Дори и да вали като из ведро, единствената сушина не е в хотела или на дълго виенско кафе с апфел- или топфенщрудел в уютна сладкарница.

Безброй са музеите и галериите, за магазините и заведенията не говорим, където може да прекарате часове, попълвайки интелектуалните си празноти по история, религия, изкуство, естествени науки. Повечето от тях са в геометричния център на Виена, даже има и улица Museenstrasse, която води към шопинг центъра около Kaertner Strasse. Адресите фигурират във всяка карта на града, при това с обяснения как се стига до тях - най-близките станции на метрото и на видовете градски транспорт. Изключвам файтоните и фиакрите, които на практика може да наемете от няколко възлови места, какъвто е площадът край катедралата "Свети Стефан". Ако не може да се ориентирате по друго за сборния им пункт, ви остава миризмата - където най-силно нанюхвате характерния мирис на яхър, там са.

Освен кочияш, във Виена изглежда е много разпространена друга една архаична и малко странна професия - аз я нарекох примерно да работиш Моцарт. Млади мъже в ливреи във всякакви цветове, с напудрени перуки, обикалят централната част на града и непрекъснато канят зяпащите туристи я на концерт, я на изложба. Истината е, че не обичат да бъдат снимани по време на работа. Иначе доста от тях поразително приличат на Амадеус от едноименния филм на Милош Форман и дори се държат като него - отвреме-навреме поклон, после току-виж някой си бръкнал в носа.

Столицата на някогашната австро-унгарска империя създава усещането за непоклатимост не само с традиционните моцартови концерти от май до октомври в Щатсопера, където изпълнителите са сякаш клонирани придворни музиканти, а и с окаменелите градски пейзажи. Въпреки това навсякъде вървят реконструкции и ремонти - сякаш нещо е тръгнало да пада от старост. Доверявайки се на историческите хроники, можеше и да повярвам, че градът е основно построен през 16 век. Странното, което установих със собствените си очи, бе, че е бил построен в този си вид, в който е сега, и почти не е помръднал. Сторих го не без помощта на един художник, чиято изложба бе в галерията-музей Албертина.

Рудолф фон Алт е рисувал пейзажи от различни краища на света, но най-много от Виена. Документирал е дворците, улиците, църквите и площадите в началото на 19 век в акварели, удивително детайлни и прецизни. Невероятната му работоспособност, съчетана с таланта на живописец, е била оценена от владетелите и благодарение на това сега бившата имперска столица разполага със своя картинна история, разположена на цял етаж в Албертина.

И като заговорих за изкуство - да си дойдем на думата - Хундертвасер.

От средата на 80-те години към културните забележителности на града се прибави къщата на Хундертвасер-Кравина. И тя е обект на внимание не само за почитателите на модернизма в изкуството или за начинаещите архитекти, а за стотици хиляди алиенирани съвременници от всички краища на света.
Ще започна да ви водя към нея покрай Дунав, стегнат в циментово корито, леко замърсен и пълен с патици. Центърът остава зад гърба ви - влизате в един квартал, през който прехвърчат влакове, сградите са проектирани без въображението на средновековните архитекти, вложили най-върховите си умения в изпилването на църковните камбанарии.

Малко по малко, но започва да ви прави впечатление, че все повече фасади са опаковани и се пребоядисват и обновяват. Докато не сте стигнали целта си, може и да мислите, че това е рутинна процедура, дължаща се на възприетия в сърцето на Европа стил градовете да се поддържат в образцово състояние, в това число фасадите. Видите ли обаче пред себе си къщата на Хундертвасер-Кравина, веднага си давате сметка, че трябва да си абсолютно дърво, за да продължиш да възприемаш с безразличие бетонния ад, след като някой толкова наблизо, толкова буквално ти е показал, че и в индустриализирания град може да се живее като в приказка.