Изглежда като човек, готов да се бие. Но говори като мъж с нежно сърце. И още: има това малко разстояние между предните зъби, което било характерно за родените с късмет. Дали е такъв?

Наблюдавах го, докато получаваше награда за ролята си в „Лов на дребни хищници“. Изглеждаше като току-що излязъл от битка. Или по-скоро човек, който я носи в себе си и битката се обръща или срещу него, или навън към другите. После го гледах в „Кецове“, в „Корпус за бързо реагиране“. Харесах ролята му в „Под прикритие“. Казват, че с него не се работи лесно, че е чепат. Носят се легенди – бил обиколил всички континенти, припечелвал с порно в САЩ, имал барове и ресторанти и се забърквал с бандити и наркотици, а някъде паралелно с всичко това – бил продавач на Илиянци.
Мариан не допуска лесно до себе си. Започва с уговорката, че няма да отговаря на всички въпроси. И че е скучен. Уточнява, че за година е имал десетки покани, но е дал две интервюта. Не обича да го прекъсват. В същото време е някак си учтиво внимателен. Отбранява се и заедно с това изучава събеседника си. Често повтаря „повярвай ми“ и „мамка му“. Има хубави ръце, целите в татуировки – една от които е на красив свил се ангел-жена, а над него се вижда ангел, приличащ на мъж, с рогца, който подава ръка. Над тях пише „Невена“. Невена е последната му известна на медиите приятелка - сестрата на Яна Титова. Запознали се на премиерата на „Лов на дребни хищници“ и последвала любов от разстояние. Невена работеше като дизайнер в Лондон. Мариан набираше отново скорост в българското кино.

Не се ли притесняваш, че може да поискаш да смениш тази татуировка? Не и докато играя в „Под прикритие“. Там кръстиха жена ми Невена за автентичност. Героят ми е болестно привързан към жена си и семейството си. Ако някоя друга замести Невена в живота ми, ще му мисля.

Значи Невена е в живота ти? Ако ме питаш дали си имам приятелка – не, нямам. Няма коя да ме изтърпи. Ха-ха-ха. Това е шега. Надявам се да напишеш къде се смея.

Според мен често изглеждаш сърдит. Защо? От какво се отбраняваш? Така ли изглеждам? Всички се борим и борбата оставя белези по нас. Оцеляваш. Понякога да се отдадеш на професията си е опасно. Загърбваш много неща. Най-малкото нямаш възможност да обърнеш толкова внимание на любимите си хора, на близките си. Поне при мен е така. Когато работя върху филм, чета сцените стотици пъти. Търся втория, третия, десетия план. Не съм спокоен, не мога да заспя, мисля, ставам. Пуша цигари цяла нощ. Говоря пред огледалото, докато избера правилния вариант. Това е проста подготовка, но тя има значение и ме прави некомуникативен. Надали е приятно на жената до мен, когато продължава месеци. Понякога професията те изсмуква.

Върху какво работиш сега? Върху два филма. И за двата още е рано да говоря, защото сме много в началото и така сме се разбрали. Единият е американски.

Този, в който играеш главна роля ли? Да, мамка му, не знам откъде е излязла тази информация! Филмът е историческа приказка. И има хубави диалози, забавно е. 

Във фейсбук профила те видях на снимка с Доналд Съдърленд. Работихме заедно преди година и половина в един трилър, казва се „София“. Аз играя второстепенна роля - полицай. Доналд е посланик в България, Крисчън Слейтър - бивш агент на ФБР. Вчера гледах филма и ми хареса. Спомням си, че преди първите снимки ми връчиха „Златна роза“ във Варна. Пътувах цяла нощ и в 6.30 ч. на снимачната площадка ме посрещна Доналд Съдърленд. Не знам как беше научил, но ми честити. Беше изключително мило! Почувствах се толкова предразположен и спокоен. Той е работил 54-55 години в киното. Животът му е кино. Беше спокоен, концентриран и отдаден на работата си. Невероятно подготвен и много щедър в контакта си с другите. Тоя аристократизъм и благородство на добрите актьори има огромно значение. Опитвам се и аз да бъда такъв с по-младите си колеги, докато снимам сега. Да съм им полезен. Да им помагам.

