Личната й история напълно пасва на нестандартната й личност. Брани е първото българско бебе, дошло на бял свят без родилни болки. На 9 г. снима първия си филм. На 14 г. й слагат короната на първата Мис България. На 19 г. се влюбва за първи път и става първата съпруга на Владимир Грашнов. Сега е на път да създаде първия у нас луксозен и елитен дом за възрастни хора. Отскоро е започнала живота си като за първи път с нова любов.

В житейския сюжет на Бранимира има от всичко и по много: много победи и много любов, много спадове и много възходи, много сълзи и много радост.

Бранимира Антонова със своята необикновена житейска история пред EVA

Родена съм на 22 ноември 1952 г. и израснах в центъра на София до пазара “Георги Кирков”. По стечение на обстоятелствата от малка попаднах в артистична среда, но когато ме питаха какво работи баща ми, отговарях на висок глас, че е техник на плетачни машини – гордея се с това и до ден-днешен. Майка ми е родена в Югославия и като всички по-елитни момичета от там завършила Стопанска гимназия. На 18 години дошла в България като награда за отличен успех.

И тук се влюбила в баща ми. Запознали се, защото работилницата му била срещу къщата на леля й, където тя била отседнала. Една вечер той я поканил на вечеря в Червения салон на хотел Балкан. Бил целият в бяло и я взел с файтон - знак, че е сериозен младеж. Направили сватбата и още същия ден баща ми завел майка ми… в кухничката на брат му. “Нали си ме водил в голям апартамент?”, попитала тя. “Да, но понеже сестра ми роди второ дете, аз й го подарих”, обяснил той. Отраснах с родителите ми и сестра ми в жилище под наем.

Между другото, дори като съм се раждала, не съм причинила болка на майка ми. Понеже се случвало за първи път в България, веднага дошли да ни снимат. Така че всъщност съм станала популярна още когато съм се родила. Тогава имало и друга поличба. Първият ми съпруг Владо Грашнов се ражда в същия Майчин дом рано сутринта на следващия ден. След години, когато вече бяхме женени и го питаха къде сме се срещнали, той отговаряше: “Аз съм си я заплюл още от родилния дом.”

Баща ми мечтаел за момче, на което да завещае чантата с инструментите си. Когато и аз съм се родила, бил потресен. Хвърлил букета и няколко месеца не ме погледнал. След това му станах любимото дете. И той тихомълком, но перфектно направи от мен едно момченце.

Балетът - първата ми любов

На 5 годинки започнах да играя балет в близкото до дома ни читалище. Първия път, когато майка ми ме заведе, учителката каза: “Това дете е родено за балет.” Аз обаче непрекъснато гледах към пианото. Така че не знам коя ми е първата страст – танцът или музиката. Когато слушам музика, винаги виждам движение. А кача ли се в колата – усещам ритъма и си представям танц.

Като тръгнах да кандидатствам в хореографското училище след трети клас, майка ми не дойде с мен на изпитите, защото имахме вкъщи гости. “Питай и ще намериш училището” – ми каза тя. Като излизах от къщи, ме срещна една комшийка и дойде с мен. Слава богу, защото като пристигнахме, се ужасих. Имаше тълпа от родители, между тях децата – повече от 1000, почти не се забелязваха. Бях една от първите в списъка на приетите.

В училище имахме една голяма карта с различните носии за всяка област и често ме намираха пред нея. Все си избирах като тръгна да се омъжвам, с коя от тях да бъда облечена… Никога не съм била булка с носия. Но обещавам, че следващия път ще изпълня детската си мечта.

В онези години бях хубавичко момиченце, но будех леко съжаление, защото бях грацилна и слабичка. Всъщност никога не съм била типичната красавица. Доволна съм, че е така. Защото и аз като мъжете мисля, че красивичките не са много умнички. След мен не се обръщат по улицата. Но когато съм в компания, винаги оставям драскотина в паметта на другите. Повечето красавици от деца получават лесно всичко. Вземеш ли се насериозно, значи си дотам. Никога не съм се вземала насериозно, въпреки че имах повод за това още на 9 годинки.

