Дивата Софи и нейните братя

Далече, далече – там, дето лястовиците отиват да зимуват – живееше един цар. Той имаше четири-пет сина (никога не беше сигурен колко точно, защото не беше особено добре с математиката, имаше си по-важни проблеми) и една дъщеря на име Софи. Тя беше любимка на баща си и той й бе купил книжка с картинки, която струваше половин царство. Софи обаче изобщо не я поглеждаше, а по цял ден пееше... Имаше глас чуден и като запееше, целият дворец идваше да я слуша. Но тя най-много обичаше да пее за братята си. Ах, какви партита си спретваха вечер в детската спалня, след като всички заспят! Софи изчакваше замъкът да утихне, после будеше братята си и започваше: “Ти си бурята в сърцето ми!”, а те танцуваха. Накрая купонът завършваше с бой с възглавници и всички заспиваха, покрити с гъши пух и пера, но усмихнати. Това представляваше щастливото им детство. Когато поотраснаха обаче, всичко се промени за един миг.
Царят заживя с една лоша жена, истинска вещица със зловещото име Лешка. Тя мразеше песните и смеха на мъжовите си деца, а най-мразеше парчето “Бурята в сърцето ми”, защото било чалга. Една нощ навън се вихреше страховита буря – светкавици прорязваха небето от единия до другия край и чудовищни гръмотевици разтърсваха въздуха. Лешка чу, че Софи пее омразното парче, нахълта в спалнята на децата и видя как всички, покрити с гъши пера, скачат, танцуват и пеят и се бият с възглавници. “Буря ли искате?! – развика се вещицата. – Ето ви буря!” Тя отвори широко прозореца, позеленя цялата и принцовете и Софи видяха как светкавиците пронизаха очите й и чуха гръмотевиците да се сливат с гласа й: “Превърнете се в големите птици, с чиито пера и без това сте покрити, и се махайте оттук!”
И изведнъж четирите принца се превърнаха в гъсоци и кой знае защо двама от тях станаха бели, а другите двама – черни. В последния момент единият от принцовете, като видя в какво се превръщат, изкрещя на вещицата: “Поне да ни беше превърнала в лебеди, жено!” А Лешка злорадо се изсмя.

Горката Софи толкова се стресна от случилото се, че още на следващия ден се омъжи. Не по любов, а от стрес. И не се омъжи ни за принц, ни за цар, а за един пътуващ барабанист, който случайно беше замръкнал пред портата на замъка. Избяга с него, а той вече беше познал сладостта на брака и имаше голям син. Скоро Софи му роди още един. Продължаваше да пее и стана известна през девет царства в десето. Често си мислеше за братята си – особено като й сервираха гъши пастет. Чудеше се как да омилостиви Лешка и да развали магията й. Кръсти първородното си дете на нея, но дори това не помогна.
Софи не знаеше, че  през това време Лешка безмилостно експлоатираше братята й. Вярно, през деня те бяха големи бели птици, но след залез слънце отново възвръщаха човешкия си облик. Тогава Лешка ги включваше в своето жестоко риалити шоу за танцьори и понеже все нещо не й харесваше, все ги заплашваше, че ще ги изпрати на Елиминация, след като изгрее слънцето, в кланицата на близкия ресторант.
Един ден големият син на мъжа на Софи научи истината за съдбата на братята й и й каза. Тя се потресе и още на другия ден се разведе. Не защото не обичаше мъжа си, а от стрес. Омъжи се за доведения си син. Всички бяха скандализирани и решиха да я изгорят на клада. Навлякоха й презрян чувал от зебло и я подкараха към кладата. Но Софи не им обръщаше внимание. Чудеше се само как да спаси братята си от страшната магия.

Когато драснаха клечката и запалиха огъня, Софи видя, че над главата й кръжат четири гъсока. И тя запя: “Ти си бурята в сърцето ми! Ти си огънят по тялото ми-и-и!” и гъсоците изведнъж се превърнаха в красиви князе и тупнаха на земята. Тогава всички разбраха, че Софи притежава неземна сила, свалиха я от кладата и тя се прегърна с братята си. А синът на барабаниста още на другия ден я напусна. Не защото не я обичаше, а от стрес. И тя вече два месеца е на сухо.

