Актрисата Елена Петрова, майка й и баба й разказват какво са научили една от друга и какво им е помогнало да съхранят от поколение в поколение своята женственост и хубост

Ген ли е женската красота или плод на възпитание, на старателно отглеждане и култивиране? В миналия брой се опитахме да разберем как стоят нещата при мис България 2001 Ивайла Бакалова. Сега е ред на една от най-красивите и талантливи млади актриси у нас - Елена Петрова. Заедно с нея поканихме и майка й Ани, с която понякога ги вземат за сестри, и баба й по майчина линия Екатерина - стожера на нравите в семейството.

Дъщерята Елена Петрова, 27: От мама съм взела вкуса към шоуто

Възхищавам се от силния дух на моята майка. Мисля, че съм го наследила тъкмо от нея и се стремя да го поддържам. От мама съм наследила и оптимизма, и принципа никога да не се оплаквам. Компромиси не правя, тръгвам си, без да се обръщам, когато някой ме нарани. И не се моля, не клякам, не лягам пред никого.

Сигурно има хора, които ме смятат за надута. Истината е, че никога не правя и не казвам определени неща - имам си принципи, които спазвам желязно.

На майка ми е заслугата, че съм маниачка на тема чистота. Не мога да изляза от къщи, без да съм си оправила леглото, да съм си подредила дрехите. Нещо просто ме гложди и не се чувствам добре. Мама ме е научила също така на стил - да избирам хубави неща, без непременно да са скъпи. Тя и досега умее с наглед обикновени неща да изглежда великолепно. Като бях ученичка, много й вземах дрехите. Първа се появих в училище с чорапогащник с ръб, на мама естествено. Исках като нея да съм всеки ден различна, да провокирам, без да съм скандална. Тя е такава, обича да експериментира, но го прави първо за себе си. По едно време беше започнала да си лакира всеки нокът в различен цвят, аз й казах, че не го харесвам и тя престана. Понякога ми иска съвет Аничка. Колкото мога, давам й. Неведнъж съм й казвала, че е непостоянна - типична лъвица - в много от нещата, които прави и с тях се чувства добре. Не харесвам непостоянството й и май това е единственото, в което я упреквам.

Не си приличаме в отношението към бижутата. Тя носи много, аз - почти нищо. Винаги я помня спортно облечена, чанта не зная да е имала - ходеше с малки ранички. Напоследък обаче се промени в посока дама - започна да носи високи токове, елегантни чанти. Радвам се, че дори и на години, тя се променя.

Мисля си, че от нея съм взела и вкуса към шоуто, артистизма - Ани е весела и жизнена, умее да се весели, танцува страхотно. Тя е била балерина, но е спряла, защото й кървяли пръстите. Родила ме е рано и може би затова не е могла да осъществи мечтите си.

Никога не ме е ограничавала в нищо, не ми се е бъркала в живота под предлог, че трябва да ме вкарва в правия път. Бях на 16, когато отсъствах с месеци от вкъщи за снимки на филми. Майка ми е гласувала абсолютно доверие и е вярвала, че ще се справя сама, че всичко ще бъде наред. Виж, баба при всяка възможност ме е поучавала, особено що се отнася до мъжете. Говорила ми е: никакъв крем, в кремовете има живак и ще ти съсипят кожата, никакво червило да не ти станат сини устните, косата само с домашен сапун! При нас косата е запазена марка, в рода ни се смята, че е символ на женственост да я носим дълга. И баба имаше разкошна коса до момента, в който преживя една тежка операция. В болницата изкара с дългата коса и като излезе, си я скъси.

За разлика от мама и мен, баба е пестелива. Ние сме широкопръсти, като имаме, харчим. Като нямаме, се простираме според чергата си.

Въпреки че съм израснала без баща, винаги съм имала силно чувство за семейна общност, за опора в семейството. Мама успя да го изгради, успя да ни сплоти с братята ми, да ни научи да разчитаме един на друг и да преодоляваме заедно трудностите. Сега имам сила и вяра, че ще мога да имам същото добро и задружно семейство в бъдеще.

