Иранската императрица Фара Диба

Макар че е в есента на живота си, тя е достолепна и красива.

Ивайло Харалампиев 23 March 2004

Студен зимен ден, хотел Риц. Няколко бодигарда са заели стратегически позиции във фоайето. Други трима чекират идентичност и багаж в коридора на третия етаж. Стая 305. Още двама охранители чакат в стаята. Интервюто ще започне в 16,30 ч. и ще продължи точно час.
 
Фара Диба се появява в жакардово сако с персийски мотиви, кафява пола, високи ботуши в същия цвят и зелена блуза, прибрана коса и с малко бижута. Сяда почти на края на дивана, не се обляга и сключва ръце в скута.

От пресцентъра й поясняват, че настоява да я наричат Шахбану (шахиня) или Ваше Величество, но по време на разговора тя не проявява никакви протоколни претенции. "Обожавам есента", твърди 65-годишната Фара Диба в мемоарите си. Макар че е в есента на живота си, тя е достолепна и красива.

Фара Диба Пахлави е родена в Техеран на 14 октомври 1938 г. Семейството й идва от Азербайджан. Записва се да учи архитектура в Париж. На парти се запознава с шаха на Иран Мохамед Реза Пахлави. Така започва приказката. Скоро напуска университета, за да се превърне на 21 декември 1959 г. в третата съпруга на шаха след египетската принцеса Фаузия и принцеса Сорая.

Пищната церемония е в Мраморния дворец в Техеран. Фара е единствената от съпругите, която дарява престола с наследник. Става и единствената императрица в историята на Иран, върху чиято глава застава корона. Майка е на четири деца - Реза II (43), Фарахназ (40), Алиреза (37) и Лейла, която се самоубива през 2001 г.

Началото на трагедията е 16 януари 1979 г. Насред религиозната революция на аятолах Хомейни императорската фамилия се качва на самолета, за да напусне Иран. Шахът, фатално болен от рак, сам пилотира. Много страни отказват да дадат подслон на прокудената фамилия. Накрая остават в Египет. Шахът умира през 1981.

Фара Диба продължава връзките със съпротивата, докато синът й приема династическите права. Фамилията живее сред екстремни мерки за сигурност. Над Фара Диба продължава да тежи смъртна присъда. Чуждестранен член е на Френската академия за изящни изкуства. В момента живее във Франция, но често пътува до САЩ, където са децата й.

EVA разговаря с Фара Диба с ексклузивното съдействие на издателска къща MR, издала мемоарната книга на императрицата.

Какво ви мотивира да издадете спомените си чак сега?

Когато дъщеря ми Лейла се разболя, започнах да пиша, стана нещо жизненоважно за мен. Иначе щях да полудея. Мемоарите посвещавам на съпруга ми, на децата ми и за всички млади иранчани. Животът ми е посветен на Иран. Но в книгата разказвам и историята на една жена.

Как преживяхте смъртта на дъщеря си?

(Свежда глава и прави дълга пауза. Устните й притреперват, лицето й потъва в тъга.)
Смъртта на едно дете никога не може да бъде преодоляна. Смятам дъщеря ми за жертва на иранската революция. Много трудно прие смъртта на баща си. Лейла беше чувствителна, щедра, помагаше на всички.

Ужасяваха я доста от нещата, които се появяваха за нашето семейство в медиите. Не успя да се пребори с болката въпреки помощта на лекарите и на семейството. Всяко семейство носи своята трагедия и това е трагедията на Лейла.

Отговорихте ли си защо се случи това?

В онзи период е имала силна нужда от родителите си, както и другите ни деца. А ние често бяхме далеч, трябваше постоянно да пътуваме. И ако в подобен момент хората, от които си заобиколен, не са достатъчно позитивни, това неизменно оказва влияние. Приятели, които дават лоши съвети, нали разбирате.

Какво ви помогна през всичките тези години?

Нещото, на което винаги съм се опирала, е личното ми достойнство. Знаех, че всички очи бяха вперени в мен и трябваше да издържа. Също паметта на съпруга ми. Благодаря на всички хора, които са ме зареждали с позитивна енергия. Сега вече зная, че можеш да загубиш всичко - родина, богатство, позиция, но не и достойнството си.

Винаги съм знаела кой е съпругът ми и коя съм аз. И трябваше да остана на крака. Не трябва да оставиш злото да те завладее. Слава Богу, намерих вярата, позитивната страна, която ми помогна. Една от любимите ми фрази е: "Светлината ще победи тъмнината."

А като жена как се поддържате във форма?