Той, Пепеляшка

Имало едно време едно момче, което се казвало Боби, живеело в Кюстендил и било най-доброто и най-красивото в града. Но се случило така, че майка му починала, а баща му престанал да се грижи за него. Тогава се появила лошата мащеха. Тя била вещица с две лица - мъжко и женско. И двете се казвали К. Вещицата омагьосала Боби, завела го в големия град и всеки ден на закуска му давала да вдишва вълшебни треви, а вечер - да пие магически хапчета, като по този начин го държала в подчинение. Момчето се привързало много към нея, нищо че била двуглава. Започнало да й казва “мамо” и много искало да прилича на нея. Всяка вечер тя ходила на баловете на принц Сатан в мрачния му замък, построен в едно от подземията на големия град. Хората шушукали, че там се случват странни, ужасяващи неща, но малкото момче много искало поне веднъж да отиде и то. Умолявало мащехата си, падало на колене, плачело. Накрая тя се съгласила, но му казала: “Не можеш да се явиш пред принц Сатан в тези селски дрехи! трябва да измисля нещо.” Като всяка магьосница тя си служела умело с иглата и конците. Седнала и измайсторила разкошна рокля от черна кожа с корсет от латекс и дълги ръкавици. “Но аз съм момче...” - опитал се да протестира Боби. “Искаш ли да дойдеш на бала или не?” - попитала го мащехата с нетърпящ възражение тон. “Искам” - промълвило момчето. И мащехата му облякла роклята, сложила му перука и му дала за всеки случай да вдиша от вълшебните треви. След това момчето се погледнало в огледалото и много се харесало, сигурно заради тревите. “Но как да ходя на бала боса, майчице?” - попитало то. Тогава вещицата извадила всичките си обувки и му ги премерила. тъй като Боби все пак бил момче, а тя - жена, нито една от нейните пантофки не му станала. Тогава се сетила да събуди мъжкия си образ, който бил много мързелив и по цял ден се търкалял в леглото. А ако случайно се събудел от време на време, ставал опасен, дори понякога се случвало да наказва Боби, като го карал да коленичи върху бобени зърна. Вещицата взела чифт от неговите тежки ботуши на 19-сантиметрови токове и ги подала на Боби. Уви! те му прилепнали, сякаш били направени специално за него. В началото високите токчета го измъчвали, но това била сладка мъка, при положение, че отивал на бал при принц Сатан. Преди да се качат на S-каляската си и да потеглят за бала, вещицата казала на момчето: “Помни, че както аз имам и мъжка глава, така ти имаш и женска. На бала можеш да отидеш само с женската си глава, мъжката не е интересна. Помни, че се казваш Урсула и вдишвай редовно от вълшебните треви, които съм сложила в една кесийка в чантичката ти. Ако не го направиш поне веднъж до полунощ, ще забравиш, че си Урсула, ще усетиш, че обувките са ти прекалено високи, че корсетът ти е прекалено тесен, ще ги съблечеш и всички ще видят, че си най-обикновено малко момче от някакво провинциално градче. Принц Сатан веднага ще те изгони от замъка си и никога повече няма да стъпиш там.” Момчето, което вече всички щели да наричат Урсула, кимнало с глава и тозчас вдишало магическите треви от красивата кесийка в чантата си. Замъкът на принц Сатан бил от черен гранит, а вътре горели адски огньове. Когато вещицата с двете си лица и Урсула пристигнали в двореца, всички се обърнали към тях и ахнали. Свистящата музика спряла, а принц Сатан - със страховита маска на лицето - се приближил до Урсула, подал й кристална чаша с кървавочервено вино, от което се издигал лек дим с аромат на сяра, и я поканил на танц. Музикантите засвирили валс, двамата се завъртели, всички ги гледали... Урсула не усетила как минало времето. Изведнъж чула, че часовникът започнал да бие полунощ. Урсула се погледнала в огромното огледало. Сега трябвало да реши - или си тръгва и се превръща отново в обикновено добро момче, или вдишва от кесийката с вълшебните треви и остава на бала. видяла, че принц Сатан стои точно зад нея и нещо в ужасяващата му маска я привлякло неудържимо... Някъде в тълпата зърнала и мащехата си. Какво има да губи? И без това двуглавата К. била единственият й близък човек на този свят. И Урсула бавно вдишала от кесийката и останала на бала...