 Майката Ани Паскалева, 47: За всичко, което губиш, печелиш нещо ново

Нося гена и характера на баща си. От него съм наследила усмивката и жизнеността. От майка ми съм се научила да поддържам дома си, да готвя, да бъда винаги стегната. Тя е била винаги строга и сдържана, аз напротив - съм неприкрита и непосредствена. Може би тъкмо затова съм преживяла своите разочарования. У майка ми съм видяла неща, които още от съвсем млада съм се зарекла да не правя - да не се оплаквам например, да не смятам, че винаги във всичко съм права. Искала съм и децата си да не ограничавам така, както тя ме е ограничавала. Може би затова те са много отрано научени да се справят сами, да бъдат самостоятелни и отговорни. Елена ми е първата, тя ми е като стъклена статуетка.

Толкова много исках първото ми дете да е момиче и като се роди, място не можех да си намеря от радост. Беше красавица, но и аз реших да направя нещо - два пъти я подстригвах нула номер, на шест месеца й пробих ушите, миглите й подрязвах... Единственото ми момиче, от нея винаги съм получавала обратно добротата, дето съм й давала... Старала съм се да й внуша, че трябва да слага бариера между себе си и хората, с които общува, за да не я нараняват. Показвала съм й как не бива да лицемери, да се лигави, да се подмазва, да се прави на такава, каквато не е. Ако някой не й харесва, да не се преструва, ако някой я възхити - да скача до тавана. Позитивното държание за мен е много важно. Никога не съм ругала, не съм обиждала или унижавала. Виж, плача, когато ми се плаче, обаче дъщеря ми никога не го прави на показ. У нея няма и помен от грубост, от пошлост, от неженственост. Много е горда и това е нещо, което го има в цялата ни фамилия.

Още съвсем мъничка Елена умееше да си избира и съчетава дрешките. Самата аз никога не съм могла да си позволя скъпи дрехи, но съм се старала да изглеждам ефектно и красива с евтини неща. И съм успявала. Обичала съм да бъда модерна, да бъда различна. На същото съм учила и трите си деца. Не само на манията да се грижат за зъбите си. И не само за тях. За мен личната хигиена е нещо свещено. И на нея човек се учи най-напред в семейството, от личния пример на най-близките си. Хигиената според мен е начин да се отнасяш с хората около теб. Убедена съм, че нечистоплътните са в лоши отношения със света.

На дъщеря си не съм вменявала своите принципи в отношението ми към красотата. Но може би наистина от мен е научила никога да не прекалява с грима. Аз никога не си свалям макияжа със специални средства - ползвам само грапава гъба, сапун за лице и студена вода.

Още от мъничка Елена е била с дълга коса, беше просто грехота да я подстригвам. Трябваше просто да я науча да я поддържа, както аз поддържах моята. Когато й я отрязаха при снимките на "Козия рог", Елена много плака. Изчаках я да се наплаче и тогава й казах нещо от личен опит: За всяко нещо, което губиш, печелиш нещо ново. Това е житейската ми философия от 27 години насам. Тя по-късно разбра колко съм била права.

Аз съм с по-едри масури на косата. Отрязах я чак когато родих втория си син. Две години по-късно я изрусих и досега съм блондинка. Елена ме одобри така. Тя никога не допуска аз да се занемаря. Имала съм периоди, в които именно тя ме е подтиквала да отида на фризьор или да променя нещо в облеклото си, за да се почувствам отново добре. Напоследък всичките ми деца ми викат "Анче, Аничка". Приемат ме като равна и аз се чувствам млада с тях.

Винаги съм обичала музиката, танците. И сега ходя на латино-танци и това ми доставя огромно удоволствие. Вкъщи винаги се е пеело. Децата ми са приспивани с песни - като почнеш от люлчините и свършиш с най-хубавите революционни песни. Затрупвах ги и с приказки.