Моите първи филми

Тогава се снимах в първия си филм “Етюд”. Играех момиченце, което гледа “Умирающият лебед” и решава да стане балерина. Докато гледам, трябваше да се разплача. Бяха приготвили обичайните за такава сцена помощни материали – кромид лук и амоняк, попитаха ме дали ще се разплача, ако ми кажат, че ей сега баба ми е умряла. Онемях и отговорих, че нямам нужда да ми казват нищо такова.

Поисках да ми пуснат музиката на Сен Санс и заплаках така, че чак не можех да си поема въздух. После доста време не можеха да ме успокоят. Така тръгнах в живота – със сълзи.
На един семеен празник с третия ми съпруг Владо Денев занесох в заведението, където празнувахме, електронното си пиано, за да посвиря. На другия ден, когато отидохме да го приберем, влязоха две жени и един мъж да честват рождения ден на едната дама. Помолиха ме да им посвиря. Уж щеше да е едно парче, а свирих и пях 10 часа.

Някъде към седмия питаха: “Пеем, плачем или танцуваме?” Аз отговарях: “Плачем”. Започвах песента и всички, дори персонала плачехме. В общи линии, така се случва, когато реша да развеселя компанията. Моя приятелка режисьорка винаги предупреждава: “Внимавайте с Брани. Тя започва весело, но накрая всички ще плачете.” Тъжното е заложено в мен.

12-годишна Вили Цанков ме извика да играя в неговия филм “Кучешката огърлица”, първия български филм пантомима. Но и той мина по реда си, без около мен да се случи нещо особено. Може би ако бях в нормално училище, нямаше да е така. Но в балетното постоянно бяхме на сцена. Интересните неща започнаха да ми се случват през 1967 г., когато станах на 14 г.

Един ден, като се прибирах у дома, след мен тръгна едра жена. Изпаднах в паника, тичешком се прибрах вкъщи. В това време жената звъннна, извини се и каза: “Аз съм Стела Райнова, скулптор, възложено ми е да направя композиция на майка с дете за символ на София. Много ми хареса вашата дъщеричка и искам да я използвам за модел за майката.” Стела направи две скулптури. Първата от бял камък сложиха в Западния парк, втората - до пеещите фонтани на Орлов мост. Минаха години, скулптурата при Орлов мост беше открадната, Стела беше починала и аз много страдах и за двете.

Един ден сестра ми влязла в близката до дома ни сладкарница и видяла един-единствен шоколад, на чиято обвивка е снимката на тази скулптура. Нямала в момента пари, а продавачката отказала да й го запази. Тогава сестра ми грабнала шоколада и избягала от сладкарницата. Смешното беше, че след няколко дни София беше залята с шоколади с тази опаковка. Наскоро заведох мои приятели в Западния парк да видят другата скулптура и едва не получих инфаркт. Някой беше отрязал главата й. Така че от моето скулптурно копие остана само опаковката от шоколада, откраднат от сестра ми.

Как станах Мис Слънчев бряг, Мис София, Мис България и Мис Младежки фестивал

През лятото на същата тази 1967 г.отидохме със сестра ми и с майка ми на море в Несебър. Със сестра ми ходехме на плаж в Слънчев бряг. Точно когато ни бяха останали пари само за билети за връщане, видяхме огромен афиш, че след два дни ще се проведе конкурс за Мис Слънчев бряг. Награда – 200 лв. Сестра ми се въодушеви и реши, че трябва да се явя, само че бях на 14 г., а условието беше кандидатките да са над 16 г. “Че какво й е на сестра ти – казаха приятелите. – Малко грим, високи токове и никой няма да разбере, че е малолетна.”

Вече се бях оформила доста приятно като девойка. Върнахме се в Несебър и казахме на майка ни каква идея имаме. Първата й реакция беше не. Тогава хазайката я придума да не ни спира. “Те че няма да я изберат, няма, ама нека опита”, добави тя. Майка ми обаче, както е реалист, така е и тежко амбициозна и с агресивно самочувствие. Тя почти се засегна от думите на хазяйката и отговори: “Ще видим.” До нас летуваха едни сърби. Взехме от тях хубав бански костюм и страхотни лачени сандали с много висок ток.

Явих се и още на първия тур беше ясно, че аз ще съм Мис Слънчев бряг. Конкурсът свърши и ми казаха, че ще си получа наградата на следващия ден, а ние вече три дни карахме на мускули. Смешното беше, че когато отидохме със сестра ми да получим парите, ми дадоха едно кожухче – кърваво червено отвътре и отвън, и един пръстен на стойност 200 лв. и ми казаха: “Съжаляваме, че сте българка. Подаръкът е избиран за чужденка. Тя щеше да му се зарадва.”

