Намерих си тенджера, ядох пица на корем, без да си мръдна пръста, и пастет от гъши дроб със съвсем прясно изтекъл срок на годност; запознах се с Маргото и Васко; така и не успях да сключа сделка в секънд хенд, нито да намеря отговор на въпроса какво по дяволите стана с висящите кафета? И за 24 часа не похарчих нито стотинка. Значи можело?!

Първата торба, измъкната от контейнера за смет и преровена – това е най-голямата крачка!“ – гласи последното изречение на една огромна статия, озаглавена Not Buying It, която прочетох в сайта на The New York Times. Един вид – малка крачка за фригана, голяма крачка за фриганството. Материалът е посветен на фриган движението, за което EVA вече писа.
Ще ви припомня само, че фриганството е движение антиконсуматорско, което е тясно свързано със „зелените“, които се опитват да се борят с недостига на природни ресурси, воюват за правата на животните, за опазването на околната среда, противопоставят се на гигантските корпорации, които управляват живота ни, и на изродения капитализъм. Огромна част от тях са вегани и вегетарианци, нямат лични автомобили, не работят и основно – не купуват. Намират си храна от контейнерите в задния двор на големите хипермаркети, или сами си я отглеждат, или обикалят за диворастящи плодове и прочие; или получават храна срещу труда си; събират и поправят изхвърлени мебели и техника, обличат се в намерени или подарени дрехи и т.н. Идеята е да спреш с това бясно купуване на следващ модел телефон, хладилник, кола или каквото и да е, при положение че старите ти вършат прекрасна работа, да си износваш и поддържаш дрехите докрай, да уважаваш храната и да не я прахосваш и въобще да се излекуваш от алчността си, да спреш да бачкаш като луд, за да си позволиш някакви материални неща, от които всъщност не се нуждаеш. И в крайна сметка да се събудиш от консуматорския сън, в който си потънал.

И понеже след тази статия ученикът, тоест аз, вече беше готов, се появи и учителят – в лицето на Марио Варгас Льоса и неговата книга „Цивилизация на зрелището“, където попадам на изречението: „В този свят (съвременния, нашия – б.р.) вещите – стоките – са прераснали в истински стопани на света, господари, на които човешките същества служат, за да осигурят производство, което обогатява собствениците на машините и фабриките, използвани за производството на още стоки.“ Прочитайки това, изведнъж се почувствах осенена и реших, че и NYTimes, и Льоса са напълно прави и че на целия този стоков кошмар трябва да му се сложи край. Благослових икономическата криза, която запорира алчното преследване на нови модели обувки, чанти и най-последни поколения козметики, в което така безразсъдно си погубвах душата ден след ден в продължение на години. Реших да стартирам операция по спасяването на гореспоменатата душа с 24-часово фриганство, като в началото, разбира се, ще бъдат кофите за смет. Обмислих внимателно всичко. Ако искам резултатите за душата ми да са трайни, трябва постепенно да навляза в този специфичен лайфстайл, защото ако се хвърля ва банк в траша, може да не издържа и после – йо-йо ефект и душата ми може съвсем да бъде пометена от консуматорското цунами, което ще ме връхлети, след като дълго време съм сдържала нагона си за харчене. Накратко – реших да действам както с диетите.

Живея на улица „Св. св. Кирил и Методий“ в София в района на Лъвов мост, Женския пазар и прочие гъмжилници. Наричам този район „една педя под пъпа на София“, защото... хм, ами точно така си е. Идеално място за експеримент на тема „фриганство“. В този район... какво да ви кажа – фриган до фригана. Едва ли има по-тършувани кофи за боклук в столицата от тези около нас, но хайде, и аз сега ще ги прегледам.

