Актрисата влезе в 60-ата си година влюбена, енергична, искряща от смях, напълнила с жаби дома на гениалния писател Йордан Радичков, а киното – с великолепни роли, последната от които е на арменката от „още нещо за любовта“
Мария, да няма нещо арменско в теб, та така ти вървят роли на арменки – и в сериала „7 часа разлика“, и във филма „Още нещо за любовта“?
Неее, Статул е грозде на гръцки, малко гръцка кръв имам аз от някаква прабаба Керкия. А първата роля на арменка всъщност изиграх във филм на братя Тавиани - „Чифликът на чучулигите“, 2007-а. (Филмът е копродукция на Италия, България, Франция и Великобритания, снима се у нас. Братя Тавиани са екранизирали романа на писателката от арменски произход Антония Арслан, внучка на една от оцелелите от чифлика жени. У нас филмът не е показван, макар че разтърси зрителите от цял свят - б. р.) Стана бесен скандал, турците писаха нота, защото във филма се разказва за геноцида над арменците през 1905-1913 година. Филмът участва на Берлинале, но имаше брожения. Съжалявам, че не получи широко разпространение по тази причина, защото според мен стана много добър. Бяхме една голяма международна група актьори - Анхела Молина, Пас Вега, Чеки Карио... Събирахме се в една от караваните да репетираме, всеки четеше текста на своя език, но когато артистите са добри, веднага се разбират и има контакт. Асистентката на братя Тавиани, Мимола, е била асистентка на Фелини. Играх икономка в дома, в който дойдоха турци, избиха мъжете и момчетата, аз оживявах под труповете на мъртвите. Всеки кадър, който режисираха италианските режисьори, беше като брюкселска дантела. Отначало бях в стрес от това, че двама души ще ме режисират, чувствах се разногледа. Но стана много лесно и просто – заставаха в средата на един полукръг от актьори и започваха да разказват кадъра. Но не къде е столът и къде – масата, а се занимаваха с взаимоотношенията между ни. Така картинно, артистично и хубаво разказваха, направо урок по перфекционизъм. За какъвто и дума не може да става при полукадърни хора, които ти казват нещо от сорта: искам да ти кажа какво да направиш, но не зная как. Тавиани ме наричаха cara Мария или mamma Мария, толкова мъчно ми беше, като приключихме снимките и трябваше да се разделим. Като е човешка средата, ми се случват красиви неща...
Като това лято във Варна на представянето на филма „Още нещо за любовта“ ли?
Ти откъде знаеш? Да, усетих каква общност са арменците. Напълни се целият салон на прожекцията, нямаше вентилация, с ветрила издържаха до края на филма. Арменците са някаква друга порода хора. Става дума за тяхното задружие и общност. Като свърши прожекцията, една възрастна жена – като малкото джудже от тези на Снежанка, дойде и ми каза просълзена: „Не спирайте, продължавайте да правите все такива хубави роли.“ Няколко арменци след края на филма ни взеха с кола и ни заведоха на вечеря. Така срещнах Вахо - един арменец, дошъл от Америка, ми подари брошка-жаба от някакви хора, които не познавам. (Мария има впечатляваща колекция от жаби - б. а.) Беше просто неземно. Уникални с добротата и човещината си хора. Искрени без никакъв заден план. Неподправени, импулсивни в контактите си...
Каквато си и ти, нали? Как се усещаш в третата си арменска роля, вече в телевизионен сериал?
Голямо упражнение по бързо учене наизуст. В момента не снимам, защото затихнаха нашите линии, на Аги, на Васко и на бай Юнал. В сериала е много лесно да излезеш – убиват те, нищо, че после може и да те възкресят. Или в сценария пише: тя замина – отворен финал... В сериала е просто седни, стани, иди, кажи. Не може да се сравнява с киното. Ама въобще не ми е интересно да говоря за сериала, давай за нещо друго.
Вярно ли е, че по време на снимките на „Още нещо за любовта“ не само Велко Кънев е бил сериозно болен, а и ти?
Друг въпрос! Не обичам да говоря за такива неща. Не занимавам никого с личните си работи. Защо трябва да се пише това?! (Научихме случайно този факт от колегите на Мария, с които се е снимала във филма. Била е наистина сериозно болна, била е в болница, но не е дала и дума да се издума за това - б. р.)
Добре, отрази ли се по някакъв начин на снимките това, че Велко беше фатално болен?
Не можеш да ме питаш за тези неща! Не можеш да ровиш по тоя начин в душата ми. Това са си мои емоции. Приеми го и спри с тъпите въпроси!
