Гостувам на актрисата Ирен Кривошиева в софийския й апартамент. Преди 11 години тя прекъсна успешната си кариера на българска кинозвезда и замина за Америка. В момента е у нас по работа. Сключва договори с наши фирми за дамски дрехи с цел да ги продава в новата си родина. Защото Ирен вече е гражданин на САЩ.


Върху камината лежи бележник, в който тя вписва деловите си ангажименти и внезапно появили се спомени - фрагменти от изключително бурния й, динамичен живот. Ирен се е зарекла, че един ден ще напише книга за Ирен - жената, кинозвездата и бизнесдамата. Зад гърба си има 25 филма, няколко награди, едната - международна, 5 брака, дете от шести мъж, семейна драма, за която все още не е готова да говори, и 11 години борба за място под слънцето в Америка.
Спомням си героините от филмите й ("Хотел Централ", "Романтична история", "Поема", "Някой пред вратата", "Заплахата", "В името на народа","Ако те има" и т.н.): скромни, земни, акуратно подредени. Оказа се, че когато ги е снимала, истинската Ирен е била образец на щура жена. Сега пред мен седи една уравновесена и зряла Ирен. Твърдо уверена, че е приключила с неочакваните сърдечни и професионални обрати. Зад фасадата обаче наднича уникалният й, неспокоен и артистичен дух.

 

Родена съм в София на 8 юли 1956 г. Сега съм на 45 години. Не ги крия, казвам ги с удоволствие. Защото са точно толкова, колкото си ги нося на гърба. Аз съм зодия Рак, но от белите раци. Ние не сме събрани навътре, по-скоро сме отворени навън. Артистични, бих казала. Имам сестра, по-голяма с две години, също Рак, обаче от черните. Тя е точно обратното на мен: затворена, скрита, винаги сервира нещо неочаквано. Не се виждаме от няколко години. Не, не заради наследство, а заради драстични лични взаимоотношения. Мога да ги нарека оперетни. (Смее се, но горчиво.)

 

Детството ми беше хубаво. Родителите ми са адвокати и доста ме глезеха. Дядо ми по майчина линия също беше адвокат. Той почина на 102 години. Беше много нисък, с македонска жилка, винаги ходеше с бомбе и с лоден, приличаше на дон Корлеоне. Две години преди да почине, пишеше жалби и молби да му върнат магазина под къщата, национализиран на 9 септември. Смяташе в него да си строи мезонет, даже си беше направил архитектурен план. Защото искаше да се отдели от децата си. Общо-взето, родовете и на майка ми, и на баща ми са били доста богати. Взели им всичко и ги оставили да живеят в две малки апартаментчета в центъра на София на ул. "Борис" и ул. "Денкоглу".

Дядо ми по бащина линия живееше в село Болярци. Грамаден, с бяла коса и синьо-зелени очи, събрали в едно цветовете на небето и морето. Говореше малко, беше бивш кулак, но в селото го обичаха безумно, защото помнеха, че е давал работа на всеки. Лятно време в Болярци се събирахме 7 внуци, но дядо глезеше най-много мен, бях най-малката. Братовчедите ми завиждаха, все ме гонеха, щипеха и тормозеха, защото той всеки ден ми даваше по 20 стотинки. Тогава много ядях, бях кръгла като бомба и децата ми викаха Шамандурата. И двамата ми дядовци умряха, без да видят, че им върнаха имотите - гори, апартаменти, къщи в София и в провинцията.

Бях весело дете, много се смеех, сипех остроумия и никой не ме биеше. Докато сестра ми все ядеше бой. Гледаше инатски и когато направеше беля, просто си търсеше шамара. А аз се засмивах, пусках някоя шега и ми се разминаваше. Не обичах да се кипря. Сестра ми не можеше да излезе за хляб, без да си сложи грим и да си облече най-официалната поличка. Пък аз можех да изтичам и по нощница. Нито се решех, нито се гласях, такава бях. Обаче когато си купувах нещо, трябваше да е много хубаво. И сега съм такава.

Помня, че все исках нови обувки, бързо ги късах, не знам защо. Та веднъж, бях с баща ми, харесах едни, но нямаше моя номер и се напъхах в по-малки. До втората пресечка сълзи ми излязоха от очите. Обаче ги нося. Разказвам този случай, защото целият ми живот мина като случката с тия обувки. Все викам: "Искам, искам, искам!" А после: "Стиска, стиска, стиска!"

