова по-голям отпор получава. Ако родителите се срещнат с този проблем, не бива да се опитват да се справят веднага с много строги мерки. Важно е първо да се опитат да се поставят на мястото на детето си поне малко от малко. Да потърсят психотерапевт за адекватно разрешаване на проблема. Нереалистично е един родител да смята, че нещата ще се променят с щракване с пръсти, процесът е бавен и става въпрос за възстановяване на скъсани връзки и загубени умения за общуване.

Родителите да се заинтригуват по един внимателен и искрен начин от това, което вълнува техните деца. Да преценят дали това, което се случва, е естествена част от развитието и растежа на детето. Дали е изискано от средата и приятелите. Ако е така, родителите могат да ограничат вредния за здравето свръхпрестой пред компютъра, но не да го забранят. Ако се постъпи така рязко и категорично, вероятно е детето да започне да бяга от училище. Няма да се примири със загубата на своята автономност, която е нещо страшно важно във възрастта между 10 и 16 години.

В тази възраст връстниците са на първо място, не родителите. Те обаче трябва да са си на мястото с целия си авторитет. Не да дадат една тотална независимост, в която детето ще се изгуби, а да инициират бъдещата му автономност и постепенно да разширяват границите й.
Моят съвет е родителите да се постараят да общуват с децата си. Не да ги приучват на ред и дисциплина, а именно да общуват, споделяйки собствените си неща, търсейки тяхното мнение и оценка.