Мария, налага ли се да преодоляваш себе си, за да направиш роля? Че аз цял живот това правя. Това какво си мисля, когато играя, си е мой проблем. Лично моя работа, тайни монолози на артиста. Ако трябва да се разплача и пия прясно мляко, ти ревеш отсреща, чувствайки, че нещо преживявам. Какво преживявам, не мога да издам, това е съкровена тайна. Как ще приемеш, да речем, това, че плача, защото си представям смачкано куче на улицата? Мога да си представям как три костенурки се разхождат по тревата и си общуват. Това го гледах при едни приятели, които ме поканиха в събота и неделя на тяхната селска къща. Невероятна емоция, времето спира... Мога да си отдам цялото внимание на две пеперуди, които се гонят, но това са си мои лични неща.
Винаги ли си забелязвала тези неща, Мария, или е имало момент, от който нататък са станали важни за теб?
Не се деля на парчета, не съм на серии. Първа серия виждам, втора – не. Когато си отгледан от човек като баща ми, който от малка ми показваше нюансите на синия цвят, гледайки морето с часове... Както казваше Младен Киселов, когато си правехме ролите в „И най-мъдрият си е малко прост“, много са важни мечтите на героите. Ако единият мечтае за електрическа печка, другият мечтае да лети в космоса. И с времето се обграждаш с хора, които мечтаят за космоса. Иначе електрическа печка си купувам и аз, но за 5 минути.
Имала ли си понякога съмнения дали си най-добрата майка?
Не. За мен това е мисъл на хора, които не могат да си организират времето. Аз за всичко имам време. И цветята да си гледам, и децата да си обичам, и да готвя, и да пера, и да играя представления, и да снимам филми, и да ходя на маникюр... Въпрос на организация. А тия, дето викат това не можах, онова не успях, не са ми интересни. Оплаквачки. Има и професионални. Ако хвана някой и го сложа на моята програма, ще получи удар. С моите пътувания, с моето бачкане, с пристигането през нощта, с носенето дори на зеленчуци и плодове от този или онзи град, за да мога да сготвя сутринта за децата... А някои викат: цял ден работя, нямам време да си купя едно кило домати. Имаш време, ама не искаш.
А бракът ти, Мария? Каква е рецептата за толкова дълъг брак, какъвто е твоят?
О, бракът иска бесни усилия! Защото българинът в случаите като моя – пътувам непрекъснато – като се върне, трудно се адаптира. Нали знаеш, че на него му трябва време целия понеделник да се съвземе от уикенда, пък в петък свършва по обед, за да се подготви за почивните дни. Не съм чувала това в нито една държава! Какво има толкова да се настройваш и пренастройваш? Или работиш, или не работиш, или купонясваш, или не купонясваш, или ядеш, или не ядеш! Прости неща, ама ние се опитваме да ги правим сложни. А то става въпрос за простотия, ленивост и бесен мързел, който притежава българинът. Нищо друго. Питат ме: ма как гледаш тез цветя, бееее? Ми не ходя с кирка и лопата. Излез на балкона да видиш каква гора имам. Отивам, купувам 50 литра почва, правя си саксиите, поливам ги всяка вечер. И ето виждаш на какво се радвам. Но имам желание.
Имате ли къща на село? Не, аз съм родена в град, нямам селски имоти. Но скоро спах у приятели в къща от 1902 година. Много се радвам на хората, които имат такива неща. Аз нямам, затова си правя градината на балкона. Един приятел казва: емигрирах в дома си. Аз не мога да кажа същото, защото си продадох къщата в Бургас. Но съм обградена с приятели, във всеки град си имам и ме очакват. Радвам се на истинските неща. Макар че сега всичко е много епидермално.
Мария, изиграването на една любов на сцената или пред камерата разпалва ли винаги истински чувства? Не много отдавна Раде Маркович изповяда колко влюбен е бил в Невена Коканова и в действителността. Е, ще бъде доста неудобно, защото ако се влюбвам в действителност във всеки партньор, ще трябва да полудея. Аз мога да играя любовна сцена с някого и никога повече да не го видя в живота си. Докато играя любов, мога да си представям Ален Делон, а срещу мен да е някой Иванчо. Нали ти казах, че това са тайните на професията ми!
Ти как се влюби в мъжа си?
Абе това съм го разказвала. Нямам спомен той ли се влюби в мен, аз ли в него. Запознахме се в Бургас, до едно бивше лятно кино, сега е заведение, защото защо ни е кино? Снимах „Кажи ми, Кармен“. Бях вече минала през „Авантаж“, „Бъди благословена“, „Покрив“ и колко не филми. После се видяхме в Сатирата, репетирах в „И най-мъдрият си е малко прост“, а Митко (Димитър Радичков, синът на Йордан Радичкков – б. р.) беше асистент-режисьор. Един ден ми подари портокал и ме целуна. И когато взех първия си “Аскеер”, се появих с портокал на награждаването, като Грета Гарбо на “Оскарите”. Живеех тогава на един таван с картина на Атанас Пацев, която ми действаше истерично, и закачих пред нея вълнен чорап. Един ден Митко си взе четката за зъби и дойде при мен. Тъй като бях решила да ставам артистка, бях с един сак тръгнала да покорявам столицата. Така че имаше място и за него на тавана. 32 години вече сме заедно.