Същото стана и когато тръгнах за Америка. Казах си: не мога вече тука, отивам. А като отидох, се запитах: защо дойдох, какъв е тоя ад тука, бе? И то си беше ад. Борих се, борих се, борих се, накрая свикнах. Но съвсем скоро. За първи път усетих, че съм свикнала, това лято - две години, откакто живея в собствена къща. Живея в Нейпълс на Мексиканския залив. Красив, скъп, курортен град. Човек свиква повече с имота, с дома си, отколкото с държавата.

Къщата ми в Америка е много малка според тамошните стандарти, но с голямо дворно място. Има хол, кухня, две стаи, бокс. Не като повечето къщи там, които са като палати. Нашата обаче е с бетонни стени, защото е строена 70-те години. Сега в Америка строят предимно от дърво. Те са по евтиното и бързото. Човек винаги си мисли, че там, където не си, е по-хубаво от там, където си. Даже е трагично. Но пък колкото повече идвам в България, толкова повече се убеждавам, че трябва да е за по-кратко.

То е като браковете. Като се жениш, трябва да си много умен, разумен, чувствителен, далновиден и не знам какъв още, за да разбереш, че трябва да разделиш брака си на порции. Първата е онова, което искаш, втората е това, което не винаги искаш, третата е това, с което трябва да свикнеш, четвъртата…Обаче аз все не исках да ги разделям на порции. И този ми живот е точно като браковете.

Когато си идвам в България, задоволявам артистичните си страсти, но и в Америка използвам максимално професионалния си опит и талант, каквото и да работя. Моята професия много добре пасва на онова общество. Американците имат особен начин за поднасяне на информация - като навит грамофон. Те не чуват, като роботи въртят едно и също и което искат да кажат и трябва да кажат, го казват и край. Обаче не може да правиш нещо без сърце. Затова аз съм си артистка и там и това много ми помага. Иначе, разбира се, ми е мъчно за професията.

Когато Слави ме покани в шоуто си и срещу мен лъснаха прожекторите, се чувствах по-добре от всички къщи, които имам по света. По-добре от всяка уютна стая, която съм имала. Въобще се чувствах като у дома си. Но човек, за съжаление, трябва да знае кога и от какво да се лиши и кога и какво да не пропусне. Може би това е само едно оправдание за мен. Може би съм си изградила система, за да бъда спокойна, че съм на прав път и че не е толкова трагично, че не правя това, което искам да правя.

Давам си следния пример: Мерилин Монро се самоуби на 35 години. Хубава, с красиво тяло. Щеше ли тя да бъде Мерилин Монро, ако беше останала да живее до 82 години? И Ирен Кривошиева от екрана умря на 33 години. Не тичах, а летях, тръгнах за Америка със самолет.

Завърших осма гимназия и бях много шашава ученичка. Всъщност отличничка. Сестра ми например не си носеше учебниците в училище, ставаше, да речем, по литература и казваше: няма да говоря. Докато аз ще си напиша домашното, ще си прочета шест пъти урока, ще си взема всички възможни учебници в чантата, ще си ги нося напред-назад и ще си ги сменям всеки ден. Няма да забравя една случка с първото ми гадже Неделчо, музикант, сега е в радио Тангра.

Бях в девети клас, а той в единадесети. След училище се разхождахме и махахме ръце. После отиде войник, изпратих го, подстрига се, напълня - нали войниците в казармата ядат като разпрани, ходех му на свиждане, въобще ученическа любов. Та веднъж ми вика: дай си за малко чантата. Давам му я, той тръгна да я оставя в една дупка на улицата между блоковете, за да можем да се разхождаме спокойно. А аз: как така без чанта? Утре, казва, като идваш на училище, ще си я вземеш. Аз адски недоумявам: как ще я взема утре, след като няма да съм си сменила учебниците и без да съм си написала домашните.

Дечо ме научи на всички номера, които правеха големите. Мама и татко ходеха непрекъснато на вилата и ние правехме купони вкъщи. Двадесет души висят на прозорците, краката им навън. Като се приберат нашите, все едно, че нищо не е било. Един ден същият тоя Дечо купи билети да ме води на море за почивните дни. Аз - малка, той - още повече по акъл. Бяхме много луди. И заминахме. Спомням си, че изхарчи сума ти пари.

Мама и татко пак бяха на вилата. Връщаме се и аз забравям билета си от самолета в хола. Татко сяда на неговия голям фотьойл, а моят билет е точно пред погледа му. Пита ни какво сме правили със сестра ми. Ами нищо, казваме ние, сготвихме, изчистихме, така, така - направили сме го за нула минути, преди да си дойдат. Обаче забелязвам, че гледа билета. Погледна го, взе го, погледна ме, остави го и не обели нито една дума.

