Ивет Лалова

Когато бягам летя и се чувствам жива

Рослава Куманова 28 декември 2004

Снимка: енчо найденов
Тя минава 100 м за 10,77 секунди. Стана четвърта на Олимпиадата в Атина на 100 метра бягане. Тя е новата ни надежда в леката атлетика, и то не в коя да е дисциплина, а в спринта. Ивет Лалова е онова винаги усмихнато момиче, което не отказва автограф и интервюта, защото иска всички около нея да са по-щастливи и по-доволни от живота си. Така, както е тя.
 
Първият път, когато разбра, че ще си спринтьорка?
Преди 8 години, бях почти 12-годишна. Баща ми постоянно ме подкукоросваше с неговите разкази колко е весело на стадиона, колко е хубаво да се тренира, как целият му живот е преминал в динамика, в компанията на млади и енергични хора. Това толкова ме грабна, че не спрях да му повтарям да ме заведе на стадиона. Бях се влюбила в един негов анцуг. По това време разбрах, че ще бъда лекоатлетка.

Втория път, когато стана съвсем сигурна в това?
Когато станах републиканска шампионка за девойки на 100 м за през 2000 г. с един доста сериозен резултат за възрастта ми.

Какво мислиш, когато застанеш на старта?
Да не се поддавам на страха и че съм много по-силна, отколкото се чувствам в момента. Когато човек е завладян от тези емоции, си мисли, че не може, че не е готов, обхванат е от съмнения.

Когато бягаш?
Когато бягам, съм себе си, летя и се чувствам жива. В този момент не можеш да мислиш за нищо. През главата ти прехвърчат някакви мисли като заръките на треньора. Например "хайде сега не се вдигай толкова", но всичко прелита толкова бързо, че не му обръщаш внимание.

Когато финишираш и малко след това?
В първия момент е шок за организма от бързото влизане в скорост при спринта. Обикновено малко след това са най-хубавите мигове, когато чакаш на таблото да се изпише дали се класираш, дали си първа. И когато това стане - идва най-великият момент!

Най-отпускащият момент кога е?
Когато се качиш на стълбичката и хванеш медала в ръце. Отпускаш се, плачеш, пееш химна, осмисляш всичко в тези минути, през които си горе. Чувстваш се на върха на света. Отпускащо най-вече е, когато се прибереш у дома и си легнеш.
 
Най-смешният?
Когато пътувах за Виена, на летището ме питаха дали нося огнестрелно оръжие и аз отговорих, че не. Когато минах през скенера, той така писна, че се струпаха куп полицаи около мен. Оказа се, че в един от джобовете на раницата съм забравила сигнален стартов пистолет.

Най-тъжният?
Свързани са с хората, които си отиват. Но аз бързо преживявам тези моменти. Нищо не може да те направи толкова тъжен, колкото загубата на един човек. На пистата за щастие и благодарение на Господ съм имала повече смешни и весели моменти. Тъжно е, когато изпуснеш това, в което си бил сигурен. Не мога да кажа, че на Олимпиадата съм била сигурна, че ще бъда шампионка, въпреки че можех да бъда. Затова не го приемам като нещо тъжно, а отново като успех.

Най-щастливият?
Безспорно, когато се класирах за финала на Олимпиадата. Що се отнася до живота ми като цяло, може би тези класирания осмислят всичко останало. Те привличат цялото щастие от всички страни.

Какво е за теб усмивката?
Тя не слиза от лицето ти винаги, когато говориш с журналисти или си финиширала току-що. Не е типично за българина да се усмихва непрекъснато. Той повече е намусен. Именно срещу това се боря. Това е моят начин да се противопоставя на тази намусеност и това негативно гледане на българина. Той, знаете тази приказка, ще погледне чашата и ще каже, че е наполовина празна, а не наполовина пълна. На мен това не ми харесва. Аз се усмихвам и тази усмивка е моята същност. Не мога да не се усмихвам, защото това ме прави щастлива. Когато някой каже: "Може ли да ти задам един-два въпроса?", аз се усмихвам и показвам на хората как те ме зареждат с енергия.

Как се справяш с напрежението, стреса, физическите натоварвания?
На Олимпиадата имах проблеми със съня. Емоциите и късните стартове ми пречеха да спя. Всички ме гледаха като писано яйце, ходеха тихо по цял ден около мен, за да не ме събудят, грижеха се за мен. От една страна, бях като принцеса, а от друга - бях сама на пистата. Тогава около мен нямаше никой, нямаше към кого да се обърна. И в такъв момент показваш това, което сам си постигнал. С такива моменти се справям отново с усмивка. Винаги се опитвам да търся хубавото и си казвам: Сега е тежко, но утре, когато съм на финала, ще бъде хубаво, весело, щастливо. Имам положителна настройка винаги за всяко нещо.