Той как ти предложи да се омъжиш за него, по някакъв романтичен начин ли?
Не, някак си естествено се стигна до това. Свекърва ми, баба Сузи, каза крилатото изречение, светла й памет: „Ти трябва да си уредиш отношенията с тази жена.“ И си ги уредихме. С две деца.
Защо не си Радичкова? Не си промених името, защото, когато се омъжих, бях на 28, имах 100 филма с това име, то беше вече марка. Бях на корицата на „Филмови новини“ като Мария Статулова. Един артист, като тръгне с едно име и с него му върви... А съм и едно дете, баща ми казваше, че съм му и за момче, и за момиче, трябваше да продължа фамилията. Синът ми носи неговото име, има Йордан Радичков-младши. И какво означава да приемеш фамилията? Аз съм в тази фамилия.
Ти защо, като ходиш на кино, все искаш да седиш на 13-и ред и на 13-о място?
Защото това е любимото ми число. Аз съм родена на 13 септември, а и случайно или не, като ме настаняват в хотел, все има 13 в номера на стаята ми. Обичам си го, датата си на раждане и името си обичам. Защото Мария означава постоянство и сила. Гледам да отстоявам името си.
Мария, защо според теб световни актриси се страхуват от възрастта и правят всичко възможно да изглеждат млади?
Това е много глупаво. Когато Ани Жирардо стана на 50 години, специално за нея написаха сценарий за филм. Но тука се забравя кой какво е правил, няма желание да го развиваш. Умираме да се възхищаваме на това как Висконти работи само със своите актьори, или Фелини, но тук няма такъв режисьор.
Защо с Иван Андонов заснех 5 филма и винаги му беше интересно? Защото държи на актьорите и знае, че ще изиграят нещата така, както той желае, защото е в симбиоза с тях, за да стане добър филм. Защо никой няма смелост да измисли нещо специално за теб? Защото има своите „инвенции”. В България имаме ин-вен-ции. А на Запад хората снимат филми. И каква възраст е 50 за една добра актриса! Жана Моро на тази си възраст играе фантастично. Защото има кой да й предложи роля. Аз съм разглезена в това отношение, защото бях свикнала на всеки свой рожден ден да получавам покана за филм. А сега сериали... Нищо лошо, казаха, че било световна тенденция.
Значи не те е страх от остаряването...
Защо да ме е страх? Аз не съм тип Червената шапчица, дето цял живот да бъда по-малка от дъщеря си. Нямам този синдром. Не съм си правила пластична операция, нямам и намерение. Предпочитам да гледам великолепно остаряващите актриси, които харесвам, пред евтините Барбита, в каквито се превръщат някои. Не харесвам издялкани жени, като на струг. Хибриди не понасям. Нека всеки е такъв, какъвто е. Защо да сме еднакви? Ако станат модерни луничките, как ще си ги правят жените не знам. Мен Господ с това поне ме надарил.
Ти правиш впечатление на жена, лишена от суетност. Все пак в какво се изразява тя за теб самата?
Да съм чорлава. Да съм с педикюр и маникюр. И косата ми винаги да е в някакъв безумен вид, не обичам подредени прически. Имам една фризьорка във Варна, която ме пита този път какво да направим. Викам къдрава. Този път като Пипи Дългото чорапче... ей така извита настрани. Това харесвам. Не съм от тези, дето да ям една чушка сутрин, три моркова на обяд, за да бъда еди-какво си...
Е, никога ли не си го правила? О, като малка пиех лимонов сок с вода три дни. С цел да съм красива и слаба. Докато разбера, че Господ ме е направил да не съм слаба и да не съм толкова красива. И приех себе си такава, каквато съм. И реших, че е глупаво да пия лимон с вода, защото после ме боли коремът. Случи ми се твърде рано, още във ВИТИЗ. Не съм Мерилин Монро, но знам, че ми блестят очите на сцената. Мога да се изчервявам в кадър. Мога да плача. Да се смея и да си играя ролите. Това ме интересува, а не дали съм 25 килограма или 58, никак не ме вълнува.
Колко си била най-малко? В „Покрив“ бях 48. Сега съм 49, може да се чете и обратно. Важното е да имаш чувство за хумор, насочено към себе си. Единствената ми мечта, която мисля, че не мога да я постигна, е в някоя пиеса да бъда джудже, в друга да съм великан двуметров, в трета да бъда 300, а в следващата 52 килограма... Да променям истински цялата си визия. Бях измислила как да играя джудже в „Брехтиада“ и го предложих на Юлия Огнянова – ниска количка. В друга пиеса бях си измислила как да летя през цялото време – но трябваше да има две здрави момчета, които да ме държат под мишниците.