Мислех, че въобще не се е сетил, че съм отишла до морето и съм се върнала. А той след години ми каза: абе ти за един ден отиде до морето, та това ли не можеш да направиш. Такива са родителите ми, знаменити. Не ходеха по петите ни. Нито пък по родителски срещи, ако не ги викнат по някаква извънредна причина. Бяхме самостоятелни деца. Не както съм аз със сина ми - контролирам го и когато съм в България по телефона.

Родителите ми искаха да стана юрист като тях. Отивам да кандидатствам в Университета, пиша там нещо, бриша, обаче слаба работа, защото не ми е по сърце. На другия ден бяха изпитите в Театралния институт. Явих се и на тях, без нашите да знаят. Бях се готвила тайно. Не ме приеха и на двете места. Повече не кандидатствах право. В театралния институт кандидатствах четири години една след друга, докато вляза. През това време играех в масовки в Младежкия театър. Мотах се без думички като храст напред-назад.

А после се ожених - за пет дни ли беше, за три ли, но най-много за десет. Бързах да не изпусна един прекрасен мой мъж. Той беше наркоман. Тогава в София имаше 10 души наркомани и аз нямах понятие от тези неща. И не само от тях - мама ме караше да се прибирам вкъщи в 9 часа вечерта. Парниково цвете, откъде да знам, че има наркомани. Рей, музикант, се оказа много интересен човек, три години брак имах с него, един от най-дългите ми бракове.

Колега от Младежкия театър ме заведе на гости у Рей - това беше първата ни среща. Отивам аз, ходех с шапчица на една страна, подредена, с палтенце, и виждам странна картинка: стая, легло, на него седят наредени хора, доста от тях жени. Всички реагират много странно и не мога да разбера какво се правят на маймуни. Виждам и Рей. Беше с побеляла коса, макар че е само с четири години по-голям от мен, аз нямах 20. Той ми взема шапката и я хвърля на леглото. Леле, викам си, тук стана страшно, я да си ходя. Много се изплаших.

После го срещнах на улицата и той ми каза (имах един пръстен, май мама ми го беше дала, с брилянт): дай ми този пръстен, ще ти го върна след една седмица. Дадох му го. След седмица го донесе в театъра. Обаче си би инжекция, а аз не знам защо го направи. Излизам на сцената и си мисля: сега този човек ще умре, защото се самоуби. Той не умря. По-късно разбрах какво прави, но се омъжих за него. Защото каза, че иначе ще се самоубие. Нашите не знаеха, че е наркоман. За шест месеца го накарах да откаже дрогата.

Любовта му го накара. Беше много влюбен в мене и аз в него. По принцип съм майчински настроен човек, във всичките си бракове все някого спасявам от нещо. Няма да забравя как го отказах. Рей имаше страхотна уредба и свиреше на китара с такава сила, че коремът трябваше да ти се друса. Един ден, понеже видях, че не спира - вземаше някакви хапчета, наредих на уредбата таблетките на купчинки и го заплаших, че ще ги изпия.

Това го накара да се откаже. Иначе беше много свестен човек. Лошите бяха тези, които продаваха дрогата. Всичките ги вкарах в затвора. Ходех в полицията и им издавах явките. Може и да са разбрали, че аз ги издавах, но не ме интересуваше. Тогава нямах страх от нищо. Бях толкова озлобена срещу цялата тази история. Заради Рей го направих, защото ми беше мъчно.

Разведохме се, защото беше много ревнив. Докато бяхме женени, ме приеха в театралния институт, но той каза, че ако се запиша, ще се разведем. Защото там хората били неморални. Всеки прави на сцената какво ли не - прегръща се и т.н. Това беше прекалено за неговата представа за морал. Беше много смешен. Веднъж имах изпит в института - етюд, играх с един колега: той слон, аз - треньорка. Колегата се навежда над мен с хобота си, т.е. с ръката си, аз съм легнала, той минава с хобота си по тялото ми и зад завесата изскача моят мъж и виква: "Не я пипай!"

Тогава преподавателката ми Надежда Сейкова ме повика на следващия ден в кабинета си. "Ти, каза ми, или трябва да се разведеш, или няма да можеш да завършиш. Избирай." А аз много го обичах. Този брак ме спаси от цялата еуфория на театралния институт. Защото той и по мое време, както и сега, е една изкривена представа за институт на изкуството. Не е необходимо да си сложиш токове три метра, нито да си вържеш косата на фльонга, нито да носиш някаква екстравагантна дреха и да се държиш екстравагантно, за да бъдеш член на тази общност.