Кой е най-неприятният момент по време на едно състезание?
Напрежението е на прага на експлозията, когато чакаме в call room-а да ни изведат на пистата. Кошмарни 40 минути, по време на които ти минават такива неща през главата, че в един момент си мислиш дали не се побъркваш. На олимпийските игри имаше един безкрайно дълъг коридор към пистата. Имах чувството, че съм във филма "Гладиатор", че ще изляза на арената, за да се бия с лъвове и тигри. Раницата на гърба ми сякаш не беше с шпайковете, а пълна с оръжия. Напрежението е много голямо и точно тогава оцеляват най-силните. Това е най-трудният от психологическа гледна точка момент и ако преминеш през него, ще имаш успех.
 
Ако можехте да решавате победата, биейки се преди старта, ще се включиш ли?
Не знам. Честно казано, не съм от най-мъжките момичета, ако става въпрос за мускули и сила. Някои от моите конкурентки са доста здравички в ръцете. Е, младото поколение, което се появи на Олимпиадата, са много грациозни и красиви момичета. Това ме радва, защото развенчаваме мита, че спринтьорката и спортистката въобще е някаква грозна, мускулеста жена.

А ако срещу теб застане Кристин Арон?
Само ако тя атакува първа!
 
Какво е за теб жълтата ти гривничка от благотворителната фондация на американския колоездач Ланс Армстронг?
Вярата, усмивките и надеждите на много хора, че ще се преборят с рака. Аз не преставам да я нося, откакто ми я дадоха в края на юли. Искам да съм съпричастна с идеята, че дори и с мъничко - с 1 евро, аз съм допринесла поне за една детска усмивка. Това ми вдъхва сила, кара ме да осмислям постоянно, че да бъдеш здрав, да бъдеш жив, да бъдеш добре е толкова много. Човек рядко в забързаното си всекидневие мисли за тези неща и един ден, когато отворих този уебсайт (б.а. на фондацията на Армстронг за болните от рак по света), бях потресена и много се замислих човек колко много има и за какви глупости се ядосва и си губи времето понякога.

Каква е историята с френската спринтьорка Кристин Арон, тя беше казала нещо по твой адрес?
Пробягах 100 м в Пловдив за 10,77 секунди. Журналисти й показаха снимката, на която аз толкова добре тръгвам на старта, че всички до мен още не са направили първата крачка. Кристин и треньорът й казват, че на 20 години не е възможно момиче да постигне такъв резултат без някаква сериозна подготовка. От там нататък всичко е един огромен медиен балон. На всяко състезание беше интересно какво ще кажа аз и какво - тя. Аз отново използвах моята тактика на усмивката и позитивното мислене. Първите ми думи във Франция бяха, че за мен европейската рекордьорка Кристин Арон е велика жена и страшно много я уважавам. С това изявление застрелях журналистите и те решиха, че интересна медийна война няма да се развихри. Накрая на сезона с Кристин се поздравихме, което е голям напредък.

Щастлива ли си, че си новата българка в световния спринт?
Разбира се! България винаги е имала традиции в спринта - Йорданка Донкова, Анелия Нунева, Петя Пендарева, Нора Иванова…Бих се радвала да се появят още момичета след мен и естествено дори заедно с мен.

Не се ли страхуваш, че това е една дисциплина, където превес имат чернокожите състезатели?
Олимпийската шампионка от тази година е бяло момиче. Винаги в спринта има и бели жени, например Жана Пентушевич. Надявам се и аз да съм между тях, както е белгийката. Хората казват за нас, че не бягаме като бели жени. Да, в тази дисциплина чернокожите са много по-силни, но, от друга страна, това е по-хубаво. Когато застанеш със седем чернокожи на пистата и си единствената бяла, и на всичкото отгоре ги победиш - е нещо невероятно!

Защо не искаш да се ангажираш с обещание за победа през новия сезон?
Не изглеждаш свита и скромна, когато те интервюират. Не искам да обещавам, защото е като задължение. Един път обещах нещо и не можах да го изпълня, защото се контузих. Миналата зима бях номер едно в световната ранглиста на 200 м, но си счупих нелепо пръст на крака и въздушните кули за победа на световното първенство рухнаха. Можех да участвам и с пукнатия си пръст, но рискът да не мога да продължа кариерата си беше голям. Стоях доста време с гипс, поплаках си, потъгувах и когато оздравях, започнах отново да давам всичко от себе си. Тогава си казах, че ще сменя тактиката и така всичко, което се случи, ще бъде добре дошло и ще е радост. Не трябва да си поставяме толкова високи цели, които след това да не осъществим, а една по една да ги преодоляваме.