Има ли нещо, което би направила по различен начин, ако можеше да се върнеш във времето?
Още ме е яд за един епизод от „Авантаж“, искаше ми се по друг начин да го изиграя. Даже го казах на Георги Дюлгеров, когато филмът беше вече готов. Не че аз съм по-правата, но ми се е искало...
Отказвала ли си роли в киното?
Да. И то точно когато най-много ме снимаха. Разбирам, че това не е за мен, и отказвам, аз да не съм идиот! И в театъра съм отказвала. Затворих Володя Янчев в една стая в Киноцентъра и един час му обяснявах как аз не бива да играя тази роля на Търновската царица. После я изигра Камелия Тодорова, тя дори не е артистка. За мен ролята на царица е една от най-тъпите роли. Аз тогава бях късо подстригана като тифусно болна, с едни такива рокли от тензух, боядисани. Бях една хипарка, мъничка, дребна. Като гледах после филма, си помислих, че съм можела да го изиграя това, но той ме отказа с изискването: когато вървиш по пътя, всеки да се обръща подир тебе. Аз викам: ти не ме ли виждаш. Едно такова като врабец.
Е, не можеше ли да е предизвикателство за теб такава роля – всеки да се обръща след теб?
Виж сега, мога да го правя и се обръщат подир мен. Но когато си на двайсет и няколко и си Дева, и си реален човек, си казваш: по-спокойно. Не бива. И не съжалявах. Имаше един период, когато играехме в една прекрасна пиеса на Иван Радоев 5 години, аз нямах дете, междувременно родих дъщеря си. И веднага отидох при Младен Киселов и му казах, че вече не мога да играя. Аз имам дете. А трябва да играя студентка. Това е моята детска наивност, която гледам да си я пазя някак.
Значи не си се въздържала да раждаш само за да можеш по-дълго да играеш роли на студентки и млади момичета? Като много дълго не раждаш и си пазиш фигурата, заприличваш на стара спяща кукла. С опърпана рокля. Много е важно самочувствието на духа ти, а не неестественото самочувствие, което идва само от това как изглеждаш. Когато снимахме „Бъди благословена“, Доротея Тончева беше най-голяма от нас и имаше дете. И ни каза: трябва да родим поне по две деца, да оставим две деца поне на тоя свят. И ние с Марианчето Димитрова така и направихме. Защото имахме желание. Искахме да бъдем жени. Майки. Човеци. Спящите кукли не ме интересуват. Дето се пазят.
Кой е най-яркият ти спомен от Мариана Димитрова?
За да дойдем с един приятел от Бургас до тука, се юркахме като бесни, защото той трябвало да гледа един мач. И аз се обаждам на Марианчето от Бургас и казвам: отивай вкъщи, направи масата, опържи кюфтетата, ние пристигаме и носим зеленчуците за салата. Сядаме да си ядем и да се радваме и да гледаме мача. Тя ми беше човек, който допусках в къщата си, имах й тотално доверие за всичко – дори за това как ще подреди масата и ще ме очаква мен самата да дойда. Всяка сутрин в осем ми звънеше на вратата: ало, артистката, ставай! Тя изпращаше дъщеря си Александра до автобуса за училище, аз Данката го пусках сам. И всяка сутрин идваше на кафе. Бях почнала един ремонт, когато се беше върнала от Америка първия път. Навсякъде бои, четки, майстори. А ние разчистихме масата и седнахме да ядем и да си разказваме... Бях личният й фризьор, измисляхме си ден, в който отивах и я подстригвах. Боядисвахме си косите заедно. Какво да кажа? Любов! Заедно купувахме и мъкнехме шкафове, като обзавеждахме къщата й. Заедно разкопавахме двора. Като замина, продължихме по телефона, с писма. Така и не можах да отида в Америка да я видя. За което донякъде съжалявам... Много ми е мъчно. Нямам си го тоя приятел. Имам си го всъщност, но не сме както преди всеки ден заедно.
А какво освен ролите си и децата си смяташ за своя следа, женска следа в тоя живот?
Знаеш ли, важно е да запомнят смеха ти, очите ти. Някой да дойде и да ти каже: толкова харесвам, когато се смееш, очичките ти трепкат като звезди. Ако един поне в тоя живот ти го каже, мисля, че има смисъл.
А жабите за какво ги използваш?
Жабите нямат връзка с нищо и с никого. Освен с техния прекрасен зелен цвят. И физиономиите на жабите, които винаги ми изглеждат усмихнати. Намирам нещо прелестно в това – в играчката жаба, в бижуто жаба, имам и чаша, и столче... А може би аз самата съм жаба. Обичам да се разхлаждам във водата. Имам авточувство за хумор и винаги успявам да се смея и над себе си, и над другите. Иначе как бих могла да живея?