Прочетох, че най-добре е ровенето да се практикува рано сутрин или късно вечер. Решавам, че шансът да ме видят съседите е по-малък късно вечер, защото в този квартал хората се залостват още в 8-9 ч. вечерта и никой не си подава главата навън. Истината е, че ме е страх да изляза сам сама да фриганствам по нощите и да претърсвам кофите за безсрамно изхвърлени от местните капиталисти вещи. Никой не се навива да ми прави компания, освен майка ми. „Мамо – казвам й, – отивам да ровя в кофите, за да видя какво е, а ти трябва само да стоиш до мен, че ме е страх от кучета и от истински клошари.“ Обличаме се и излизаме. Аз съм добре екипирана – нося си шапка, хирургически ръкавици и маска за грипозни, джобно ножче и фенерче. Говоря си наум: „Спокойно, това е просто експеримент. Знаеш ли колко хора в Ню Йорк, официалната столица на фриганството, го правят! Ти дори трябва да се гордееш, че правиш това...“ „Здрасти!” – чувам зад гърба си и виждам съседа Ари който държи в ръка огромна яркосиня найлонова торба с боклук и с бодра стъпка се отправя към кофите. „Здрасти, Ари!“ – отвръщам му, макар че ми изкара акъла. „Накъде така по тъмно?“ – пита той весело. „На разходка малко“ – махвам с ръка, без да уточнявам, че всъщност сме в една посока. Ами ако ме беше видял как се вихря в контейнера? Ари мята боклука и се прибира.

Оглеждам се, никой не се задава. Дори тези от „Еврофутбол“ отсреща са се прибрали. Каква нощ! Майка ми застава на почтително разстояние от кофите, аз нахлупвам шапката, слагам си маската и ръкавиците, поемам дълбоко въздух и поглеждам в контейнерната пропаст, запълнена догоре с евентуални съкровища. Ами така де, онези в Ню Йорк на снимките вадеха от кофите дори плазмени телевизори. Все си представях как някоя котка ще изскочи отвътре и ще ме стресне, но не изскача. За сметка на това изскача страшна миризма (добре че е зима, я си представете фриганство през лятото!) – нещо като духът от кофата за боклук, който насила е държан там стотици години и сега ще иска да ми изпълнява желания. Нищо, нали си имам маска. И виждам най-отгоре яркосиния плик, току-що изхвърлен от Ари. Казвам си: той е свестен човек, позитивен и най-вероятно боклукът му ще е също свестен и позитивен като него. Разрязвам плика с ножчето и виждам, защо да ви лъжа, боклук като боклук, досущ като моя (вкъщи малко потренирах, като няколко пъти смело бръкнах в собствената си кофа – много готина, от онези, икейските, с капак – чак до дъното, при това с голи ръце). Изведнъж ме наляга тежко чувство – ами ако нищо не открия?! Навремето ходих на археологически стажове и докато хората откриваха парчета керамика с орнаменти, аз най-много някой ръждясал пирон да намеря, та оттогава имам комплекс по отношение на откриването на разни неща. Но късметът на начинаещия фриган ме споходи и като си светнах с фенерчето видях – какво мислите? Тенджера! Цяла-целеничка тенджера със здраво загоряло (но все пак здраво) дъно. Я мляко Ари е забравил, я боб например и понеже е ерген и консуматор, е решил да я изхвърли, вместо да я накисне и почисти със сода (фриганите не използват препарати, а само сода). Какво разхищение! Оглеждам тенджерата, супер си е. Оставям я настрана и изпълнена с надежда, продължавам да ровя. Майка ми започва да мрънка, че й е студено, да се прибираме. Разпарям следващия търбух с боклук. О, не, малшанс този път – тампони и прочие... Е гадно е. „Хайде по-бързо – вика майка ми, – че идва камионът на „Чистота“. Вярно идва, ужас! И с онези лампички прилича на полицейска кола, все едно ченгета идват. Бързо връщам в кофата всичко, което съм извадила, защото това е основно правило на фригана – ровиш, ровиш, ама после си прибираш, а не като клошарите... Свалям си маската и ръкавиците и кой знае защо ги изхвърлям, все едно съм извършила престъпление. „Да се махаме оттук!“ – казвам аз досущ като в някой екшън филм и двете с майка ми се отправяме към вкъщи заедно с тенджерата, а циганите от боклукчийката ни подвикват нещо. Като за първи път не беше зле. Боже, колко е хубаво вкъщи! Топло, чисто, светло, истински рай. И икейската ми кофа е просто страхотна! До полунощ се занимавам със загорялата тенджера, дяволите да я вземат!