Аз бях един много обикновен човек, който учи в институт. В почивките пазарувах, защото трябваше всеки ден да готвя различна манджа на мъжа ми, общо взето, той не ядеше едно ядене два пъти. В шкафчето ми в института, където си събличахме дрехите, имаше хляб, зеленчуци - носех ги в обедната почивка вкъщи. Рей спеше, защото работеше нощем. Събудя го, видим се, кавги буйни и аз пак отивам на училище. По цели нощи не спим, сутрин в 9 ч. съм в института, дремя на банката слаба като клечка. Сейкова ни учеше, че два часа преди представление не трябва да се храним и да правим секс. А ние млади, въобще беше пей, сърце.

И се разведох. Защото той ме държеше на улицата за врата да не гледам хората. Така за вратлето и надолу с главата. Не ме пускаше сама даже до ъгъла за хляб. Шашав човек, но се обичахме. Обаче го оставих, защото повече обичах академията. Всъщност всеки артист, който е женен, не е женен за човека, който си е избрал, а за онова, което прави.

Хората на изкуството са безкомпромисни. Те мислят, че трябва да бъдат търпени, ама те сами себе си не търпят, та камо ли някой друг да ги търпи. Този брак беше огън и жупел - биехме се. Как не се убихме или заклахме през тези три години, не знам. То беше ужас. Главно нападах аз. Като се засилех и бой. Счупих си носа в един прозорец. После той започна да ходи с всичките ми колежки. Имаше мотопедче, с него идваше пред института. И качваше на него, която му падне. Но всъщност ние се биехме от любов. От страст. Щурав човек.

Лудите хора са добри, злите са опасни. Уж добронамерени, но скрити. А на него му личеше от 300 километра, че е луд… Между другото, аз винаги си виждам мъжете. Непрекъснато си ги виждам. Защото ми е мъчно за тях.

След като се разведох, бях в трети курс, снимах с Иля Велчев филма "Ако те има". Там се запознах с племенника му Борис. Всъщност с него станахме близки не толкова покрай филма, колкото покрай пиесата "Идиот" на Достоевски, в която играех в учебния театър на института. Бях Настася Филиповна - една от най-хубавите ми роли в театъра.

Няма никога да я забравя, макар че ми донесе много главоболия. Защото тая Настася Филиповна събра около мен почитатели, изиграли важна роля в живота ми. Един от тях беше именно Борис. Той, горкият, помисли, че животът е сцена и че аз съм Настася Филиповна. Но аз не съм. Обаче той реши, че трябва на всяка цена да се ожени за мен и да има Настася Филиповна. Въобще не сме били гаджета. Отидох със сестра ми на морето, той беше там и му казах: добре, щом толкова искаш, можеш да се ожениш за мен, обаче това ще е краят.

Ти не искаш да се разделим сега, значи трябва да се оженим, за да го направим. Защото знам, че ако сключим брак, сто на сто ще се разведем. Обясних му, че след като се оженя за него, преставам да бъда Настася Филиповна, в която беше много влюбен. И си оставам Ирен.

Оженихме се тайно в Мелник. Защото той знаеше, че майка му няма да позволи да се ожени за "такава селянка" като мен. Пък и бях 2-3 години по-голяма от него. Освен това разведена, че и артистка. И от някакво просто, селско семейство, каза тя, макар че майка ми и баща ми са адвокати, а дядо ми е завършил в Париж. Та отидохме в Мелник, върнахме се женени. И той трябваше да съобщи на майка си.

Леле, как не умря тази жена! То рев, то чудо, то нещо страшно. Виках си: дано господ да не ме накаже да имам едно дете и да стана като нея. После обаче тя се освести и вдигна голяма сватба в Японския. Страхотна сватба: снимки три купа, хора от правителството, всички преподаватели от театралния институт. Имам един приятел режисьор, който ми казва, че най-хубавата ми роля е на булка и че винаги искам да я играя.

И тая сватба мина. Шумна, красива, веселба, танци, хора, речи за бъдещето… Нямаше и половин година и се разведохме. Но на сватбата беше хубаво. Изобщо сватбите са най-хубавото нещо от браковете. Само последната ми сватба беше много скромна. Може би това е знак, че ще продължи во веки веков. След сватбата с Борис заминах в Шумен по разпределение.

Бях отлична студентка и понеже уж всички отличници имаха право на избор, бях си избрала Пловдив - голям град, имам там и роднини. Но ме разпределиха в Шумен. Публиката идваше на представления в дълги рокли, изобщо с респект. Изиграх в шуменския театър две роли. Едната беше Албена. Толкова се бях вживяла в героинята си, че веднъж едва не получих микро инфаркт, сърцето ми прескочи.

