Аз съм Мануела, декорирам яйца, пристрастена съм към морето и живея на място, идеално за подхранване на тази страст.
Кварталът, в който живея – Виница, – е бивше селце, отчаяно пазещо живописния си характер и порядките на жителите си. Така беше и преди 25 години, когато родителите ми купиха къщата. Когато я видях за първи път – малко самотна и изолирана, изкатерила върха на стръмна улица, не знаех, че ни чака дълга и не винаги лесна любов. Като бял лист, тя, милата, беше готова да понесе идеите, фантазиите, спомените и мечтите на новите си стопани. По онова време да дадеш облик на нов дом, особено проектиран от други хора, беше много трудно. Но тя стоически понесе всички поправки, добавки, изобщо – интериорни извращения. Подписахме примирие, срязахме лентата и заживяхме в безразличие. Когато човек е толкова млад, мисли повече за веселието на виното, отколкото за миротворството на хляба, и аз препуснах в живота уверена, че направеното е най-доброто и ще е вечно.

Така минаха доста добри и не толкова добри години. След едно приключение с много спорен край далеч от къщата се завърнах с очакването да изпитам някогашните радост и утеха, които дава домът. Не че не ги получих, но не беше същото. Къщата беше остаряла, някак тъжна и унила, каквато впрочем бях и аз към онзи момент. Трябваше нещо да се направи, нещо да се промени, но преди всичко беше необходима яснота – искам ли да остана, тук ли искам да живея? Не съм номад по природа и промените ме плашат, така че отговорът не се забави: да, оставам, но няма да живея постарому. Не знаех дали представлението ще е същото, но знаех, че декорът трябва да е нов. Бързо разбрах, че сама няма да се справя, и започнах да търся специалист. Намерих го в лицето на Пламен Павлов (Dekkoteam) – млад човек, превърнал проектирането и дизайна от хоби в професия, който ме спечели още като каза, че всичко трябва да се изкърти. До плоча! Не беше ли това идеалната възможност да започна всичко на чисто и да намеря изгубеното парченце от пъзела на големите страхове и надежди? Може би? По-скоро да, беше!

Проектът ме плени, но реализацията ме плашеше до смърт. Опразних стаите и зачаках идването на терминаторите. Къщата се напълни с хора, готови да рушат, изхвърлят и заличават десетилетия от живота ми. Дали можех да го понеса? Повече се питах дали сградата ще издържи. Но когато след разрушителите влязоха съзидателите, някак вцепенението ми започна да се пропуква. Къщата започна да оживява с нова светлина, други пространства и чисти линии. Семплият цвят на стените, различните нива на таваните и натуралните настилки внесоха мекота и естествена хармония с околната среда. Големите витрини, заменили тесни прозорци, и просторната тераса, която се освободи от оковите на остъкляването, ме правеха пряк наблюдател на природната вакханалия отвън. Зад тях е ежедневният кът, в който диван с флорален принт и фотьойл в компанията на две изискани масички чакат добри гости. По стената делител на пространството с трапезарията са накацали десетина орхидеи, които в периода на цъфтеж са пир за сетивата. Мястото е особено приятно през зимата, когато завее и леденият морски вятър започне да жонглира с преспите, да се сгушиш на дивана и да наблюдаваш стихията.

Кухнята е основополагащата част в дома ми. Хитроумно проектирана, тя е в центъра на жилището и изглежда като множество шкафове, наредени един до друг, но криещи различни функции. Едни са гардероби, други имат само декоративна роля, трети са приютили кухненската посуда, а последните в редицата всъщност са врата, която води към килер, пред който пещерата на Али Баба е като студентска квартира.
Винаги съм знаела много за храната, но не и че приготвянето й е тайнство, което увлича и носи радост. Заради добрите блюда споделените около масата истории се помнят по-дълго.
За разлика от това декорирането на яйца изисква уединение и е доста самотно занимание. Това се случва в кът, удобен и скромен, с етажерки, които са нещо средно между библиотека и място за съхранение на безбройните бои, лакове, четки и яйцата, които чакат реда си. Работният плот е като тезгях и е достатъчно голям, за да сбере всичко необходимо за един творчески процес, в който хаосът е неизбежен.
С малки изключения мебелировката е от IKEA. Едно такова изключение е спалнята. Реших да се отдам на увлечението си по железните кревати, които намирам за архаични и живописни. Дълго време търсих такъв, докато не открих малка пловдивска фирма със звънкото име kovacha. Там изковаха леглото, което много харесвам и което внесе романтика и чар в иначе скучната стая за сън.

Ето това е: декорираните яйца, които са белег за присъствието ми където и да съм, свежите цветя или пресните лешници, получени като дар от градините на съседи. А картините, които нахлуват през прозорците – и за тях е отговорна природата, чиито сезонни явления са различни по цвят и настроение. Но най-силният и скъп акцент си остава компанията на любим приятел.
След всичко това домът ми отново е като бял лист, но вече гостоприемен към лъкатушещия пътепис на живота ми. От току-що изпечения хляб се вдига ароматна пара, която се отправя към небето като плаха молитва, а там, в ниското, с цвят на течно злато е застинало морето.
Това е портретът на къщата, която е моят дом.