Мария, да няма нещо арменско в теб, та така ти вървят роли на арменки – и в сериала „7 часа разлика“, и във филма „Още нещо за любовта“?
Неее, Статул е грозде на гръцки, малко гръцка кръв имам аз от някаква прабаба Керкия. А първата роля на арменка всъщност изиграх във филм на братя Тавиани - „Чифликът на чучулигите“, 2007-а. (Филмът е копродукция на Италия, България, Франция и Великобритания, снима се у нас. Братя Тавиани са екранизирали романа на писателката от арменски произход Антония Арслан, внучка на една от оцелелите от чифлика жени. У нас филмът не е показван, макар че разтърси зрителите от цял свят - б. р.) Стана бесен скандал, турците писаха нота, защото във филма се разказва за геноцида над арменците през 1905-1913 година. Филмът участва на Берлинале, но имаше брожения. Съжалявам, че не получи широко разпространение по тази причина, защото според мен стана много добър. Бяхме една голяма международна група актьори - Анхела Молина, Пас Вега, Чеки Карио... Събирахме се в една от караваните да репетираме, всеки четеше текста на своя език, но когато артистите са добри, веднага се разбират и има контакт. Асистентката на братя Тавиани, Мимола, е била асистентка на Фелини. Играх икономка в дома, в който дойдоха турци, избиха мъжете и момчетата, аз оживявах под труповете на мъртвите. Всеки кадър, който режисираха италианските режисьори, беше като брюкселска дантела. Отначало бях в стрес от това, че двама души ще ме режисират, чувствах се разногледа. Но стана много лесно и просто – заставаха в средата на един полукръг от актьори и започваха да разказват кадъра. Но не къде е столът и къде – масата, а се занимаваха с взаимоотношенията между ни. Така картинно, артистично и хубаво разказваха, направо урок по перфекционизъм. За какъвто и дума не може да става при полукадърни хора, които ти казват нещо от сорта: искам да ти кажа какво да направиш, но не зная как. Тавиани ме наричаха cara Мария или mamma Мария, толкова мъчно ми беше, като приключихме снимките и трябваше да се разделим. Като е човешка средата, ми се случват красиви неща...
Като това лято във Варна на представянето на филма „Още нещо за любовта“ ли?
Ти откъде знаеш? Да, усетих каква общност са арменците. Напълни се целият салон на прожекцията, нямаше вентилация, с ветрила издържаха до края на филма. Арменците са някаква друга порода хора. Става дума за тяхното задружие и общност. Като свърши прожекцията, една възрастна жена – като малкото джудже от тези на Снежанка, дойде и ми каза просълзена: „Не спирайте, продължавайте да правите все такива хубави роли.“ Няколко арменци след края на филма ни взеха с кола и ни заведоха на вечеря. Така срещнах Вахо - един арменец, дошъл от Америка, ми подари брошка-жаба от някакви хора, които не познавам. (Мария има впечатляваща колекция от жаби - б. а.) Беше просто неземно. Уникални с добротата и човещината си хора. Искрени без никакъв заден план. Неподправени, импулсивни в контактите си...
Каквато си и ти, нали? Как се усещаш в третата си арменска роля, вече в телевизионен сериал?
Голямо упражнение по бързо учене наизуст. В момента не снимам, защото затихнаха нашите линии, на Аги, на Васко и на бай Юнал. В сериала е много лесно да излезеш – убиват те, нищо, че после може и да те възкресят. Или в сценария пише: тя замина – отворен финал... В сериала е просто седни, стани, иди, кажи. Не може да се сравнява с киното. Ама въобще не ми е интересно да говоря за сериала, давай за нещо друго.
Вярно ли е, че по време на снимките на „Още нещо за любовта“ не само Велко Кънев е бил сериозно болен, а и ти?
Друг въпрос! Не обичам да говоря за такива неща. Не занимавам никого с личните си работи. Защо трябва да се пише това?! (Научихме случайно този факт от колегите на Мария, с които се е снимала във филма. Била е наистина сериозно болна, била е в болница, но не е дала и дума да се издума за това - б. р.)
Добре, отрази ли се по някакъв начин на снимките това, че Велко беше фатално болен?
Не можеш да ме питаш за тези неща! Не можеш да ровиш по тоя начин в душата ми. Това са си мои емоции. Приеми го и спри с тъпите въпроси!