Явно много ми е личало, че съм разочарована. Това кожухче и до ден-днешен е живо. Бях си внушила, че има магическа сила. Когато ме болеше корем, си го слагах върху него и ми минаваше.

Върнах се в София много разгневена. Защото момчетата от морската ни компания след конкурса коментираха, че моето избиране е било абсолютна грешка. Бях решена да си върна по някакъв начин, но не се сещах по какъв. След няколко дни пътувах в трамвая и щях да падна, защото видях обява за конкурс Мис Плаж Република, всъщност за Мис София.

Отдолу с големи букви пишеше, че са поканени всички момичета, които през лятото са били миски по морето. Отидох и се записах. Сръбкинята ми беше подарила банския, с който станах Мис Слънчев бряг, така че нямах проблем с екипа. Но майка ми много сериозно ми каза: “Моля те да си спестиш това унижение. Няма да те изберат.” Аз я погледнах, поех си въздух и отговорих: “Ще се явя.”

Отидохме двете и станах Мис София. Три часа, след като свърши конкурсът, без никой да очаква, обявиха, че ще се проведе и конкурс за Мис България. Явиха се още около 15 нови кандидатки. Това беше първият конкурс Мис България у нас.

По-късно разбрах, че го проведоха, защото кметството на София и Балкантурист получили покана за участие в конкурс Мис Свят в Лондон. Някой на високо ниво беше взел решение да участваме.

Въпреки че вече бях избрана за Мис София, реших да се пробвам и за Мис България. Беше доста трудно, защото вече бях позната, а новото винаги е по-интересно. Но още на втория тур, когато останахме 10-ина девойки, чувствително се откроявах и директно ме избраха. Станах първата Мис България. Този път ме закичиха с лавров венец, защото нямаха коронка и за тази класация.

Отзивите за конкурса по медиите бяха доста вяли. Защото междувременно се бяха обадили други чичковци, които бързо бяха решили, че той е западно влияние. Така приключиха конкурсите за мис у нас, за да се появят отново чак през 1989 г. Разбира се, не заминах за Лондон за конкурса Мис Свят, защото не ми осигуриха необходимите пари за престой, за тоалети, за преводач, фризьор, гримьор и имиджмейкър – нещо, за което тогава не бяхме чували.

С короната на мис фективал

През 1968 г., бях на 15 г., снимах филма “Танго”, имах подписан договор за “Мъже в командировка”, предстоеше ми и ангажимент в телевизионния театър. Тогава дойде Деветият световен фестивал на младежта и студентите, който този път се провеждаше в София. В програмата на фестивала задължително има вечер, наречена Балът на девойката, на която се избира Мис Фестивал. Предложили на организаторите на конкурса няколко наши момичета, но те не ги одобрили.

И се сетили, че има една Бранимира, която е Мис България и няма да изложи страната ни. Конкурсът беше анонимен, участваха 47 миски от различни страни, но никой не знаеше коя коя е, аз бях просто номер 33, жури беше публиката. Разликата между гласовете за мен и за останалите беше с хиляди. Така взех и короната за Мис Фестивал.

Между другото, тази титла все още е моя, защото на следващите младежки фестивали този конкурс все се проваляше поради различни причини. Наскоро подарих короната за Мис Фестивал на БНТ чрез предаването Чай. А миналата година, като бях жури на Мис Слънчев бряг, предадох тази корона след 35 г. на новата мис.

По това време бях силно увлечена по киното. Завърших филма “Лятото, което си отиде”, започнах да снимам в “Процесът”. Влизах от продукция в продукция. Всяка година имах по две-три премиери. Успоредно с това играех в постановки на тв театъра, бях една от най-изявените манекенки на модна къща Лада и дежурна водеща на доста концерти. Три пъти поред ме избираха за Жена на годината по повод 8 март.

Съжалявам, че се размина срещата ни с Методи Андонов. Защото следващия филм, който планираше да прави след “Козият рог”, трябваше да бъде с мен. Прибирах се вкъщи, свалях грима и официалните тоалети, които ми даваха от модната къща за съответното събитие, и отивах на училище. Никой от съучениците ми и днес няма да каже, че съм се била самозабравила. Понеже си бях дете, а на снимачната площадка ми се налагаше да се правя на голяма, щом се върнех в училище, се чувствах, като че ли влизам в собственото си легло с любимата пижама.