В центъра на Шумен имаше една голяма алея и есенно време там се продаваше осмарски пелин. Актьорите също си правеха от този осмарски пелин. Изобщо правят си вино, пият си го, правят си мезета и така си живееха - сбирки всяка вечер. Сутринта кой дошъл, кой не дошъл на репетиция. А прекрасен театър - зала за репетиции, за гимнастика, но никой не ги използва. Като правим репетиции на маса и колегите си отворят устата, падаш, защото почти се напиваш. И нали съм много амбициозна, за три месеца направих организация.

Всяка сутрин в 9 ч. играехме в спортната зала и тъкмо да си дойде всичко на мястото и да стане един хубав театър, тръгнах да снимам "Хотел Централ" и напуснах. През шуменския период имах зелен "Фолксваген" костенурка и веднъж с него отидох да видя колеги в русенския театър. На сутринта след партито си тръгнах за Шумен за репетиция. Обаче съм снощна. Не от пиене, аз не пиех. Преди да родя сина си въобще не пиех и не можех, не ми беше вкусно.

Навеждам се към жабката за цигари и на един завой обръщам колата през капак на колела. В отсрещното платно спря кола. Оказа се, че я кара автомобилен състезател. Той наблюдавал цялата тази истерия. Защото аз излизам от колата - ходех с шапки, имах над 200, слагам си шапката и тръгвам. Човекът ме пита къде отивам. На репетиция, казвам му аз. Той ме закара в болница, оказа се, че съм получила комоцио. 20 дни бях на легло.

Докато бях в Шумен, Борис следваше в София режисура и си мислеше, че се е оженил за звезда. Тогава беше чест да се жениш за известна актриса. Пък и сега, но не тук у нас. Обаче не се получи. Всъщност той се разбираше с мен, аз не се разбрах с него. Няма да го забравя, като дойде да ме види в Шумен. Имах квартира с един котлон, бях си сковала библиотечка, бях се подредила и бях доволна. Би трябвало да идва, нали ми беше мъж, но не ми трябваше. И ми беше адски досадно.

Помня го как седна в единия ъгъл на стаята и как аз се държах неразумно безотговорно лошо. Преди да замина за Шумен, живяхме за малко при майка му. Тя беше много особен човек. Като всички майки, които имат едно дете - сега я разбирам, възлагаше всичко на него, обичаше го безумно, ревнуваше го от всички. Докато бяхме у тях, още помня как веднъж изпуснах един топъл капак на нейния под в кухнята и линолеумът се събра. Ужас!

След сватбата ми подари бижута, като се разведохме, си ги взе. С Борето заедно празнувахме една Нова година. И тогава получих подаръци, но ги държеше свекърва ми. Като си тръгнах, не получих някои от тях. Взех си само партакешите, които ме чакаха, изнесени в антрето. Борис вече беше убеден, че тоя брак не е за него, т.е. бяха го убедили. После мама, която се отнася много професионално към разводите, веднага ме разведе.

След развода снимах "В името на народа" с Иванка Гръбчева.
Там преживях второ комоцио. Трябваше да хвърлям бомба. Тогава Митка Гръбчева, партизанката - бог да я прости, присъстваше на снимките. Та тя ми каза, че не мога да мятам бомбата, все едно че подхвърлям топка на дете. Обясни ми, че се хвърля отгоре с много голям замах. И аз замахнах, паднах, ударих си главата, останах на място и пак в болница.

Винаги съм си играла ролите сама без каскадьори. Яздила съм кон, все съм се втурвала в разни такива изпълнения. Като поостарява човек, започват да се обаждат старите рани. И сега си казвам: ето, това ми беше от тогава, а това пък - от онова.

По време на снимки обикновено всяка звезда си има по един обожател. И аз, докато снимахме "В името на народа", си имах - Владко, виках му Шоколадко, организатор. (По-късно - мъж номер 4.) Много симпатичен и всеотдаен. Но отношението ми към него не беше като към равен. Усещах го по-ниско от себе си и го използвах да ми поддържа самочувствието.

Затова, макар че ми стана гадже, реших, че не е достойно да се оженя за него и си намерих друг - Йордан, социолог, баща му беше заместник посланик или културно аташе в Париж.
Той беше много интелигентен, но и много шантав. Слагаше си гащите между книгите в библиотеката. Но аз реших, че трябва да се оженя за него. И сватбата ни беше шашава.

Женихме се заедно две двойки - ние с Йордан и негов приятел с избраницата си. Макар че според старо поверие булките въобще не бива да се виждат по време на церемонията, защото е лош знак. Изобщо и той шашав! Йордан по цели нощи четеше, не спеше и най-важното - беше много ревнив. Все такива ги привличам. Говореше френски, защото беше завършил във Франция, и като влизаше в банята, непрекъснато повтаряше: мерд. Правеше ми силно впечатление, харесваше ми. От него научих тази дума.

