Фотография Калин Руйчев

Бих казала, че нито той, нито предаването му са същите. Като се замисля обаче - същите са, но ние, зрителите, сме се променили. Остарели сме всичките, разглезили сме се и май сме отвикнали да се слушаме - и моето поколение, което жадно четеше "Литературная газета" и гледаше "Всяка неделя" като последна инстанция, и Кево, тогавашният ни идол в журналистиката.

Като казвам, че е остарял, нямам предвид посивелите му коси и мустаци, а това, че бях почти сразена от начина, по който той - човекът, смятан у нас за основоположник на директния разговор в ефир, на интервюто от упор, на "кеворкирането", поиска да "говорим" с … предварително написани въпроси, на които да отговори писмено!
Втората ми изненада бе, когато отговорите му бяха написани на пишеща машина. Аз мислех, че вече няма такова средство за писане…

Приех, че Кеворк си е Кеворк с всичките му странности, пък били те и от "домоливната цивилизация".

Когато го чаках, за да го заведа на снимки в студиото, той паркира на тротоара в някакъв измислен уличен паркинг, ограден с табели и зорко охраняван от едрички момчета, скоро излезли от пубертета. Аз умирам от притеснение, махам като безумна да излезе оттам, тичам да се разправям и да обяснявам на задалата се млада горила, че не сме гости на хотела, но сме за малко… А Кево спокойно излиза от колата, поглежда с каменна физиономия към якия настръхнал охранител, който тутакси омеква и се отдръпва почтително. Толкоз. Тиранозаврите - независимо, че според последните изследвания на палеонтолозите не били хищници, а мършояди, внушават респект дори и у тези, които са ги виждали само на картинка.

Кево, кажи ми как съществува 12 години без зрителите?

Сигурно имаш предвид времето от края на 90-та година, когато си вдигнах багажа от "Сан Стефано". Всъщност трябваше да го направя веднага след изборите през юни, но ме повлече инерцията. Ако се бях махнал през юни, щях да направя повече неща от онези, които опитах по-късно. Но пък нямаше да съм толкова сигурен, че ще се случи онова, което се случи…

Кое?

Нашествието на един башибозук, който стъписа умните хора и задълго им затвори устата. Бъркотии в демократичната общност. "Комплексът Смолни" - когато червените моряци влизат в двореца Смолни, първата им работа е да използват старинните китайски вази за клозети. Бой на опашката за известност и слава. Веднъж, в купонните години в края на 40-те, когато бях на 5-6 години, една озверяла жена от опашката хвърли и разби един лимон в главата на невинния магазинер. В началото на 90-те ставаше нещо подобно. Задаваше се вихрушка от мръсни думи, непозволени удари и пр. И главният трафикант на тази буря тъй или иначе щеше да бъде телевизията.

Реших да се преместя на по-хигиенично място. Накратко, както казваше един писател, човек трябва да умее да подбира своята лудост. Никога не съм бил луд по телевизията и винаги съм се чудил на глупостите, които ръсят третокласни тв "звезди" - че телевизията била като опиум, че не можели и ден без нея и прочее дивотии. Винаги съм бил най-добрият в този занаят, което си е едно малко чудо. В смисъл, че не може да се обясни. Подозирам обаче каква е вероятната причина. Трябва да си предан на съдбата си, а аз съм точно такъв. Освен това имам и някои лекарства срещу маниащини.

Какви са те, можем ли и ние да ги използваме?

Отвреме-навреме минавам покрай няколко шкафа, където пазя писмата и подписките на над 480 хиляди души, които ме подкрепиха през 1989. Веднага изтрезнявам. Вършел съм си работата, подкрепяли са ме и толкова. При това, ако позволиш една шега, моят личен полтъргайст никога не е напускал БНТ. Стои си там и наблюдава как току някой щипне нещо от старата "Всяка неделя". Но нямам намерение да правя инвентаризация на имитаторите си.

Кой трябва да се страхува от връщането ти в телевизията?

Всички клонинги на "Всяка неделя", а те никак не са малко. И еднодневките, дето се роиха през последните години. Къс живот, обаче големи амбиции и още по-голяма отмъстителност. Ще си останат само с мераците, но доста бели направиха. За тях - флайтокс, с който се изтребват дървеници и други подобни!

Какъв си извън едрия план, в който те показва камерата?

За телевизията имам стотина правила, две от които гласят: "Никога не казвай "аз"! и Никога не говори от свое име!"