Всичките тези неща ми се случиха в периода 1967 – 1971 г. Дори и не подозирах, че най-важното, което ще преобърне живота ми, вече е на път да ми се случи.

Владо Грашнов Току-що завършила хореографското училище, преживях тежък инцидент. Бях на турне с известната тогава музикална група “Сребърните гривни”. Беше много весело до 28-мия ден, когато получих преплитане на червата от една ледена кока-кола. Оперираха ме във Враца, едвам ме спасиха. Завинаги се разделих с балета. Тогава разбрах, че когато си болен, оставаш сам. И че славата е нещо кухо. Разбрах как може да бъдеш абсолютно самотен, макар и сред много хора. И че това е почти задължително.

Тогава срещнах Владо Грашнов на едно събиране в неговото жилище. Беше 13 април, а ние бяхме на 19 години. Владо току-що беше излязал от казармата. Беше преживял операция от спукан апендицит, защото не му повярвали, мислели, че се глези. Така че като се срещнахме, и двамата ближехме рани.
Той нищо не знаеше за мен, както и аз за него: не знаех, че е син на министър, даже не разбрах, че сме у тях. Харесах го, защото беше различен. По-късно разбрах, че всъщност това е било любов.

Той дойде да ме изпрати до нас и още тогава ми предложи да се оженим. Казах да. И досега не мога да преценя колко съм била сериозна, бяхме много млади. Но разбрах какво значи да обичаш. Това е, когато не можеш без някого. Обичах истински Владо Грашнов. Липсва ми.

На следващия ден ме запозна с майка си. Мария Грашнова – страхотно достолепна дама. Много я обичам и много неща съм научила от нея. Владо й съобщи, че съм неговата годеница и че е решил да се жени. “Това да не съм го чула повече – отсече тя. - Ще учите, ще дружите. Докато Владо не завърши, не може и дума да става за брак.” Като разбра, че съм завършила балетно училище, реши, че трябва да продължа с история на изкуството.

Аз казах плахо, че ще следвам право… В годините, в които бях снаха на Грашнови, често се говореше за това, че съм сбъркала с избора на висше образование, защото една жена трябва да има по-женствена професия. Но аз не съжалявам.
Скоро след разговора с Грашнова последва среща и с бащата Грашнов. Той беше вече посланик в Кайро и се беше върнал за малко в България. Владо ме заведе у тях. Този път къщата беше празна, но пак ми се видя много потискаща.

Грашнов директно ми каза, че няма син за женене и ме помоли да оставя Владо на мира. Тръгнах си с твърдото намерение никога повече да не се обадя на това момче, за да му дам шанс да порасне. Макар че той беше абсолютно готов за брак и наистина после стана перфектен баща и съпруг.

Рано сутринта на следващия ден Владо дойде у нас с едно куфарче и каза: “Напуснах дома си. Взеха ми паспорта, за да не мога да се оженя, но ще си извадя нов. Дойдох тук да се скрия от нашите.” Майка ми се стъписа, но благодарение на сестра ми го посрещна, както трябва. Покани го да си почине – той изглеждаше доста измъчен, и го убеди, че в този момент домът ни не е най-подходящото място за него. Започнахме да мислим къде може да се скрие и се сетихме за Троянския манастир при игумен Геласий.

Дадохме му пари за път и го изпратихме за Троян. Той стоя в манастира около десетина дни. Игумен Геласий го накарал да подмени всички надписи на стаите. Доскоро, като ходех в манастира, виждах неговия почерк, който наистина беше изумително красив. Игуменът му беше платил за работата и с тези пари Владо си дойде в София. Защото някой го беше познал и баща му му нареди веднага да се върне.

Отидохме заедно в Драгалевци при бъдещите ми свекър и свекърва. Те живееха с бабата и дядото на Владо по майчина линия. Те много ме харесаха и застанаха на наша страна. Това наклони везните и Грашнови ме приеха като годеница на сина им и бъдеща снаха. Забраната за брак обаче остана. Искаха поне малко да напреднем с ученето. Ние обаче бяхме страшно нетърпеливи, особено Владо. Той беше такъв. Нямаше търпение за нищо. Искаше го веднага и сега.