Обожавам поезията, музиката, природата - гледам небето, светлината, цветята. Изпълва ме съзерцанието на красиви неща. Също приятелството. Обичам много и спорта, който ми помогна да се държа физически. Чета всякакъв сорт психологически гидове за помощ. Научих се да медитирам. Животът е борба за всеки човек. А аз не исках враговете да ме победят. В крайна сметка моето нещастие не е по-различно от нещастието на другите хора.

А как се отнасяха хората с вас, след като бяхте загубили всичко?

Страшно много ми помогнаха обикновените хора, които ме спираха на улицата или ми изпращаха писма, а напоследък контактуваме и по интернет. Много от моите сънародници също са загубили всичко. Не трябва да позволиш горчилката да остане заклещена вътре в теб. Трябва да прогониш негативните емоции, защото иначе полепват по теб отвътре и остават там.

Как се промени ролята на жената, откакто напуснахте Иран?

Сега нещата в Иран са несравними. Бедността се разраства. Огромен е броят на младите хора, които се дрогират и проституират. Има толкова изоставени деца. През 1963 жената имаше почти същите права като мъжа. Постепенно се върна полигамията, боят с камшик или камъни. Мъжете вече могат да се развеждат, без дори да уведомят жената.

Правата върху отглеждането на децата се решават без съд. Нещо като връщане в Средните векове. Жената е обиждана, пренебрегвана, унижавана, смятана е за човек втора класа. В съда думата на един мъж се равнява на тази на две жени. Кръвта на един мъж струва колкото кръвта на две жени. В автобуса жените трябва да стоят отзад. Жените нямат право например да ходят на футболен мач, нито пък да пеят пред мъжка публика.

Ваша сънародничка спечели Нобеловата награда за мир.

Много съм горда, че Ширин Ебади бе оценена. Когато ние бяхме в Иран, тя беше съдия. След това й забраниха да практикува. Винаги се е борила и не се е отказвала.

Мечтаете ли синът ви да се върне като шах?

Това е една от мечтите ми. Сред хората, които му помагат, има много различни идеологии, за това става въпрос. И когато иранците са свободни, за да могат да участват в референдум, те ще решат.

А как оценявате факта, че е имало голяма народна съпротива срещу режима на съпруга ви?

През всичките 25 години всеки ден се питаме защо. Разбира се, че не всичко е било наред. Но това е миналото, трябва да се мисли за днес и утре. Защото сега Иран пропуска своята среща с историята.

Българският цар Симеон Втори е единственият монарх в света, който спечели парламентарни избори.

Познавам Симеон Втори много добре, няколко пъти ни е посещавал в Иран. Преди няколко месеца се срещнахме отново в София с царя. Беше много трогателно, защото ме посрещна в същата къща, която му е била отнета и после върната. Аз зная много добре какво означава да ти вземат къщата. Често съм си мислила за него. Желая му много здраве, кураж и енергия.

Ваше Величество, ще отговорите ли на по-личен въпрос - никога ли не се влюбихте отново след смъртта на съпруга ви?

Никога не можах да се влюбя отново, защото споменът за съпруга ми продължава да е много силен. Още живея с него.

Известна сте като космополитна и модерна жена. Тежи ли ви обаче, че вече 25 г. не сте били в Иран?

Когато се превръщаш в изгнаник, се разделяш с всичко, което ти е било близко. Всичко, което си виждал, докосвал, мирисал, вкусвал. Нещо като да се озовеш в подмятана насред океана малка лодка, без пристанище, до което да се добереш. Обожавам Франция, където живея, но все пак това не е моята страна.

Казват, че внучките ви ви смятат за супербаба и дори ви казват, че сте "cool".

(Лицето на Фара Диба мигновено се променя и тя избухва в искрен смях.)
Страхотен комплимент е за мен като баба, че внучките ме смятат за такава cool. Обожават ме и аз тях. Те са слънчевият лъч в живота ми.

Как се отнасяте към религията?

Ценностите на религията са вътрешни - да не правиш зло, да си щедър. Външната изява на вярата не е важна. Много по-лесно е да показваш нещата отвън.

Живеете сред силни мерки за сигурност.

Разбира се, че е опасно, но не мога да мисля постоянно за това. Свикнала съм.

Съжалявате ли за нещо? Бихте ли променили нещо от живота си?

През живота си трябваше да изпълнявам ролята на императрица и затова често бях далеч от съпруга и от децата си. Ако можех нещо да променя, вероятно бих си избрала ролята по-скоро на жена. Не съжалявам за друго!
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР