Как е оцеляла тази жена, как е съхранила психиката и сърцето си, как продължава да мечтае след всичко, което животът й е сервирал, без да я щади? Разказва ми самата тя с дълги паузи, натежали от сълзи. Някак си на много парчета се накъсва този разговор, не е нито интервю, нито изповед, а трудно споделяне на съкровени емоции, въпроси без отговор, мисли на глас... И след всеки край на поредната ни среща с Биляна у мен остава да се сляга полекичка една светла и чиста тъга.
„Има много необясними неща около нас, но те по някакъв начин ни успокояват. Дават ни кураж и сили да продължим напред, да не потъваме в мрака на страданието и да бъдем хора. Добри хора... Обичащи и прощаващи.
Аз скоро си сънувах Маги жива и истинска, дори мириса на кожата й усетих. И се притеснявах, че трябва да събера някои от нещата й, да й ги дам, а тя ми каза: „Мамо, не се притеснявай, аз пак ще си дойда...“
Понякога, като се ядосвам за някакви глупости, се сещам за нея. И си казвам: Господи, как едно дете е разсъждавало и се е държало, а аз постъпвам глупаво. Връщайки се назад във времето, осъзнавам, че съм имала много мъдро и осъзнато дете. Че то е било мой учител.
По принцип съм много сантиментален и чувствителен човек, но блокирах. Не мога да ридая, наистина. Още се чувствам така. А понякога имам нужда да излея болката и напрежението в гърдите ми. Не мога. Особено пред някого. Чувствам се тази, която трябва да помага на другите да преодолеят загубата.“
Една много специална девойка
Родена в малък провинциален град, Биляна намира призванието си в спорта. Ски бегачка с данни за състезател от висока класа, тя е освободена от уроци и тренира не с момичетата, а заедно с момчетата. „И досега по-лесно общувам с мъже.” Постиженията й идват едно след друго – издръжливост, сила, характер са само бонусите от ски бягането, за прекрасната фигура не говорим. Като девойка тя печели 7-8 пъти купата на България, става втора на световно за девойки , 15-17-о място на първата младежка олимпиада в Италия, първите 20 там винаги са били скандинавки и рускини.
Среща бъдещия си мъж Серафим Бързаков на спортен лагер на Белмекен. И той, мъжкарят с буйна македонска кръв, я „забива“, открадвайки й телефона. 3-4 месеца си общуват само от разстояние. Биляна го изпраща на първото му европейско, където той става шампион, близо три години след това тя е неговият кадем. Правят сватбата през 1998-а – най-силната година на Серафим, върховата в спортната му кариера. Биляна с усмивка казва, че в тази година и тя е била успех за Бързаков, съгласявайки се да му стане съпруга.
Искат през тази година да си направят и бебе и то да е плод на тази толкова добра за двама им година. Като се родило през 1999-а момиченцето, родителите му били готови с името – Мария Магдалена. Биляна го избрала. Молейки се пред една специална икона, наследена от баба й, решила, че ако е момиче, бебето й ще носи името Мария Магдалена. Ако пък е момче, ще е с името на баща си – Серафим.
Бременна в седмия месец пък Биляна сънувала, че със Серафим ходят хванати за ръка. И една възрастна жена със забрадка, минавайки край тях, я вика по име, за да й каже, че знае за бременността й, както и това, че носи момиче.
Когато разказва този свой сън, Биляна спира, красивите й пъстри очи за пореден път натежават от сълзи, преди да продължи: „Тази жена ми каза, че дъщеря ми ще бъде много специална... И тя беше. Всичко съм си представяла за нея...“
И една фатална нощ през юни
„...Маги сънува смъртта си. И го сподели с майка ми, а тя го предаде на мен. Но това е нещо, което една майка винаги игнорира. Отдадох го на прекомерната й артистичност, на старанието й да насочи вниманието към себе си. Бях ангажирана да организирам парти за рождения й ден на 16 юни, тя си отиде на 12-и... Беше при баба си в Берковица. Обожаваше да стои там през лятото. Мама ми се обади, смутена и стресната от съня на единствената си внучка. Аз я успокоих. Ден по-късно ми се обади, че детето подсмърча и вероятно леко е настинало. Мама веднага заведе Маги на лекар. От две-тригодишна Маги не е пила антибиотик, лекувала съм я само с хомеопатия. Беше здраво, калено дете. Ходеше боса вкъщи и през зимата дори играеше по къси ръкави навън. Та лекарката в Берковица беше установила, че гърлото й е зачервено и няма нищо сериозно. На другия ден обаче вдигна много висока температура. Мама пак я заведе на лекар, казали, че вероятно е летен вирус, който може да предизвика повръщане и стомашно разстройство.