Бяхме изключителна двойка и даже си приличахме визуално. Все мислеха, че сме брат и сестра. Ние така и се държахме. Толкова бяхме деца, много сладки. Купувахме си големи кадастрони – той записа МЕИ, аз – право, слагахме ги на земята, до тях – списание Пиф, и с пастели – купувахме вносни от магазина на художниците, рисувахме пифове. Такава беше нашата любов. Но все пак се оженихме въпреки родителската забрана.

Направихме го, когато майка му и баща му не бяха в България. Бяхме в Руския клуб и Вальо Измирлиев и Нина Чолакова, нашите кумове, казаха: “Абе, я да ви оженим утре, ние не се плашим от нищо. После родителите на Владо ще ви приемат.” Наистина така стана. Сключихме брак с фалшиви медицински на 15 юни 1973 г., два месеца след като се бяхме запознали. На сватбата бях с жълта блуза и поличка и тъмно синя жилетка.

В последния момент кумата ми сложи една маргаритка, за да си личи, че съм булка. Владо беше с абитуриентския си костюм. Родих дъщеря ни Мария две години по-късно - на 10 юли 1975 г. А брачната ни нощ бе седмица след сватбата. Заради моята операция, но и защото ни беше достатъчно, че аз вече съм негова, той – мой, и сме заедно. Държахме се за ръце и това ни стигаше. Една детска и разпиляна, но истинска любов.

Разведохме се през 1979 г. Бракът ни продължи 7 години.
Постепенно в годините леко преминах към варианта майка-жена. Владо идваше и ми разказваше всичко, аз го успокоявах. Един от нас трябваше по-бързо да порасне. Това бях аз. Разделихме се, защото решихме, че между нас нещата са се изчерпали. Отидохме прегърнати на бракоразводното дело, бяхме с един адвокат и си обещахме, че ще бъдем винаги заедно.

Владо беше много свободолюбив и нямаше граници. Сега, когато го няма, си мисля дали този начин на живот – да получи всичко на момента, не е бил предчувствие, че рано ще си отиде от света.

На шега се оженихме, на шега се разведохме. Въпреки че две години след това ми беше празно и нищо не ми беше интересно. Единственото, за което мислех, беше, че трябва да се грижа за детето. Прекъснах следването си. Не бях в състояние да се занимявам с нищо, погледът ми не се задържаше на никой ред в учебниците. След година продължих и завърших семестриално. Малко преди това се бях омъжила за втория си съпруг.

Венци Петков Бях приятелка на сестра му. Тя все ми разказваше, че има брат на работа в Либия, много й липсва и го чака да си дойде. Често ходех на гости у тях и го виждах на снимки – страхотно красив мъж. Научих, че е бизнесмен, че е завършил английска гимназия и икономически институт и че е с 5 години по-голям от мен. Познавах родителите му – те много ме обичаха, но последното нещо, което ми е минавало през ума, е, че скоро ще вляза в дома им като снаха.

Един ден, при поредното ми ходене у тях, ми отвори вратата той. Току-що се беше прибрал. Този път беше любов от пръв поглед. Все едно, че ме порази гръм… Скоро се оженихме и Венци дойде да живее в моята гарсониера в Младост 3, бяха ми я дали от Ленински район като сама майка с дете. В тази гарсониера имаше много бебешки уют, защото бяхме само аз и дъщеря ми Марийчето. После живеехме тримата там и беше страхотно весело.

С Венци бяхме заедно 8 години. Мария порасна и започнах да усещам, че се разкъсвам между него и нея. Спомням си, че малко преди мига, в който взех решение да го помоля за развод, му казах: “Не ме карай да избирам между теб и детето, защото ще избера дъщеря си.” Така се разведохме. С един тържествен обяд в Парк-хотела и аз - много добронамерена. Бях на 36 години, но нямах време да страдам, защото вече живеех с мъжа, който чак след 7 години стана мой трети съпруг.

Владо Денев


На следващия ден се обади майка ми и ми каза, че е починал баща ми. Беше зловещо, връзката ни беше много силна. Не исках да повярвам, че си е отишъл. Тогава разбрах, че нещо се е случило между мен и онзи човек, когото срещнах на улицата. Защото исках да видя само него и само той да ме успокоява. Липсваше ми и Марийчето, тогава тя учеше в Англия. Той ми се обади малко след погребението.