Мария, налага ли се да преодоляваш себе си, за да направиш роля? Че аз цял живот това правя. Това какво си мисля, когато играя, си е мой проблем. Лично моя работа, тайни монолози на артиста. Ако трябва да се разплача и пия прясно мляко, ти ревеш отсреща, чувствайки, че нещо преживявам. Какво преживявам, не мога да издам, това е съкровена тайна. Как ще приемеш, да речем, това, че плача, защото си представям смачкано куче на улицата? Мога да си представям как три костенурки се разхождат по тревата и си общуват. Това го гледах при едни приятели, които ме поканиха в събота и неделя на тяхната селска къща. Невероятна емоция, времето спира... Мога да си отдам цялото внимание на две пеперуди, които се гонят, но това са си мои лични неща.
Винаги ли си забелязвала тези неща, Мария, или е имало момент, от който нататък са станали важни за теб?
Не се деля на парчета, не съм на серии. Първа серия виждам, втора – не. Когато си отгледан от човек като баща ми, който от малка ми показваше нюансите на синия цвят, гледайки морето с часове... Както казваше Младен Киселов, когато си правехме ролите в „И най-мъдрият си е малко прост“, много са важни мечтите на героите. Ако единият мечтае за електрическа печка, другият мечтае да лети в космоса. И с времето се обграждаш с хора, които мечтаят за космоса. Иначе електрическа печка си купувам и аз, но за 5 минути.
Имала ли си понякога съмнения дали си най-добрата майка?
Не. За мен това е мисъл на хора, които не могат да си организират времето. Аз за всичко имам време. И цветята да си гледам, и децата да си обичам, и да готвя, и да пера, и да играя представления, и да снимам филми, и да ходя на маникюр... Въпрос на организация. А тия, дето викат това не можах, онова не успях, не са ми интересни. Оплаквачки. Има и професионални. Ако хвана някой и го сложа на моята програма, ще получи удар. С моите пътувания, с моето бачкане, с пристигането през нощта, с носенето дори на зеленчуци и плодове от този или онзи град, за да мога да сготвя сутринта за децата... А някои викат: цял ден работя, нямам време да си купя едно кило домати. Имаш време, ама не искаш.
А бракът ти, Мария? Каква е рецептата за толкова дълъг брак, какъвто е твоят?
О, бракът иска бесни усилия! Защото българинът в случаите като моя – пътувам непрекъснато – като се върне, трудно се адаптира. Нали знаеш, че на него му трябва време целия понеделник да се съвземе от уикенда, пък в петък свършва по обед, за да се подготви за почивните дни. Не съм чувала това в нито една държава! Какво има толкова да се настройваш и пренастройваш? Или работиш, или не работиш, или купонясваш, или не купонясваш, или ядеш, или не ядеш! Прости неща, ама ние се опитваме да ги правим сложни. А то става въпрос за простотия, ленивост и бесен мързел, който притежава българинът. Нищо друго. Питат ме: ма как гледаш тез цветя, бееее? Ми не ходя с кирка и лопата. Излез на балкона да видиш каква гора имам. Отивам, купувам 50 литра почва, правя си саксиите, поливам ги всяка вечер. И ето виждаш на какво се радвам. Но имам желание.
Имате ли къща на село? Не, аз съм родена в град, нямам селски имоти. Но скоро спах у приятели в къща от 1902 година. Много се радвам на хората, които имат такива неща. Аз нямам, затова си правя градината на балкона. Един приятел казва: емигрирах в дома си. Аз не мога да кажа същото, защото си продадох къщата в Бургас. Но съм обградена с приятели, във всеки град си имам и ме очакват. Радвам се на истинските неща. Макар че сега всичко е много епидермално.
Мария, изиграването на една любов на сцената или пред камерата разпалва ли винаги истински чувства? Не много отдавна Раде Маркович изповяда колко влюбен е бил в Невена Коканова и в действителността. Е, ще бъде доста неудобно, защото ако се влюбвам в действителност във всеки партньор, ще трябва да полудея. Аз мога да играя любовна сцена с някого и никога повече да не го видя в живота си. Докато играя любов, мога да си представям Ален Делон, а срещу мен да е някой Иванчо. Нали ти казах, че това са тайните на професията ми!
Ти как се влюби в мъжа си?
Абе това съм го разказвала. Нямам спомен той ли се влюби в мен, аз ли в него. Запознахме се в Бургас, до едно бивше лятно кино, сега е заведение, защото защо ни е кино? Снимах „Кажи ми, Кармен“. Бях вече минала през „Авантаж“, „Бъди благословена“, „Покрив“ и колко не филми. После се видяхме в Сатирата, репетирах в „И най-мъдрият си е малко прост“, а Митко (Димитър Радичков, синът на Йордан Радичкков – б. р.) беше асистент-режисьор. Един ден ми подари портокал и ме целуна. И когато взех първия си “Аскеер”, се появих с портокал на награждаването, като Грета Гарбо на “Оскарите”. Живеех тогава на един таван с картина на Атанас Пацев, която ми действаше истерично, и закачих пред нея вълнен чорап. Един ден Митко си взе четката за зъби и дойде при мен. Тъй като бях решила да ставам артистка, бях с един сак тръгнала да покорявам столицата. Така че имаше място и за него на тавана. 32 години вече сме заедно.