Елена беше на 6 години, когато я записах на художествена гимнастика. По-късно тя сама си избра да учи в новата хуманитарна паралелка актьорско майсторство. Никога не съм се месила в нейния избор. Не съм амбициозна - да ходатайствам, да вися по изпити, да проверявам. Сигурно затова между нас има такова доверие. Напоследък се чувствам сякаш аз съм детето, а Елена ми е майка.

Тя винаги ме е разбирала и страшно много ми е помагала. Малкия си брат тя го отгледа, беше му втората майка. Вземаше го от градина, мъкнеше го по репетиции. Може би затова и сега са толкова близки и той изпитва някакъв респект от нея.

 Бабата Екатерина Паскалева, 68: Елена осъществи моята мечта и продължи живота ми

Десетгодишна бях, когато участвах в пиески по вечеринки. Мечтаех да стана актриса, да се изуча и да се кача на голямата сцена. Майка ми обаче беше дубликат на Султана, героинята на Димитър Талев. През ум не можеше да й мине, че ще има дъщеря карагьозчийка. Така ме осакати за цял живот, но ето, че внучката сбъдна мечтата ми.

Аз бях възпитавана строго - къде ти да сложа червило, да си направя косата по онова време! Училището ни беше до банята и един ден аз, изкъпана, влизам в час. Косата ми като я намокрех, ставаше страшно къдрава. За беда обаче не бях си написала домашното. Че като ме емна учителката: "Браво, Екатерино, успя косата да си накъдриш, а домашното не сколаса да направиш!"

На 17 години бях, като се запознахме с мъжа ми, единственият през целия ми живот. Докато се целунем, колко време изтече. И не знаехме как. От филма "Сказание за сибирската земя" се учехме. После се омъжих и имах 40 години щастлив семеен живот. Работех като детска учителка, съпругът ми беше лекар. Семейна, вече бях свободна да се обличам по модата. Обичам светли цветове - бежово, екрю. Носех рокли, шапки, шиеха ми ги по поръчка. При децата обаче винаги бях с престилка с бяла якичка. Не носех много бижута - някоя брошка, имах и една огърлица от зелени камъни. В рода ми няма тежки семейни бижута - родителите ми са бегълци от Кукуш и като са тръгнали, дошли са в България голи и боси. Мъжът ми беше от заможно семейство, но и на него не му беше приятно да се правя на такава, каквато не съм. Като съм слагала понякога червило, ме е карал да го изтрия, за да ме целуне. Беше привърженик на естествената красота. Но нямаше нищо против, когато на 30 години започнах да пуша, ей така, без да гълтам. Тя и сега дъщеря ми ме овиква, че само съм хабяла цигарите.

Като се роди дъщеря ни Ани, беше като ангел - идваха хора да я гледат каква е руса и къдрокоса. От малка си беше кипра - гиздех я с панделки и най-хубави роклички, макар да беше и малко мъжкарана. Обичаше да играе с момчетиите и да ги командва. И тя беше много оперена и артистична. Записахме я на балет и много напредна, но се поразболя, та баща й я спря. После побърза да се омъжи.

Когато се роди Елена, бяхме много млади с мъжа ми, мислеха, че сме й родители. С дядо й се карахме кой да я носи на ръце - толкова сладко нещо беше. Къпех я и я разтривах и все й говорех: "Хайде, бабче, да станеш актриса или балерина!" По-късно я водех да декламира на нашите тържества, разтапях се, като й ръкопляскаха и я награждаваха. И на Бог се молех: "Боже, помогни й да ме замести, да осъществи мечтата ми!" Сега тя ми е звездичка, която ме кара да искам още да живея.

Като ме покани на премиерата на "Козия рог", предварително се натъпках с лекарства, не зная иначе дали щях да издържа вълнението. Като мина прожекцията в НДК, като стана публиката на крака и я аплодира, ми се прииска дълго още да съм жива и да се радвам на децата, които са продължението ми.