Успях само да кажа, че искам веднага да се видим. Владо, по-малък от мен с месец и половина, много прилича на Христос. И наистина е като него. Ходи по земята и раздава радост. Когато много плачех за баща си, ми казваше: “Моля ти се, недей, аз ще ти бъда татко.” Срещахме се, аз плачех, той ме успокояваше и се разделяхме. Докато един ден реши да остане при мен. Така от Владо попаднах на Венци и после пак на Владо. Имало е някаква магия тогава.

Понеже явно развалям нещата, като се оженя, моя беше инициативата да не сключваме брак. Седем години живяхме перфектно, докато не зная в кой луд момент решихме да се оженим. Три-четири години след това се разведохме. Наистина се оказа, че бракът разваля любовта. Поне при мен е така. Но пък и всяка връзка е с някаква мисия. И когато мисията се изчерпа, връзката просто трябва да се прекрати.
Постепенно осъзнах, че от мен и Владо не става семейство.

Малко преди края написах текст за една негова песен. Започвах така: “До вчера бяхме двама, днес ни няма.” И той наистина си отиде от моя живот. Бях на 48 г. Разведохме се пак с един адвокат и пак като че ли на шега.

Преди това живяхме още 7 месеца заедно. Решихме да видим дали ще се получи. Не стана. Заминах за Несебър, бях си купила там едно ателие. Позвъних му по телефона и му казах да си събере багажа и да си отиде. Нямах сили да присъствам на още една раздяла.

Николай Величков

Тъй като Владо пя десет години в ресторант Юниор в центъра на София, по навик продължавах да ходя там и когато съм весела, и когато съм тъжна. Сега разбирам, че съм го правила, защото съм си мислила, че там ще го срещна. Една вечер, като влизах в Юниор с приятелка, видях голяма маса с много униформени мъже.

Оказа се, че това е представителна вечеря на натовски генерали, поканени от Военното ни министерство. Тогава срещнах мъжа, с когото живея сега. Николай Величков, полковник, беше домакинът на вечерята. Запозна ни шефът на заведението, който ми е приятел. Седнахме с Ники един до друг. За мен е най-прекрасната вечер.

Накрая всички си разменихме номерата на джиесемите, за да се виждаме пак. И изведнъж, като се прибрах у дома, Ники ми се обади, за да разбере как съм се прибрала. Такова нещо отдавна не ми се беше случвало, обикновено аз се грижа за всички. Стана ми мило и приятно. Видяхме се още няколко пъти пак в компания, но и двамата не разбирахме, че между нас се случва нещо. Не беше един от онези, предишните гръмове.

Малко след това заминах за Франкфурт, а той на обучение в Канада. Често се сещах за него, но не очаквах, че така ще се зарадвам, когато ми се обади отново.

Случи се в един щастлив за мен 8 март – сватбата на племенника ми. Радвах се, но и се чувствах много самотна. Точно тогава получих есемес от Ники от Канада. “Слънчице мое, честит празник, липсваш ми.” Помислих си, че може би е поздравил така и другите си познати жени, но въпреки това го приех много лично. Всъщност от този момент започнах да го чакам. Глупаво беше от моя страна, но то си идва от вътре. Не можеш да го спреш.

Съдбата е нещо страхотно. Когато се върна от Канада, връзката ни започна. Сега си признаваме и двамата, че сме се борили със страховете си. Той например се притеснявал, че съм от друга черга. Заведох го в бащината си къща, за да се увери, че не ми трябват палати, мерцедеси и бодигардове. А човек, с когото вечер да можем да седнем, да си кажем две топли приказки, да гледаме телевизия, да се видим с приятели и т.н. Вече четвърти месец живеем заедно.

Той изтри, както се изтрива лента, всичките ми спомени. Все едно че пак съм на 18 години и започвам всичко отначало. Улицата, по която съм минавала 100 пъти, сега ми мирише по друг начин. Забелязвам светлината, хората зад прозорците. Ники иска да бъда неговата Брани, тази, която той познава, и да остаряваме заедно. Аз пък не искам да остаряваме, а да бъдем весели. Доволна съм, че е до мен. Мислех, че ще го крия в себе си, за да го опазя, но ето че го казах. През 1997 г. дъщеря му Симона Величкова стана Мис България. Така че той е обграден от две миски. И казва, че има до себе си най-красивите жени в света.

Ники ми дава сили да направя още много неща. Досега съм била хореограф на балетна формация “Шок”- първите ми солисти бяха дъщеря ми Мария и доведеният й брат Руши, играеха ламбада и бяха уникални. Подготвях балерини, бях хореограф по фигурно пързаляне, шеф на читалище и т.н.

Наскоро регистрирах фирма специално заради идеята да направя дом за възрастни хора. Видях такъв във Франкфурт. Луксозен, в центъра на града, с прекрасни условия за хора с малко повече години, но млади по дух. Вече съм събрала обслужващия екип. Сигурна съм, че ще доведа работата докрай.

Спомен за Леа Иванова

 

През 1970 г. Хачо Бояджиев правеше филм за Леа в телевизията, по същото време аз снимах в друго студио. Някъде към 1 часа през нощта се засякохме двете в съблекалнята. Леа беше вир-вода, така изморена, че не можеше да се преоблече. По-точно не знаеше как да се облече, защото отдавна беше извън България и нямаше представа какво е подходящо за нашата телевизия.

Няколко пъти беше сменяла тоалети, Хачо все не ги одобряваше. Леа ме помоли да й помогна да си избере подходящ тоалет. Мина директно на ти, беше много чаровна и сърдечна. Разбрах, че ще пее “Сладък шум” и й дадох идеята да се направи на учителка, като си сложи очила. Тя я прие. Облече си дрехите, с които беше дошла – черна блуза и пола. Някой й услужи с очила с диоптър. И понеже не виждаше добре с тях, ги беше свалила ниско на носа си.

Стана много сладко. След като приключихме снимките, целият неин екип и аз отидохме у Хачо на гости. Там всички се шегуваха, че съм годеницата на Хачо. И когато трябваше да си тръгваме, помолих Еди – мъжът на Леа, да изляза първа. Всички се смяха. Всъщност никой не ме е искал толкова, че да се пазя, но инстинктът ми за самосъхранение беше убийствен.

Имам късмет, че познавам Еди и Леа, те бяха велики. Надявам се, че и аз съм им била полезна с нещо в нашето приятелство. Когато по-късно Леа си дойде задълго в България и преживя инсулт, аз и Владо Грашнов бяхме около нея. Причината за инсулта беше комбинация между изневяра на Еди и смъртта на любимото й куче Рики.

След като Леа премина през тежък възстановителен период, един ден с много хумор – чувството й за хумор беше убийствено, в мое присъствие и на още хора, тя каза на Еди: “Ей, арменец, престани да се чувстваш виновен. Получих инсулта заради Рики, не заради теб.” Но това не беше вярно. Те бяха изключително семейство.

Лея не се беше възстановила съвсем след удара, когато направи страхотен концерт в ресторант София. Още си влачеше краката, трудно си движеше ръцете, но на инат успя да се стегне и да слезе по стълбите. Преди това дълго мислихме какви обувки да обуе и накрая аз просто насила я накарах да сложи едни с нисък ток.

Комбинирахме черна рокля с марабу в електрик, аз я гримирах. Беше поканила всички лекари, които само преди месец я виждаха като възрастна жена, която си отива. Като започна да пее, те спряха да дишат. Беше невероятна. Всъщност Лея почина не от инсулта, а от рак, опериран преди 10 години. Отиде си за няколко месеца на 64 години. А в нея имаше толкова живот, колкото няма в 18-годишно момиче.

Преди да почине, тя изпя песента “Би трябвало да имам два живота”, която има интересна история. Веднъж един поет й подарил своя стихосбирка. Тя дълго не й обръщала внимание. Когато беше вече на легло, беше изчела всичката си литература и стигнала и до това книжле. Отворила точно на страницата с това стихотворение. Каза ми, че когато го прочела, си помислила, че поетът като че ли е писал за нея.

… Аз не мисля, че трябва да имам два живота. И не съжалявам за нищо, което съм направила досега. То е трябвало да ми се случи, а и през цялото време имам до себе си Мария, сега и зет ми Дарий и приятеля ми Николай. Пожелавам на много хора да имат два живота, за да получат шанса за един като моя.