Той как ти предложи да се омъжиш за него, по някакъв романтичен начин ли?
Не, някак си естествено се стигна до това. Свекърва ми, баба Сузи, каза крилатото изречение, светла й памет: „Ти трябва да си уредиш отношенията с тази жена.“ И си ги уредихме. С две деца.
Защо не си Радичкова? Не си промених името, защото, когато се омъжих, бях на 28, имах 100 филма с това име, то беше вече марка. Бях на корицата на „Филмови новини“ като Мария Статулова. Един артист, като тръгне с едно име и с него му върви... А съм и едно дете, баща ми казваше, че съм му и за момче, и за момиче, трябваше да продължа фамилията. Синът ми носи неговото име, има Йордан Радичков-младши. И какво означава да приемеш фамилията? Аз съм в тази фамилия.
Ти защо, като ходиш на кино, все искаш да седиш на 13-и ред и на 13-о място?
Защото това е любимото ми число. Аз съм родена на 13 септември, а и случайно или не, като ме настаняват в хотел, все има 13 в номера на стаята ми. Обичам си го, датата си на раждане и името си обичам. Защото Мария означава постоянство и сила. Гледам да отстоявам името си.
Мария, защо според теб световни актриси се страхуват от възрастта и правят всичко възможно да изглеждат млади?
Това е много глупаво. Когато Ани Жирардо стана на 50 години, специално за нея написаха сценарий за филм. Но тука се забравя кой какво е правил, няма желание да го развиваш. Умираме да се възхищаваме на това как Висконти работи само със своите актьори, или Фелини, но тук няма такъв режисьор.
Защо с Иван Андонов заснех 5 филма и винаги му беше интересно? Защото държи на актьорите и знае, че ще изиграят нещата така, както той желае, защото е в симбиоза с тях, за да стане добър филм. Защо никой няма смелост да измисли нещо специално за теб? Защото има своите „инвенции”. В България имаме ин-вен-ции. А на Запад хората снимат филми. И каква възраст е 50 за една добра актриса! Жана Моро на тази си възраст играе фантастично. Защото има кой да й предложи роля. Аз съм разглезена в това отношение, защото бях свикнала на всеки свой рожден ден да получавам покана за филм. А сега сериали... Нищо лошо, казаха, че било световна тенденция.
Значи не те е страх от остаряването...
Защо да ме е страх? Аз не съм тип Червената шапчица, дето цял живот да бъда по-малка от дъщеря си. Нямам този синдром. Не съм си правила пластична операция, нямам и намерение. Предпочитам да гледам великолепно остаряващите актриси, които харесвам, пред евтините Барбита, в каквито се превръщат някои. Не харесвам издялкани жени, като на струг. Хибриди не понасям. Нека всеки е такъв, какъвто е. Защо да сме еднакви? Ако станат модерни луничките, как ще си ги правят жените не знам. Мен Господ с това поне ме надарил.
Ти правиш впечатление на жена, лишена от суетност. Все пак в какво се изразява тя за теб самата?
Да съм чорлава. Да съм с педикюр и маникюр. И косата ми винаги да е в някакъв безумен вид, не обичам подредени прически. Имам една фризьорка във Варна, която ме пита този път какво да направим. Викам къдрава. Този път като Пипи Дългото чорапче... ей така извита настрани. Това харесвам. Не съм от тези, дето да ям една чушка сутрин, три моркова на обяд, за да бъда еди-какво си...
Е, никога ли не си го правила? О, като малка пиех лимонов сок с вода три дни. С цел да съм красива и слаба. Докато разбера, че Господ ме е направил да не съм слаба и да не съм толкова красива. И приех себе си такава, каквато съм. И реших, че е глупаво да пия лимон с вода, защото после ме боли коремът. Случи ми се твърде рано, още във ВИТИЗ. Не съм Мерилин Монро, но знам, че ми блестят очите на сцената. Мога да се изчервявам в кадър. Мога да плача. Да се смея и да си играя ролите. Това ме интересува, а не дали съм 25 килограма или 58, никак не ме вълнува.
Колко си била най-малко? В „Покрив“ бях 48. Сега съм 49, може да се чете и обратно. Важното е да имаш чувство за хумор, насочено към себе си. Единствената ми мечта, която мисля, че не мога да я постигна, е в някоя пиеса да бъда джудже, в друга да съм великан двуметров, в трета да бъда 300, а в следващата 52 килограма... Да променям истински цялата си визия. Бях измислила как да играя джудже в „Брехтиада“ и го предложих на Юлия Огнянова – ниска количка. В друга пиеса бях си измислила как да летя през цялото време – но трябваше да има две здрави момчета, които да ме държат под мишниците.