Аз през цялото това време се опитвах да говоря с Маги, но тя си изключваше телефона, казваше, че иска да остане сама вкъщи. Беше странна като поведение в този момент, беше се свила като котенце, беше се прибрала в себе си. През нощта мама ме събуди много разтревожена, че Маги е по спешност в болницата, в шокова зала. С много снижени жизнени показатели. Хукнах веднага към Монтана, нямах време дори да се облека, мисля, че и документите си забравих. Настоявах лекарите да транспортират дъщеря ми за София. Те ми обясниха, че е много зле и тъй като аз не съм медицинско лице, нямам право да настоявам за преместване. Като отидох в болницата в Монтана, мама ми каза, че през цялото време дъщеря ми е настоявала да не ми се обаждат, да не ме тревожат. Тя умира и ме щади... Видях, че умира, усетих го още в първия миг, в който я зърнах – синя, отекла... А тя се обърна и ме попита: „Мамо, защо дойде? Аз не исках да те притесняват, бяха ми обещали...“ Споделих с лекарите, че според мен детето си отива, успокоиха ме, че това подуване било естествена реакция на организма. Няколко часа по-късно през нощта надникнах пак в реанимацията, защото не ме пускаха повече вътре, тя беше още по-зле. Пак ми заобясняваха, че всичко е под контрол, че показателите й са нормализирани и само един още е извън нормата... В 10 сутринта ми звънна един лекар, че трябва да се подпиша, че съм съгласна да я преместят в София. По спешност. Звъннах на баща й. Серафим дойде за отрицателно време. И трябваше двамата да чуем, че през нощта от лабораторията са излезли грешни резултати от изследванията, които са подвели лекуващите лекари за истинското състояние на детето. Трябвало да му се прелива плазма, защото бъбреците са спрели да функционират...
Карахме подир линейката до „Пирогов”. Не ме питай как при всяко спиране на линейката сърцето ми спираше, защото си мислех, че детето ми е издъхнало. Наистина имах голяма надежда, че като я поемат в Пирогов, ще я спасят. Но явно е било прекалено късно. Всичките й органи бяха отказали. Но дори и тогава я чувах как командари екипите в „Пирогов” да й дупчат не този, а другия крак... Знаеш ли каква сила имаше у това дете! А всичко приключи за ден и половина. Никой не ни обясни как и защо. Аз отказах аутопсия. Имаше ли смисъл?!
Баща й опита. Аз отказах да тръгна по този път – да търся възмездие. Нямаше да ми върнат детето. Нито пък щях да получа удовлетворение от това някой да бъде наказан. Ако бях се хлъзнала по тази плоскост, това означаваше да полудея. Щях със сигурност да бъда обладана от агресия, щях да се саморазруша в една безсмислена битка. Когато не можеш да върнеш нещо обратно, няма смисъл да тръгваш в тази посока. Приемаш нещата такива, каквито са, и всеки си носи кръста. Оцеляваш и продължаваш пътя си. Такова нещо – най-лошото възможно за една майка, не се преживява, но всеки има своята философия и начин да оцелее. Дори и поведението ти да е необяснимо за хората. Аз избрах да не се затварям вкъщи, да не се ограждам със стената на мъката. Малцина ме подкрепиха, но благодарение именно на тях оцелях.“
Странните срещи с Мария Магдалена
„Често ми се е случвало да изчезват предмети, някои съм намирала, други – не. Но скоро изведнъж изчезна един мой телефон, който беше любим на Маги, викаше му „златния”. И аз бях го сложила в един несесер и го бях забравила. В един момент моят телефон се счупи и реших да взема златния. Тръгвам да го търся, няма го. Търсих и в къщата на родителите си в Берковица. Няма и няма. Примирих се, че сигурно съм го забутала или изхвърлила дори. Пет-шест месеца след това един ден го намирам пред телевизора в спалнята. В първия момент бях шокирана, след това започнах да се усмихвам. Приех го като начин Маги да ми покаже, че е край мен. И си го използвам пак този телефон. Когато го оставих за Маги, беше започнал нещо да заглъхва, а сега почти не го прави.
Странно се раздвижват понякога листата на палмата в хола, без да е отворен прозорецът, лампата се включва сама... Но най-странно беше на една Коледа в дома на мама и татко в Берковица. Мама ми се обади разплакана, че вкъщи има жълто-синя пеперуда. На Коледа. Точно с такава пеперуда в косата се беше явявала моята Маги в сънищата на една моя първа братовчедка, чийто мъж е свещеник и с която от 10 години не сме имали контакт. Разказваше, че вижда в сънищата си Маги да играе на една голяма поляна с много други деца, да им раздава мънички животинки. Тя нямаше откъде да знае, че Маги колекционираше такива дребни фигурки на различни животни, вкъщи беше пълно с тях. Но винаги казваше, че в сънищата й Маги е все с една жълта пеперуда на главата. Та мама затова беше дълбоко разтърсена от незнайно откъде появилата се в стаята по Коледа дневна пеперуда. И мен това, което тя ми съобщи по телефона, ме накара да скоча в колата и да потегля към Берковица. Като пристигнах, се оказа, че пеперудата се е докоснала до печката и е умряла, но мама я е сложила на снимката на детето в спалнята. Заведе ме да ми я покаже. И... какво да видим! Пеперудата летеше из стаята. Летеше! Съвсем жива и истинска голяма лятна синьо-жълта пеперуда. И това ако не е знак, че Маги е с нас по някакъв начин...“
Магическата реалност на сънищата
Биляна казва, че е вярваща. Вярваща в знаците, които й дават сънищата. Винаги когато й предстояло да направи важна стъпка, сънувала. Взела нелекото решение да се раздели със съпруга си след почти 13 години съвместен живот. „2000 година беше, или малко по-късно, сънувам фундаментален сън. Над къщата ни в Берковица имаше една кирпичена къща на каракачани. Сънувам я аз тази къща, която отдавна я няма, а върху нея нов блок. И едно приятелче ме кара да се кача на покрива на този блок, да видя оттам целия град.
Изненадах се как старата постройка издържа толкова тежка нова сграда, но тръгнах да се качвам. Като влизам във входа, виждам, че няма стълбище, а само дупка и стълба. Изкачвайки се до дупката по тази стълба, попадам в тунел – тесен, колкото да се намъкна, и само опирайки се с ръце и крака, да продължа нагоре. Стигам донякъде и нямам изход, усещам, че не мога да продължа нагоре. Мисля си как бих качвала по този начин детето си с количката. Едвам държа да не се изпусна и да падна и в този миг усещам с ръце ръб, край на този тунел. И виждам от покрива едно нощно небе. Усещам мириса на липите от парка. Взирам се в съзвездията, намирам Голямата и Малката мечка. И в един момент небето се отвори и пропусна слънце. А в тази светлина мъжки крака в сандали. Реших, че това е Бог, и дори попитах „Защо на мен, Господи, се появяваш?“. Докато преброя до 10, небето се затвори. И се събудих.
Сама си обясних, че това явно ми показва, че съм направила нещо, без да съм изградила основите. Че много трудно ще мина към нещо ново. И че като го постигна, Бог ми показва, че е с мен. Знам, че има сила, която ме пази, и че всичко, което ми се случва, е трябвало да стане. Дори когато погребах детето си, не си помислих, че Господ е лош. Само че аз е трябвало да мина през това по пътя си.
Другият ми сън беше, когато вече бях решила да направя крачката към новото си битие, разделяйки се със Серафим.“
Раздялата като урок
„Аз не си тръгнах от Серафим, защото беше лош мъж или защото бях престанала да го обичам, а защото исках да направя нещо за самата себе си, да намеря себе си извън сянката му. Да се развия, да се изградя като личност сама. Да, имаше и друга емоция в живота ми, но не тя беше решаващата за постъпката ми. Не ставаше въпрос да заменя един мъж с друг. Ставаше въпрос за мен самата. Не съм живяла с друг мъж, откакто съм се разделила със Серафим. Живеех сама с детето. И до ден-днешен съм сама. Опитах се да поговоря за това с него, но като цяло той не е човек на диалога. Има си строго определен начин на мислене, не иска да разбира, намира го за излишно. Разговорът с него е като да говориш срещу вятъра.
Отначало исках да се разделим, да остана насаме със себе си, да утихнат страстите. Не съм вземала някакво фундаментално решение за метаморфоза. Обичах като част от себе си Серафим след 13 години съвместен живот. Той беше моето семейство, баща на детето ми. И до ден-днешен имам любов към него. Уважение и обич. Не обичам да говоря за него и за миналия ми живот. Оставила съм го зад мен.
Гадно ми беше, ако ти кажа, че не беше така, ще те излъжа. Заради това свое решение съм преживяла толкова трудности, че не зная дали не съм станала по-студена и сурова.
Маги при раздялата ни с баща й се държа по-мъжки от нас двамата. Аз й казах всичко, беше на 8-9 години. Прие го. Знаеш ли, че тя в много случаи ми е била съветник, уталожвала е емоциите ми. Като голям човек ми е казвала да не се ядосвам, че нещата ще се наредят, че ще дойде по-добро време за нас. Обективна и реална преценка за хората имаше Маги.
Още не съм готова за друго дете. Но по принцип съм съгласна, че няма нищо по-хубаво от това да създадеш и да отгледаш дете. Дори и да не е твое биологично. Това е нещо, в което си заслужава най-много от всичко да влагаш енергия, емоции, любов. Част от теб, която ще остане и когато теб те няма. Твърдо знам, че няма да остана сама, но искам да почувствам, че съм готова да дам това, което не можах да дам на Маги докрай.
Сега искам да видя и неща, които не съм видяла. Все пак до 33 години съм била доста ограничена – жена в кухнята. Жената до един мъж. Искам да развия себе си. Да изградя имунитет, който да ме пази от вируса на лошотията. И от саморазрушението.“
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