Как ти хрумна да се занимаваш с кино? Приели са те археология. Приеха ме всички специалности с български  в Софийския университет. Избрах археология, защото много харесвах историята. Но трябваше да вляза в казарма. Звучи ми като някакъв друг живот. След 25 месеца вътре вече не издържах. А за кандидатстване даваха отпуск. Всеки минат тур ми носеше още и още като бонус. Подготвях се от книгите в библиотеката в казармата. Нямах и намерение да ставам актьор.
А родителите ти имат ли нещо общо с това? Ти не обичаш да изслушваш май! Не, и двамата са учители. Майка ми е учителка по литература. Благодарение на нея много обичам да чета. Говорехме за актьорството. Точно завършвах, снимах главна роля в „Граница“ и ме бяха поканили на работа в Народния театър. Но се влюбих и заминах за Щатите.

Голяма любов трябва да е била. Да, мамка му! Нали се сещаш – млад човек – действаш с лека ръка. Въобще не ми пукаше за Щатите! Просто се влюбих в едно момиче, което живееше там. После години съм си мислил дали не бях лекомислен да захвърля с лека ръка това, което съдбата ми предложи. Но сега мисля, че не е грешка да последваш любовта си. Само пропуснах много време. Но от тая своя грешка съм научил урока си.

А какво стана с момичето? (Усмихва се.) Нищо. Поживяхме заедно. Разделихме се.
Къде беше в Щатите и какво прави там? В Лос Анджелис. Но не съм се пробвал като актьор там. Това е безумие. Работих.
Какво? Давай нататък.
Когато получаваше наградата за ролята в „Лов на дребни хищници“, каза, че си бил в много тежък период, преди да я приемеш. Бях натрупал големи разочарования в театъра и в киното. И си тръгнах, защото съм на принципа, че един творец не трябва да прави компромиси, когато иска да изрази себе си. Десет години отказвах предложения, защото не ми харесваха. Бях и в България, пътувах в чужбина, обикалях. Ама нали знаеш, когато не правиш това, което обичаш, се превръщаш в робот. Печелиш пари, грижиш се за семейството си, за майка си, за сина си. И това те потиска, депресира. И тая моя упоритост, като взема решение, да го спазя на всяка цена, ми изигра лоша шега. Върнах се в киното, доверявайки се на инстинкта си.

Какво прави, докато не играеше? Работех. Най-любимата ми работа като млад беше да съм барман. Беше ми приятно да стоя зад бара, да наблюдавам хората, да контактувам с тях. Изучаваш ги, разговаряте, отварят се пред тебе. После имах заведение във Варна, но вътрешно винаги съм искал да бъда актьор.

Вярно ли е, че си продавал на Илиянци? Не е вярно!
Кое ти е любимото място във Варна? При майка ми.
Гледай ти! В кухнята например. Ми да! С това предполагам, че ти отговарям на следващия ти въпрос.
А кой е той? Кой е любимият ми човек.
Кой е? Най-любимото ми място е там, където е майка ми.
Да не си син на майка си? И искам да бъда! Искам да прекарам целия си живот близко до майка ми. И въобще не ми пука, че някоя жена, с която съм, ще ме нарече мамино синче. Като не й харесва... Майка ми винаги е била зад мен. Никога не се е месила в решенията ми. Когато ме бяха поканили на работа в Народния, а аз заминах в Щатите, тя каза: „Следвай любовта си!“

Един италианец ми каза, че най-важните неща за италианския мъж били мама, футболът и любовта точно в този ред. Май приличаш на италиански мъж. Да. Ха-ха. Виж, любовта е основният приоритет на човешкия живот. Не говоря само за тази между мъж и жена, а за състраданието между хората. Това да подадеш ръка на някой, когато е по-слаб. Или да ти подадат ръка, когато имаш нужда. Отношението между хората, толерантността, обичта, да решиш, че няма смисъл да живееш живота си с омраза. На този етап аз вярвам в тези неща. Грешките, които правиш, рано или късно те навеждат на тоя начин на мислене.