Има ли нещо, което би направила по различен начин, ако можеше да се върнеш във времето?
Още ме е яд за един епизод от „Авантаж“, искаше ми се по друг начин да го изиграя. Даже го казах на Георги Дюлгеров, когато филмът беше вече готов. Не че аз съм по-правата, но ми се е искало...
Отказвала ли си роли в киното?
Да. И то точно когато най-много ме снимаха. Разбирам, че това не е за мен, и отказвам, аз да не съм идиот! И в театъра съм отказвала. Затворих Володя Янчев в една стая в Киноцентъра и един час му обяснявах как аз не бива да играя тази роля на Търновската царица. После я изигра Камелия Тодорова, тя дори не е артистка. За мен ролята на царица е една от най-тъпите роли. Аз тогава бях късо подстригана като тифусно болна, с едни такива рокли от тензух, боядисани. Бях една хипарка, мъничка, дребна. Като гледах после филма, си помислих, че съм можела да го изиграя това, но той ме отказа с изискването: когато вървиш по пътя, всеки да се обръща подир тебе. Аз викам: ти не ме ли виждаш. Едно такова като врабец.
Е, не можеше ли да е предизвикателство за теб такава роля – всеки да се обръща след теб?
Виж сега, мога да го правя и се обръщат подир мен. Но когато си на двайсет и няколко и си Дева, и си реален човек, си казваш: по-спокойно. Не бива. И не съжалявах. Имаше един период, когато играехме в една прекрасна пиеса на Иван Радоев 5 години, аз нямах дете, междувременно родих дъщеря си. И веднага отидох при Младен Киселов и му казах, че вече не мога да играя. Аз имам дете. А трябва да играя студентка. Това е моята детска наивност, която гледам да си я пазя някак.
Значи не си се въздържала да раждаш само за да можеш по-дълго да играеш роли на студентки и млади момичета? Като много дълго не раждаш и си пазиш фигурата, заприличваш на стара спяща кукла. С опърпана рокля. Много е важно самочувствието на духа ти, а не неестественото самочувствие, което идва само от това как изглеждаш. Когато снимахме „Бъди благословена“, Доротея Тончева беше най-голяма от нас и имаше дете. И ни каза: трябва да родим поне по две деца, да оставим две деца поне на тоя свят. И ние с Марианчето Димитрова така и направихме. Защото имахме желание. Искахме да бъдем жени. Майки. Човеци. Спящите кукли не ме интересуват. Дето се пазят.
Кой е най-яркият ти спомен от Мариана Димитрова?
За да дойдем с един приятел от Бургас до тука, се юркахме като бесни, защото той трябвало да гледа един мач. И аз се обаждам на Марианчето от Бургас и казвам: отивай вкъщи, направи масата, опържи кюфтетата, ние пристигаме и носим зеленчуците за салата. Сядаме да си ядем и да се радваме и да гледаме мача. Тя ми беше човек, който допусках в къщата си, имах й тотално доверие за всичко – дори за това как ще подреди масата и ще ме очаква мен самата да дойда. Всяка сутрин в осем ми звънеше на вратата: ало, артистката, ставай! Тя изпращаше дъщеря си Александра до автобуса за училище, аз Данката го пусках сам. И всяка сутрин идваше на кафе. Бях почнала един ремонт, когато се беше върнала от Америка първия път. Навсякъде бои, четки, майстори. А ние разчистихме масата и седнахме да ядем и да си разказваме... Бях личният й фризьор, измисляхме си ден, в който отивах и я подстригвах. Боядисвахме си косите заедно. Какво да кажа? Любов! Заедно купувахме и мъкнехме шкафове, като обзавеждахме къщата й. Заедно разкопавахме двора. Като замина, продължихме по телефона, с писма. Така и не можах да отида в Америка да я видя. За което донякъде съжалявам... Много ми е мъчно. Нямам си го тоя приятел. Имам си го всъщност, но не сме както преди всеки ден заедно.
А какво освен ролите си и децата си смяташ за своя следа, женска следа в тоя живот?
Знаеш ли, важно е да запомнят смеха ти, очите ти. Някой да дойде и да ти каже: толкова харесвам, когато се смееш, очичките ти трепкат като звезди. Ако един поне в тоя живот ти го каже, мисля, че има смисъл.
А жабите за какво ги използваш?
Жабите нямат връзка с нищо и с никого. Освен с техния прекрасен зелен цвят. И физиономиите на жабите, които винаги ми изглеждат усмихнати. Намирам нещо прелестно в това – в играчката жаба, в бижуто жаба, имам и чаша, и столче... А може би аз самата съм жаба. Обичам да се разхлаждам във водата. Имам авточувство за хумор и винаги успявам да се смея и над себе си, и над другите. Иначе как бих могла да живея?
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