Междувременно аз въобще не спрях да си ходя с Владко. И понеже рядко се виждахме с Йордан, той ми пишеше писма. Пазя ги, много интересни. Заядливи писма и заядливи стихотворения - от ревност. Йордан живееше в апартамента на дядо си. Един ден се връщам и какво да видя: събрал всичко в средата на хола, натрупал камара, над нея - бесилка. Той седи на камарата и пие червено вино. Беше тежко и тъжно. Понеже беше много влюбен, много страдаше. Сигурно тази камара беше символ на неговата мъка. Нанесох му доста обиди. Знаеш ли какво се случи в моя живот - никога не мислех какво правя, бях много експанзивна, човек на емоциите.

И все имах някакви велики идеи. Винаги, когато се женех, имах намерение да изкарам до старини. Да станем баба и дядо на куп внуци. Това е била идеята ми да създам прекрасно семейство. И всеки път, когато се развеждах, независимо колко скоро беше, си оформях строга теория защо точно се развеждам. Обяснявах си защо е станало така и продължавах нататък. А не можех да разбера, че трябва да има търпение за всичко в този живот, че търпението е ключът към разбирателството. Ама това сега го разбрах след дългия опит. Защото господ ми го върна с четвъртия ми брак. И то как ми го върна!

Но сега за Йордан. Веднъж - снимах в Трън, дойде да ме види на снимачната площадка с майка ми и баща ми. Тогава въобще не ми заприлича на нещо и това беше краят. С него живях около година и половина.

Снимах в Странджа-Сакар и там изживях голяма любов. Родих сина си Владко (кръстих го на баща ми) на 27 юли 1986 г. Недоносен, 1 кг и 800 г, на десетия ден в осмия месец. Бях на почивка в станцията на юристите и понеже идвах от снимки, имах в себе си едно ковчеже с бижута, използвах ги за снимките. Но бяха мои собствени - злато, брилянти и т.н. Семейни бижута от мама и татко. Та тогава обраха първия етаж на станцията на юристите за голям майтап, дето има прокурори и не знам какво, и ограбиха и мен.

От стреса родих по-рано. Бащата призна сина си. Но беше невъзможно да се оженим, защото вече беше женен. А сега е депутат. Докато Владко беше в проходилка, всеки ден идваше да го вижда тук, в този апартамент. Дегизиран с очила, с шапка, защото всички го познаваха. Веднъж ме прати с детето при жена си, така, да я умилостивя. Тя каза, че Владко приличал на нея с тия извити мигли. "Обаче е мой", отговорих. Не можахме да стопим ледовете.

Преди да тръгна за Америка, се омъжих за Владко, организатора, и заедно напуснахме България. Всъщност нямаше никога да се омъжа за него, защото много отдавна го познавах. Обаче тези, които ни осигуряваха подслон там, изискваха да имаме брак. Като тръгвахме, културното аташе на американското посолство ми издейства виза, защото бях звезда. И на мъжа ми, и на детето ми. Та оженихме се с т.нар. верен човек Владко, сестра му ни беше кума, отидохме в Америка и започнахме да страдаме.

Понеже имах вече детенце, реших, че това ще бъде последният ми брак. Пу-пу, заплюто. Точно с този, за когото не исках да се женя. С Владко бях 12 години, 7 от тях бяхме женени.
Заминах, защото реших, че в България ми е тясно и трябва да отида на широко. Спомняш ли си за онази моя съдбовна роля на Настася Филиповна? Тогава след мен тръгна и едно момиче, което беше до мен, докато напусна България - помагаше ми, гледаше ми детето и т.н. Беше в църквата на евангелистите.

Запозна ме с тях, те ми предложиха размяна: моя апартамент в София срещу същия в Америка, вече бях решила да отида там. Прецених, че така и така заминавам, е, добре, поне да имам жилище, и се съгласих. Много вярващи евангелисти, но не ми дадоха нищо срещу моя апартамент. Обаче моя взеха. Мама, разбира се, ги изгони след 6 месеца. Като отидох, цяла година живях при евангелистите. 45 дни бяхме в попската къща и Владето, синът ми, си играеше с трите деца на попа, после ни преместиха в постройка до църквата.

Косяхме, подрязвахме храсти и ни плащаха мизерни пари. Но не станахме евангелисти. И никакви намерения нямам да ставам. Не я разбирам тази религия, не ми е ясна много. През тази една година много пъти ми идваше на ум да си взема багажа и да се прибера в България, но нямаше откъде да се обадя по телефона. Веднъж издебнах един момент и звъннах на мама да й кажа, че си идвам, защото не мога вече да издържам, обаче тя каза не, там ще си седиш, щом си отишла.