Значи си мъж с нежно сърце. За мен ХХІ век ще бъде векът на емоционалността - нещо, което изгубихме като хора в ХХ век. Покрай научно-техническия прогрес, революциите и войните забравихме душите си, емоционалността си. Така мисля и не виждам нищо лошо в това един мъж да каже: „Да, аз съм емоционален! Да, аз съм нежен. Мога да се разплача... на филм, за жена.“ Какъв е проблемът? В следващия момент може да се сбиеш. ХХІ век е. Какво да се крием и да се правим на мъжкари? И на много силни и уверени в себе си? Това е емоционалност. Потискайки я, се осакатяваме духовно. А няма по-страшно от осакатената душа.

Ти си открил Елена Петрова за киното. Как стана това? Започвахме да снимаме „Граница“, а Илиян Симеонов, Бог да го прости, и Християн Ночев бяха гледали към 400 момичета, за да ми намерят екранна партньорка и все не я намираха. И аз видях едно момиче на улицата. Беше на 15 и миеше стъкла на коли с още 5-6 деца. Били от театрално училище и се забавлявали. Обаче аз видях Елена и си казах: „Това не може да е истина! Тя е родена за кино!“ Това не може да се обърка. Когато видиш дадено лице, знаеш. И станахме големи приятели. Заведох я при режисьорите. Елена беше впечатляваща и е. Тя е супержена. Хубавото е, че е и много умна. А това е рядка комбинация.

И не е лесна за общуване от гледна точка на моя опит. Аз знам какво й е. Когато си много коментирана жена, това те прави предпазлива, внимателна в контактите с хората. По-затворена. Защото когато дойдат 100 човека при теб за един ден и всеки иска по парче от теб, си изработваш защитен механизъм.

На теб случва ли ти се? Понякога да. Именно това в популярността пречи на актьорската работа. Актьорът работи с душата си. Трябва да я пази.

Как се контролираш по време на интимна сцена? Тия сцени са ми най-трудни. Не защото не се контролирам. Нали се сещаш, че няма нищо романтично в това да се налага да се целуваш с едно момиче в продължение на 12 часа по време на снимачен ден? После те боли устата. Първата ми любовна сцена беше с Елена Петрова в „Граница“. Може би оттам съм се стресирал. Бяха ни качили на едно приспособление, на което ни въртяха. Температурата беше минус 15 и ни поливаха с вода, която имитираше дъжд. Продължи цяла нощ. Имаше стотина души около нас, ние се целувахме голи, докато върху ни се изливаха тонове вода... Елена се държа страшно мъжки. Аз треперех от студ.

Как оставаш приятел с такава жена, с която сте преживели нещо толкова интимно публично? О, големи приятели сме. Вярвам в приятелството между мъже и жени. Много момичета са ми просто приятелки. Странно е, че жените измислиха мита, че мъжете не вярват в приятелството между мъжете и жените.

Защото много мъже са готови за секс много бързо. Ха-ха. Жените си го измислят. Общуването между мъж и жена винаги е двустранен процес. Ако мъжът получи сигнали, предполагам, че няма да си губи времето. Но не знам, може и да съм идеалист. Всеки да прави това, което смята за добре, това, в което вярва, стига да не наранява другите. Аз приемам всичко.

Каква е историята с разходката с Ваня Цветкова? Ваня е вдъхновяваща, много специална актриса. Предполагам, че съм бил влюбен в нея като фен. Тя дойде на мое представление, докато учех в НАТФИЗ. Аз отидох на премиерата на неин филм и си говорихме за около 15 минути. Това е. (Смее се.) Тя е актриса, от която съм се учил и много харесвам. Актриса с изключителен актьорски потенциал, който предстои тепърва да се развива. Пожелавам й да срещне подходящия режисьор, който да извади от нея неща, които и тя не подозира, че притежава.