Претърпяла си и друга контузия.
На тренировка вдигах гюлле и си ударих пръстите на ръката. На единия пострада само нокътят, но другият ми пръст беше почти откъснат. Първите 10 секунди не осъзнах какво се е случило, после усетих, че ръцете ми треперят и когато погледнах, видях, че единият ми пръст виси - все едно е откъснат и вързан само с малко кожа. Така първото състезание за сезона прекарах в болница, оперирана с пълна упойка и след това с две бинтовани ръце. До мен имаше момиченце с операция на менискус и когато то искаше нещо, аз ставах и му го носех. Когато трябваше да се направи нещо с ръце - беше тя на ход. Беше ужасен момент. Неприятното е, че когато си във върхова физическа форма и излъчваш такава енергия, че блестиш, една такава глупост те срива. Заприличваш на малко изсмукано пребледняло човече. Това се случи миналата година, на рождения ден на баща ми, а предният случай бе седмица след тази дата, по-миналата година. Зарекла съм се тази година да отида някъде около тази дата.

Значи си суеверна!
Не съм, но такива съвпадения ме карат да се замисля. Понякога обаче, ако черна котка ми мине пътя, мисля, че нещо ще се случи. Преди Олимпиадата една котка около нашия блок се опита няколко пъти да мине пред колата ми и аз се връщах обратно. Въпреки това не вярвам много на тези неща. Единствено нося червен конец против уроки. Опитвам се да се пазя от суеверията по принцип, защото, ако човек се вглъби в нещо, ще започне да се кръсти по три пъти, да се върти по пет пъти и т.н. Аз не се кръстя, но сега в момента ми се губи дали на полуфинала на Олимпиадата не съм го направила преди старта. Тогава за първи път истински се молех на Господ. Бях много уверена, чувствах се добре, но това беше най-трудният момент. Величията около теб те карат да се чувстваш несигурен, въпреки че си в добра физическа форма. На всичкото отгоре бавеха старта. Прехвърляш тежестта си от крак на крак, удряш си шамари, ушички и се чудиш в един момент какво да правиш. В този момент усетих, че съм започнала да се моля.

Казваш, че Мария Гроздева заслужава най-много да бъде избрана за спортистка на годината, обаче спортната стрелба не е толкова популярен спорт, колкото бягането на къси разстояния. Защо да не си ти?
Аз бих гласувала за теб и Йордан Йовчев. Доста хора ми казват същото, що се отнася до популярността на спортовете ни. В залата по стрелба има около 100-200 места, докато на стадиона са над 75 000. От комерсиална гледна точка спринтът е съвсем друго нещо. Казвам го, защото в този случай се гледа сухата статистика, крайният резултат. Моят е №4 и №5 в другата дисциплина, докато Мария Гроздева има два медала.

Тя има медали и от предишната Олимпиада, но големият пробив е твой.
За пробив се надявам да съм аз, но смятам, че тя ще бъде спортистката на годината. По никакъв начин не искам да казвам, че аз би трябвало да стана, защото пред себе си признавам, че още не съм заслужила да бъда с такава титла.

Колко пъти са ти открадвали колата и какво би искала да кажеш на крадците?
Един път. Със здраве да си я карат и да правят, каквото си искат с нея. Вярвам, че има възмездие за всичко.

Откога си заедно с Еди?
Близо 2 години.

Той с какво се занимава?
Той е всестранно надарен човек и може да се внедри във всяка област. В момента се занимава с развитието на едно заведение. Той е бивш спортист и ме разбира, знае, че е нужно да ме няма за дълго, когато съм по лагери и подготовки.

На кое място стои в момента за теб любовта?
На първо. За мен тя е най-важното нещо, независимо дали е към някой човек, към бягането или към семейството. Любовта е най-хубавото нещо.

Личният ти живот или спортът е на първо място за теб?
Не може личният ми живот да вземе връх в момента. Тези години, ако не се отдам изцяло на спорта, няма да успея. Всичко за мен е подчинено на спорта. Хората около мен правят същото. Толерантни са и се съобразяват с мен.
Какви са професиите на родителите ти и насърчават ли те? Баща ми Мирослав Лалов е бил един от най-добрите български спринтьори за времето си, майка ми също е спортистка. И двамата са се отказали много рано и може би сега за тях аз съм сбъднатата мечта. Сега баща ми работи в НДК, а майка ми е личният ми рехабилитатор.

Кой е най-ценният човек до теб - треньорът, Еди, роднините?
Не би било честно да изтъкна някого преди другите, защото ако някой от тях липсваше, нещата за мен нямаше да са така, както са в момента.
 