И аз си налегнах парцалите…макар че тогава трябваше да се върна. Обаче пък може би не трябваше. И аз не знам. Писано е било да бъде това. И това стана. После излязох на квартира и станах сервитьорка в малък ресторант.

Имах успех, защото говоря немски. Макар че след 16-ия работен час, уморена до смърт, минавах на български. Мислех си, че всеки ме разбира. По-късно поех доставките, касата, определях менюто, посрещах гостите, т.е. станах половин собственик на ресторанта. Разбира се, че се терзаех, че от кинозвезда стигнах до сервитьорка. Слава богу, толкова бях заета, че ми оставаше малко време за драми.

Обаче непрекъснато плачех. Като отидех до някоя маса, винаги ме питаха какво съм работила преди това. Аз съм актриса, отговарях, и имам 25 филма. И реввах. Доста хора мислеха, че нещо си въобразявам. Един възрастен бизнесмен обаче ме приемаше на сериозно, жалеше ме и непрекъснато ми даваше големи бакшиши. Аз му ги връщах. Той ме научи, че тези пари съм ги изработила, като посрещам хората, като създавам атмосфера, като ги забавлявам.

Така че работата ми всъщност беше артистична. Ресторантът беше една сцена на ден с по хиляда души публика. Даже по-истинска сцена от театъра. Като закриха ресторанта, бях сервитьорка в хотел, разнасях пици, даже направих фирма с мъжа ми Владко. Мой много близък приятел, който изнася вино от България за Германия, ме запали да внасям вино в Америка.

Оказа се, че не става. Не може току-така да отидеш и да кажеш: ето, ако обичате, аз ви продавам вино. Къде ли не ходих, какво ли не правих, даже от колата ги показвах тези бутилки, но не стана. Защото всеки си имаше договори. Така си изпихме виното и го раздадохме на този, на онзи. После се занимавахме с други неща, например с контейнери. Нито един не изнесохме, нито внесохме. Обаче пък имахме партньор в Холандия, покани ни там на среща и поне видяхме Амстердам.

Когато човек не го бива за нещо, значи не може да го прави. Аз все исках да се убедя, че мога. Като с обувките, които ми стискаха. В това време на родителите ми върнаха доста къщи и имоти в България. Но не си дойдох. Защото мама и татко са ни научили да правим това, което можем, както можем и колкото можем. Не можех просто да дойда, да дам един магазин под наем и да ям парите. Поех си по своя път и разполагах точно с това, което съм си постлала. Даже, макар че нещата ми не бяха съвсем наред, повиках при мен сестра ми и племенника ми. Направих го главно заради детето, но така стигнах до четвъртия си развод.

Може би стана така, защото Владко беше много дълго с мен и изживя какво ли не. Жених се, раждах дете, не знам какво не правих. Напред, назад, и тоя, и оня, и пети, и десети…Общо-взето, тъжна история. Но не ми е тъжно за него, а защото се разделихме заради изключително неприятна ситуация. Всеки човек има собствен мир - майка, баща, сестра, дете, мъж и т.н. Тези хора са изключение от останалите, те са твоят живот. И тях не можеш да ги избереш освен мъжа.

Тази случка коренно ме промени. Изцяло. Преди време един номеролог ми беше казал, че след 40 години психиката ми ще претърпи пълен обрат. И наистина ми се случи единственото нещо, което можа да ме разтърси. Изобщо спомен сърдечен, в гащички облечен, който го открадне, нослето да му падне. И на мен ми падна нослето.

Преживях един морален, физически и психически крах. Толкова сериозен обрат в живота, че дори не можеш да си го представиш. Е, преживях кризата, успокоих се… Всъщност още бях женена за Владко, когато се влюбих. Истината е, че никога не съм била сама. Защото самотата е най-голямата несигурност на артиста. Той винаги трябва да бъде с някого, за да може да отпада част от напрежението, което носи. За да не полудее. Стойностите в моя живот се разрушиха, кулитe, които си бях градила, се срутиха. После си изградих нови.

Пети брак - дойде времето да бъда вярна
Сегашният ми мъж е прекрасен. Не мога точно да опиша какъв е, сигурно в момента, в който го направя, вече няма да сме заедно. Човек не трябвя да бъде описван. Той е едно цяло с лошото, с доброто, с очарованието си, с всичко.

Мъжът ми се казва Тони. Също много ревнив, разбира се, като останалите. Може би има основание - женила съм се преди това 4 пъти, какво доверие да ми има. То пък точно сега ми дойде момента да бъда много вярна. На него. Понеже никога не съм изпитвала това чувство и не съм го осъщесвявала, сигурно затова го правя. Засега ми харесва и съм изключително горда със себе си. Вече пет години сме женени.

Като се ожених за този си мъж, казах така: в момента, в който усетиш, че свиквам с теб и ти с мен, значи не можем да живеем повече заедно. Навикът е най-страшното нещо, което убива чувствата. Не бива да свикваш с някого. Можеш да се адаптираш, да правиш компромиси, да се приспособиш, да се промениш, но не и да свикнеш. Защото двама се събират и се нагаждат един към друг, но това не е навик, а смяна на цяло същество.

Затова хората толкова трудно живеят заедно. Знам, че ежедневието не е поезия, или поне по-голямата част от него. Е, бях много по-изобретателна в разнообразяването му. Сега съм по-реална и разумна. Детето ми е звездичката, което изважда от мен всичката ми необикновенност. Синът ми вече стана на 15 години. Винаги е бил с мен, винаги ще бъде с мен.

А мъжът ми е много земен и реален, традиционалист и моралист. За разлика от всичките нетрадиционни хора, които съм срещала. Но това сега ми харесва. Същевременно е много талантлив, с надарени ръце. Изработва мебели и го прави много добре.

Защо не се омъжих за американец, а пак за българин?
Защото американците са с друга душевност и разликата между нас и тях е огромна. Много са сърдечни, искрени, доверчиви, отзивчиви, като деца са. Обаче нямат нашия начин на мислене.
Примерно в България можеш да отидеш до съседа и да му поискаш едно яйце.

В Америка не можеш. Макар, че ние си научихме съседите. Направя нещо и го занеса, после те ми връщат нещо. Имам нужда от нещо, вземам от тях. Така ги свикнахме. Побългарихме ги, те пък ни поамериканчиха и постигнахме идеалната среда. Те ни научиха, че не можеш да прекаляваш. Че трябва да върнеш това, което си взел, и че когато вземаш, трябва да си наясно какво ще дадеш. Даже ще върнеш малко повече от това, което си взел.

Последния си бизнес замислих преди 3 години. Тогава реших, че мога да работя в магазин за дрехи към верига от такива магазини. Междувременно една година учих право. Правих дълги домашни на компютъра, беше ужас. Работех, учех, пишех до 3ч. през нощта. Казах не, от мен няма да излезе научен работник. Шайбата най-вече ме завъртя като отидох в магазина за дрехи.

Започнах с 9 долара на час, нямаше месец и ми увеличиха парите, защото продавах много. Аз завладявам пространството около себе си, не обичам да го оставям свободно. Станах асистент на мениджъра. Тогава моят мъж усети, че пипам много точно и започна да ме навива да отворя собствен магазин. Аз обаче не исках. После от веригата се освободи един магазин и му станах мениджър.

Справих се прекрасно, но много ме ядосваше собственикът: все измисляше нови правила само и само да не плаща. Може би и аз сега ще стана такава, но си мисля, че човек трябва да даде, за да получи. Моят работодател си изгуби всичките верни служители. Той мисли, че незаменими хора няма - това е принципа на Америка. Обаче не е така. И те дълго трябва да го разбират.

Ако си наел някого, които ти върши работа, значи той ти е целия бизнес. За 5 месеца продадох дрехи за 250 000 долара. Само аз, а имах още 5 работници.

Та мъжът ми ме навива, навива, а вече се бях изморила и исках да си почивам. Да дойда и да кажа на мама: мамо, тия къщи и магазини ще ги дадем под наем, а аз ще си играя театър и ще си лежа. Ама не става. Детето ми трябва да има бъдеще, да му дам сигурен бизнес в онази страна, където расте.

Не съжалявам, интересно ми е. Намерих през лятото магазин, какъвто исках, наех го за 5 години и реших да продавам български дрехи. Вече сключих договори с "Рила стил" и с "Брилянт" - Пловдив. Сигурна съм, че с нашата стока ще бъда конкурентна на пазара. Цената с транспорта и с останалите разходи ще бъде като на техните дрехи, които в по-голямата си част са внос от Китай.

Ще имам и възможност да си идвам в България по-често. Защото не може човек да идва само на почивка да харчи пари, нали? И аз го измислих как да бъде. Когато тръгвах за Америка, след 25 филма трябваше да си продам видеото, за да си купя билет, а Владко си даде мястото под наем за 10 години.

Съвсем в началото синът ми счупи в един магазин две стъклени украшения и ни взеха 900 долара. Сега не бих ги дала, защото вече съм американски гражданин и знам законите. Оттам обаче ми тръгна все на даване.

Давай, давай, давай, сега вече е време да вземам.
Надявам се, че ще успея.