Кои са най-интересните ти учители? Аз съм вироглав и трудно се подчинявам. Трудно се пречупвам, когато имам собствена идея. Но успее ли съответният режисьор или учител да спечели доверието ми, няма по-отдаден от мен. Такъв човек за мен е проф. Снежина Танковска. Към нея изпитвам максимален респект. Тя е човек, от когото мога да приема всичко, което ми предлага, да забравя егото си на актьор, да й се доверя. Аз започвам контактите си с хората доста внимателно. Проучвам. Ще дам пример с моя – смея да го нарека вече приятел – режисьора на „Под прикритие“ Димитър Гочев. Започнах много внимателно с него и Виктор Божинов, наблюдавах ги, преценявах ги, но в общата ни работа те спечелиха доверието ми.

А ти как печелиш доверието на сина си? Скачаме в друга тема? Както бащите го правят – с личен пример. Много сме близки и се стремя да го науча на няколко основни неща в човешкия живот – честност, смелост, достойнство. Да кажеш своята истина дори когато знаеш, че няма да я чуят. И той е такъв. Прилича на мен, реактивен е. В дадени ситуации невъздържан – нещо, с което се боря в себе си – с тая моя експлозивност, реактивност, светкавичните ми, понякога необмислени реакции. Но това пък съм аз. Аз съм голямо момче. Наясно съм какво мога да променя в себе си. Явно това не мога и се надявам да го насоча в конструктивна посока.

Какво му е интересно на Мариан-младши? Киното. Иска да се занимава с кино. Преди 7-8 години беше на 9 и гледахме заедно „Човекът-слон“ на Дейвид Линч. Накрая на филма, който е много сложно направен, но е простичък като послание, синът ми се разплака и каза: „Тате, аз никога няма да бъда лош.“ В моята глава беше каша от възприятия, а едно дете на 9 схвана светкавично посланието на филма, който критиците коментират от 30 години. Това е вълнуващо кино – посланието да стигне до теб. Начинът на изразяване на даден човек – режисьор, актьор, драматург, ако стигне до публиката, имаме джакпот.

Каква е бившата ти съпруга? Ще бъда кратък – прекрасна.
Съжаляваш ли, че сте се разделили? Не, така е трябвало да стане.
Тя с какво се занимава? Има си собствен бизнес.

Бил си един от най-желаните ергени (!) в България! Чувстваш ли се желан? Не. Кой го казва? Ако аз съм желан ерген, значи жените в България са я закъсали много. Погледни ме на какво приличам. Как може да съм желан?

Какво ти е? Ми не знам. (Започва да се смее.)

Казваш, че идеалът ти за жена е да е личност. Какво е за теб личност? Означава да притежава някаква вътрешна красота, да бъде честна, отговорна. Жените са красиви сами по себе си. Всяка, с която съм общувал и съм бил, е имала нещо, което съм харесвал. Но съм бил задържан само от жените, които притежават тази вътрешна красота. 

Какво те провокира? Начинът на мислене. Душата. Една прекарва 2 часа пред огледалото, друга – 5 минути. Жената си е жена. Чувства се добре, като извърши определени неща, но това не е важно. Важното е... (усмихва се) душичката й. Такова е за мен.

И аз мисля, че хората се срещат първо с душите си. Когато телата се срещнат после, е по-пълноценно. (Усмихнат е.) Могат да се срещнат и само тела, а после души! Няма правила, разбираш ли? Пак ти казвам – ХХІ век е. Понякога няма възможност за две души да се опознаят предварително, че да се срещнат телата. По-общоприетата истина е първо да (усмихнато) се срещнат телата, а после душите. Всичко се случва, мамка му!

Е, има и души, които се познават отпреди! Абсолютно е вярно, мамка му. Това е в кръга на шегата. Да не остана неразбран.

Как искаш да изглеждаш, като остарееш? Достоен човек, в моите собствени очи. Нищо повече. Съжалявам, ако те разочаровам, но аз не съм нарцистичен тип и не ми пука как изглеждам. Пука ми как изглежда характерът, който играя.

Не съм дошла да ме очароваш, а да разбера какъв си, доколкото мога. Благодаря ти. Чак на края на интервюто се отпуснах. Трябваха ми – колко? Два часа.

Час и половина. Искам аз да платя сметката. Все пак това е правото ми на мъж.