Най-антипатични са ония телевизионери, които правят точно обратното. У дома не е така. Яки спорове. Обаче едно друго правило гласи, че никак не е прилично да допускаш хората да си навират носа в личния ти живот. Този ексхибиционизъм не ми е присъщ. И все пак ще ти кажа нещичко. Давам на близките си всичко онова, от което те се нуждаят, но нищо повече от това, което им се полага. Между другото, постъпвам така и със себе си. Никога не съм се глезил. Освен това непрекъснато настоявам, че всичко на този свят е точно лимитирано - колко можеш да изпиеш, колко можеш да обичаш и т.н.

Колко е вярно, е отделен въпрос. Но в семейството ни има една въздържаност по отношение на живота, която ме кара да мисля, че теорията за лимитите може и да е вярна. Никой край мен не се е втурнал да потребява живота както си знае или с пълна сила. Освен това мисля, че най-опасното нещо е да имаш усещането за осигуреност. Тогава си свършен. Гледам децата ми да схванат това. Останалото си е тяхна работа.

Мисля, че си авторитарна личност - вярно ли е?

Ти не мислиш - ти си го знаеш. И всички го знаят. В телевизионния занаят, ако си мека Мария, нищо няма да направиш. Но я попитай твоята приятелка Нери Терзиева има ли поне един човек от онези, които са работили с мен, да не се чувства и досега като част от нещо общо, което сме създавали заедно. Другото - счупените телефони и пр., се забравя…

Арменците са традиционно дълбоко религиозни хора. Вярващ ли си? В какви традиции си възпитаван?

Цялото ми детство е преминало зад една ограда, висока към три метра, която криеше арменската църква и арменското училище в Сливен. Спасителното място за около 500 души, за по-голямата част от които времето след 9 септември беше станало съвсем мътно. Един свят, много по-различен и много по-хомогенен от онзи навън. До една заран в началото на 1961 или 62 година, когато всичко това се превърна в градинката на строящия се градски хотел. За една нощ събориха и заличиха всяка следа от църквата, за ремонта на която арменците току-що бяха похарчили една огромна за времето сума.

Да, вярващ съм. Но не стъпвам в църква.
Разкажи ми повече за жена си, за семейството и приятелския си кръг! Надежда Дженева, жена ми, е голяма купонджийка. Мен пък ме хваща клаустрофобия, ако има повече от десетина души на едно място. Винаги съм бил такъв. Накрая и Джени - това е пак жена ми - заприлича на мен. Нямаше и друг избор. През последните години се насилих да отида на два-три коктейла. Нищо по-безсмислено от това. И веднага идва Евгени Минчев с фотоапарата си… Децата ни са някъде по средата.

Джени имаше отличен старт в кариерата - говорителка, после една от първите аниматорки в радиото. И досега смятам, че гласът й е нещо извънредно. Няма нищо общо със сегашните радио и тв гласове, които сякаш нарочно са подбирани от Женския пазар. После я поканих във "Всяка неделя" и анкетите и репортажите й с прочутия ПТС-10 бяха известни на всички. Още по-после пък някои умници решиха, че не е редно да работим заедно в едно предаване. Мен ме държаха известно време настрани от телевизията, нея пък засилиха в "Писма на зрителите". В резултат на което се оженихме тайно в стария град в Пловдив. Толкова тайно, че цяла България разбра.

Кои са ви приятелите?

Е, виж това ми е най-големият капитал. Няма по-известно име от артистичния свят, с когото да не сме близки в една или друга степен. Става дума за истинска близост, не за коктейлна. Всеки път, когато си отворя тефтерчето с телефонни номера, в съзнанието ми пробягват невероятни истории.

Как ще коментираш квалификацията "хитър", отнесена към теб самия?

Със завист. Понеже съм точно обратното на това, дори съм доста наивен. Едно от големите удоволствия, които си позволявам, е да не слушам интуицията си. Всички знаем, че обикновено който изпревари, той печели. Аз пък съм безкрайно търпелив. Понеже едно е да се репчиш, съвсем друго - да постигнеш успеха. Всичко рано или късно идва на мястото си.

В какво се изразява мъжката ти суетност? Колко време стоиш пред огледалото?