Минали години... всяка вечер в замъка на принц Сатан Урсула пиела кървавочервеното вино с аромат на сяра и вдишвала магическите треви. В началото било забавно, необикновено, макар и доста плашещо, но в един момент тя разбрала, че този път крачка по крачка я води към смъртта. Та тя почти не виждала слънцето! През деня мащехата й я тормозела и я карала да й слугува, а вечер в гранитения замък на принц Сатан намирала опиянение и забрава. Урсула започнала да линее и да отслабва. Един ден решила да избяга. Когато часовникът ударил полунощ, тя отново се погледнала в голямото огледало, видяла, че вече прилича повече на призрак, отколкото на човек, отскубнала се от прегръдките на Сатан, метнала кесийката в камината и хукнала да бяга. Сатан хукнал да я гони. Тичайки, тя захвърляла кожените корсети, перуките, ръкавиците, а накрая и обувките с 19-сантиметрови токове. Накрая тичала гола и свободна. Била отново себе си. Вече всъщност не била Урсула. Била отново доброто момче Боби. Прибрали го в полицията - оказало се, че не можеш да тичаш гол и свободен из големия град.

Когато дошъл на себе си Боби видял, че лежи в болница. над него стоял надвесен старият му баща, за когото той съвсем бил забравил. Бащата си го прибрал у дома, в Кюстендил, и Боби започнал да работи в дърводелска работилница. Мащехата му с две лица престанала да го търси, защото разбрала, че е загубила власт над него. На него обаче от време на време му липсвал големия град, блясъкът на кристалите, гранитеният мрак... Затова решил да се върне в града на своите кошмари и да научи някой занаят. Станал коафьор. Работил много и изкарвал хляба си с честен труд. Много известни хора подлагали косите си под ножицата му, някои от тях той познавал от баловете на принц Сатан. Но за него и баловете, и хората били минало. Познавал всяко тъмно кътче на този свят и той вече изобщо не го изкушавал. Един ден дори си сложил ботокс на челото и около очите. И какво от това? Вече бил наясно със себе си, не се страхувал от нищо, бил свободен. И заживял щастливо.

Котарачката Амелия, Дон Илко и тримата му сина - фитнес бохеми

Имало едно време един чаровен мелничар дон Илко със сексапилни мустаци като въглени. Мечтаел да стане тираджия, за да обикаля по широкия свят. Даже изкарал свидетелства за всички категории, но авторът на приказката решил друго. Елегантен бил Илко, красавец! Смолистите му коси лъщели сресани на път по последна мода, а огнените му очи разтуптявали женските сърца. Всички нежни половинки записуквали като пиленца от вълнение, като им подвикнел „Хей, малката!“ А той се протягал към тях, цунквал ги и ги превръщал в талантливи млади фолкпевици. Бил неустоим, докарвал се само в долче и габана, къпел се с парфюм и в свободното от производство на бял прах за насъщния време пеел сладкогласно, участвал в новогодишни предавания и въобще забавлявал и себе си, и хорските сърца. Ама му доскучало. Решил, че е време да изгрее и в други измерения. С финес подхванал шефката на фенклуба си – млада палава блондинка, качил я на своето черно ферари, пуснал на мах CD с турбобест от своите звездни чалга парчета и изчезнал, та се не видял.

Отивайки си от този свят, оставил на тримата си синове всичко на всичко: няколко апартамента в идеалния център на столицата на царството; земя с огромна стойност в близост до Бойкоборисовите вълшебни градини (стойността се умножила, когато под градините прокарали метро); преуспяващата мелница за бял прах за насъщния и най-ценното си - важно познанство с ослепителната фолк-котарачка Амелия.  
Тя, сега е моментът да кажем, била също певица, при това съвършена. Руса, едрогърда, с голяма уста и най-дългите и най-красиви крака на света. Да не говорим, че пеела прекрасно и обхождала по бельо лаперла, високи черни сексапилни чизми на ток сънищата на всички, които някога са носели мъжко име. Харесвал я много дон Илко, гордеел се с това познанство и тайничко се надявал да дойде ден, в който Амелия да бъде по силите на някой от синовете му. Който пък да я омае и да я направи майка на внуците на Илко.

И като споменахме синовете на дон Илко – тримата фитнес бохеми, да признаем, че те не се притеснили особено от изчезването на баща си. Не че били и от притеснителните, но знаели, че където и да се намира, баща им си прекарва екстра. А и те гледали да си живеят живота. Не викнали нито нотариус, нито съдия, защото и без това скоро щели да изядат бащинията. Грабели кой каквото може и всеки се запилявал по интересите си. Оставали обаче верни на заръката на дон Илко да впечатляват котарачката Амелия.
Най се стараел като че Лежачката. Майка му под секрет била спортистка и фенка на Боно от U2. И когато Лежачката решил да печели Амелия, се насочил към ъппгрейдване на външния си вид. Сиреч се втурнал на шопинг за слънчеви очила в стил Боно. После се запекъл на солариум. Имал вкус към екстремното изпичане до постигане на тъй наречения немски черноморски тен. Паралелно Лежачката се състезавал за важен австрийски отбор и печелел световни фитнес титли. И ако от майка си бил наследил интересите, от баща си взел чара. Като вървял по улиците, всички жени се обръщали. Може би благодарение и на вълшебния прах, който пиел всеки ден и от който мускулите му ставали олимпийски, а тестостеронът му набъбвал по 20. Жените безуспешно се опитвали да го заговарят, да го питат колко е часът, но той ги поглеждал и се правел, че го търсят по джиесема. Искало му се е да е Амелия.

Итко Мрика – вторият син на Илко, почти кръстен на баща си, приличал на дона само нощем, когато затварял очи и захърквал като змей. По този начин си мислел да впечатли и Амелия – само да му паднела нощем. Постарал се и още - направил магазинче за бял помпащ мускули и тестостерон прах, издал книга, станал тиви звезда, взел медали на състезание по боулинг. Накрая влязъл чисто гол в океана, за да налови крокодили, от които да направи на Котарачката чизми. Ще попитате осъдително защо така дибидюс. Не бързайте с осъждането. Подсичал се милият.
Също като Итко и брат му Иро до известна степен бил кръстен на баща си. Иро бил не по-малко мъжествен. Организирал сумати конкурси за Миски с едри гърди и дълги крака, но се убедил, че по-съвършена от Амелия няма. Трудно издържал на нейните посещения в своите сънища. Затова решил да пребори Лохнеското чудовище, белким се прочуе. Веднага си купил дълги чорапи и шотландска поличка, напил се с първокласно 500-годишно уиски, запалил най-скъпата пура в света и хукнал към Лох Нес. Заобикалял застрашително езерото, после го запрекосявал с яхта, закръстосвал с подводница и запрелитал с бумтящ хеликотер. Стратегията му била проста, но гениална – първо да задуши чудовището, а после да го прободе с пурата директно в окото, което де юре било ахилесовата му пета. Така и не се срещнали. На чудовището му било писнало да кисне самотно в популярното езеро и да стряска туристите. Преместило се в друго – край Доспат. А после из кръчмите в околността, където след три ракии всички заприличвали на него.

На финала на нашата приказка неочаквано и изведнъж любезният дон Илко решил да се завърне от Отвъдното и да провери какво са сторили синовете му с наследството и заръчаните внуци. Заварил Амелия, обградена от още повече внимание, вече и тиви звезда, да си играе със сърцата им като с бели мишлета, да ги гъделичка с шпага по мускулите и въобще била стъпила не само на вратовете на синовете му, но и върху касата с фамилни диаманти. Така става понякога и в живота, мили читатели.