Когато Марчело Мастрояни се снимал във филма на братя Тавиани „Алонзанфан“, репортери го попитали: „Какво е да те режисират двама души едновременно?“. „Двама ли бяха?“ - възкликнал той.



Тавиани са написали сценарии и са режисирали 22 филма заедно. Живеят в Рим близо един до друг и се срещат често в парка да разхождат кучетата си и да обсъждат проектите си. Сред актьорите, с които са работили, са Изабела Роселини, Шарлот Генсбур, Изабел Юпер, Микеле Плачидо, Летисия Каста. Последната им авантюра е филм, в който играят затворници – „Цезар трябва да умре“. Награден е със „Златна мечка“ в Берлин и с „Давид на Донатело“. 82-годишният Паоло Тавиани беше у нас за премиерата му на София Филм Фест.
Филмът разказва за поставянето на пиесата „Юлий Цезар“ по Шекспир в римския затвор „Ребибия“ (с най-много самоубийства в Европа). Затворниците, някои с доживотни присъди, се представят в началото с името, родния си град, годините и присъдата си. Настоявали тази информация да остане, за да могат техните близки в Италия да си ги спомнят. „Във филма няма жени – казва Паоло Тавиани, – но както във всичко, правено от мъже, жена или по-точно усещането за жена е поводът за него.“ При първото им отиване в „Ребибия“ двамата братя гледали как 40-годишен осъден рецитира с неаполитански акцент песента на Паоло и Франческа от Дантевия „Ад“. Казал им: „Сутрин се събуждам от спомена за мириса й, отварям очи и виждам, че я няма. Знам, че никога няма да сме заедно“… „Този човек ни просълзи – разказва Тавиани. – След разговора с него веднага отидохме да снимаме в затвора. Направихме филма за 23 дни с 3500 евро.“

Господин Тавиани, разкажете ни за работата ви с Марчело Мастрояни.
Очарователен, семпъл, осъзнаващ какво може, без да демонстрира. Единственият му недостатък беше, че непрекъснато говореше по телефона с агентката си. Излезли сме извън града. По някое време Марчело виква „Извинявайте! Извинявайте!“, пали колата и отпрашва да търси уличен телефон, тогава нямаше мобилни. Беше световноизвестен. В Ню Йорк, като отидем на вечеря, хората го посрещаха на крака с аплодисменти. А той мърмореше: „Какво ми харесват жените с тоя километриен нос, това ниско чело и с тая физиономия на банков служител!?“ Киното е загадка. На фантастични театрални актьори пред камерата не им се получава. А пък друг няма общо с театъра, обаче има изразност. Ето, Марлон Брандо, освен че е хубав, не е нужно да го слушаш какво казва. Той с цялото си същество говори на език, разбираем за всички. Затова харесвам киното.

Имаше ли напрегнати сцени в затвора?
По-скоро любопитни. В един момент, заобиколени от тези едри мъжаги, с брат ми им обяснявахме как да се свържат с инстинкта на убийци в себе си, за да намушкат Цезар. И изведнъж ни хрумна, че те тоя занаят отдавна са го усвоили.

С брат ви сте почти непрекъснато заедно. За какво се карате?
А, моля, моля! Работим двамата от 9 до 13 часа, но после тотално се разделяме. Даже не си звъним. Имаме вили на Еолийските острови и на Сицилианския бряг. Кoгато децата ни бяха малки, прекарвахме летата заедно там. Сега се уговаряме кой ще ходи през юли и кой през август. И двата месеца дори не се чуваме. Но правенето на филми е голяма авантюра и няма по-добър начин да го преживееш от това да го споделиш с някой близък. А това за караниците вас не ви интересува. Шегувам се. Ама няма да кажа.