Стоял съм десетина години пред най-голямото огледало - по пет милиона зрители всяка неделя. В това огледало съм се нагледал. Него не можеш да го излъжеш. Другото, в банята, почти не ме интересува. С него битката е непосилна. Ти си това, което си, и толкова. Иначе знам, разбира се, че и след сто години "бутиците" по "Витоша" няма да имат нищо общо с тия по "Ню Бонд стрийт". Знам също, че едно от нещата, които жените не понасят, са суетните мъже. Но е истинско забавление да наблюдаваш как остарява някой суетен мъж. Голям майтап. Може да те почерпя с един афоризъм. Някой казваше, че който обядва със суетата, вечеря с презрението. Каквото и да означава това…

Какъв не искаш да те виждат?

Разрошен. Но ако говорим сериозно, след толкова години на извънредна популярност, често си повтарям една фраза пак на Канети: "Колко безупречен е човек, чието име никой не знае".
Ти по какво най-напред преценяваш човека срещу себе си? В крайна сметка - пак по думите. Това е неизбежно. Тия дни един ме застреля. Остави ме на място - с думи. Известен художник, живее от години в световна столица.

Но стана дума за общ познат, също известна личност, с когото се срещнали случайно. "Предложи да пием по една бира - казва художникът, - и ме накара да го заведа в едно от най-известните кафенета в града. Представи си, изръсих се с двеста франка!" Разправя ми това и истински страда! Тръгнал да превзема света, а 200 франка го теглят обратно, към нашенския рай!

Какви според теб са достойнствата на една жена - може да ги степенуваш, ако искаш. Знам със сигурност, че печелят онези жени, които не говорят много. Останалото е относително. Освен това, номерът е и на 40 години да е убедена, че е още на 25. Обаче нашите момичета остаряват, за жалост, със светлинна скорост. За мъжете пък да не говорим.

И Джени ли?

Да не чуе дяволът, не. Със скоростта се справя отлично.
Кое е питието на Кеворк и с кого най-сладко го пиеш? Купувам уиски Кардю и главно гледам как другите го изпиват. Не малка част от деня ми минава по срещи в кафенета и ресторанти и цяло чудо е как не съм се пропил.

В кои ресторанти може да те срещне човек?

В три-четири, не повече. Парма в Кемпински, Балкан в Шератон, Ротисерията, но там Пейчинов взе много често да си сменя момчетата, нещо от Уно…

Защо спиш до обяд?

Лягам си в четири след полунощ, ставам около десет. Часовникът ми вече окончателно е сбъркан. Но в това има и едно предимство - по-къс ден, по-голям шанс да не се сблъскаш с някой навлек.

Пестелив или широкопръст човек си? За какво си готов да харчиш без да се замисляш?

Направо съм трепач на пари! Винаги съм печелел много. Дори в ония години, преди десети. Но единственото свястно предназначение на парите е да се харчат. Незабавно. На големи дози.

За какво, Кево?

За близките най-напред, но това не се брои. То си е в реда на нещата. Иначе не си падам по момчетата, които си купуват мерцедеси S-класа (най-често от денонощния магазин), а иначе живеят в Обеля или в Надежда. Нали знаеш онзи лаф: спира мерцедесът и от него слиза една каруца…

Не си падам и по тъй наречените "стари майстори", за които пак онези момчета похарчиха луди пари - един Господ знае как ще си ги върнат някой ден. Един червен пейзаж на Светлин Русев може да срути всякакви измислени имена. Нерона (Казаков) също. Но като знам как живееше горкият и как сега спекулантите му пробутват картините, направо ми призлява. Кой знае как псува от онзи свят!

През 80-те години направих 3-4 скандални предавания за него. Тогава, когато началствата доста му се мръщеха. И нямах нищо от него. Но една есенна вечер на 90-та година, след продължителни уговорки най-после отидох в една мрачна квартира някъде в квартал "Вълчо Иванов", където някакъв близък на Нерона почти насила ме накара да взема 15-тина великолепни акварела. Нерон много държал да ги имам. Е, взех ги и после за ужас на близките си на бърза ръка подарих повече от половината на всякакви хора. Между тях и един-двама абсолютно случайни типове.

Как си почива Кеворк Кеворкян?

Почивка на онзи свят, както казваше татко, лека му пръст. Иначе имам доста идеи, но намаляват хората, с които да ги споделя. Веднъж срещнах пред едно италианско кафене срещу лондонския "Хародс" двама прочути италиански футболисти - Ди Матео и Казираги, тогава те играеха в "Челси". Бяха леко озадачени, но в същото време и много доволни, че никой не им обръща внимание и дори не ги разпознават. Хубаво кафене, велик град, река от хора. Седиш и наблюдаваш. Това е.