Коя е мечтата на Ивет Лалова - победа в Олимпиада, три деца и прилично представяне в турнирите от Гран при, купонджийски живот, пари, любов, друга професия?
Всичко това. Има време за спортна кариера, за друга професия, за деца, за купони, ако направиш всичко навреме и както трябва.

Мислила ли си с какво ще се занимаваш, след като спреш активната си спортна кариера?
Желанията ми се променят много бързо. Доскоро исках да стана журналистка, сега мисля по друг начин, защото съм от другата страна на микрофоните.

С журналистиката ще се получи, изразяваш се много точно и ясно.
Казвали са ми и го и други хора.

Имаш ли любими вещи - телефон, кола, сувенир, шпайкове…?
Имам си едни любими шпайкове, с които не можах да се разделя това лято. Непрекъснато ми предлагат нови, все по-футуристични модели, но те не винаги са ми удобни. Аз си имам едни много удобни, които се водят тренировъчни, но бягах с тях дори и на Олимпиадата. Другата ми любима вещ беше моята количка ситроен "Саксо", която откраднаха. По принцип не държа на вещите, неприятно е да сме материалисти. Е, всеки си има по нещо любимо.

Каква козметика ползваш? Дизайнери, аксесоари, слабости като част от имиджа ти?
Бях си накупила на пет марки всички серии кремове с всичките мазила за почистване и т.н. L'Oreal, Vichy, Yves Roche и др., общо взето, средна класа козметика. В крайна сметка си изпатих с тези комбинации от кремове и се получи обратен ефект върху кожата ми. Козметичката ми забрани известно време да слагам дори и крем за ръце, докато се оправя. Аз по принцип много харесвам фон дьо тен, но вече избягвам да си слагам. Ползвам млякото за тяло Lipidiose на Vichy, на Yves Roche също едно мляко 3 в 1. Много ми харесва и Sublime на L'Oreal, което е с фини блестящи частици. На Олимпиадата се мазах със слънцезащитно мляко пак на същата марка и на всички снимки изглеждах много добре - с тен и блестяща.
При мен не е водещото каква марка или на кой дизайнер е дрехата, когато си я купувам. Много харесвам всичко, което правят Niкe, защото те доста се водят от модата не само като продукти за спорт, но и за всекидневните неща. Аксесоарите им също са страхотни - часовниците, очилата, чантите. По принцип обичам джинсите и панталоните. Ходя и с къси поли, но по-рядко, защото през пролетта си пазя краката. По едно време много се бях залетяла по нещата на Diesel.
Когато вляза в някой магазин, още в първите няколко минути разбирам дали там се продават нещата, които харесвам. Сега, когато вече ме разпознават, продавачките започват да се взират в мен, стават супер любезни, което е ужасно. Едва ли не като съм влязла и задължително ще трябва нещо да купя. Не ме оставят сама да си разглеждам. Сега съм намерила едно малко магазинче, където продавачката ми стана приятелка и често ме консултира.
Татуировката на пъпа ми се превърна в част от имиджа ми, но не е нещо съзнателно търсено. Имам я от 3 години. Направих я в момент, когато реших, че ще поставя ново начало в живота си и исках да започна с промяна по себе си.

Кой ти прави прическите - беше доста оригинална и модна в Атина. Идеята на Еди ли беше?
Едно страхотно момиче в Пловдив ми я направи. После тук в София никой не можа да я повтори по същия начин. Ефектът беше поразителен. Притеснявах се да не ме приемат като с банална прическа, защото тя е характерна за чернокожите състезателки. На практика на Олимпиадата станах още по-интересна за тях.

Каква искаш да си след 20 години?
Много бих искала да се видя на 40 години. Надявам се да съм преживяла толкова много, че да бъда силна, тежка, в смисъл думата ми да означава нещо. Искам да съм постигнала нещо и да съм преодоляла всичките си страхове.
От какво се страхуваш? От собственото си незнание. До такава степен искам да разбирам от всичко.

Би ли позирала в гола фотосесия, каквато направиха олимпийките от САЩ?
Предвид това, че на живо тези състезателки не са толкова забележими и дори крещящи, колкото изглеждат на тази фотосесия, може би по-нататък бих се решила на подобно нещо. Сега в момента не бих го направила, а и не ми е разрешено. Не живеем в Щатите и все още у нас съществуват някои морални ограничения относно разголеността.

Ласкаеш ли се, че те избраха за "Мис Олимпиада"?
Разбира се! На коя жена няма да й е приятно да я изберат за най-красивата? Изненадах се много, защото има невероятни спортистки - много красиви. Мисля, че ме избраха заради излъчването, а не толкова заради красотата ми. Спечели усмивката ми!
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР