Петнадесет дни след като Коста Цонев си отиде от този свят, съпругата му Ели ме посреща в къщата им в Бистрица. Присъствието на големия артист все още е съвсем осезаемо. На закачалката в антрето го чака коженото му яке. Завивките му са сгънати на леглото, а чехлите са подредени до любимото му кресло. Тук са и часовникът му, афтършейвът, клечките за уши... Разбира се, и спомените, които като че ли извират от всеки ъгъл. Ели слага дърво в печката и се връща назад в годините, за да ми разкаже историята на тяхната дълга и непроменена от времето любов.
...Бях влюбена в Коста от 13-14-годишна. Гледах по няколко пъти всички филми, телевизионни постановки и шоупрограми, в които участваше. И както се казва, мед ми капеше на сърцето. За мен той беше най-невероятният мъж на света. Не си фантазирах как се срещаме, защото бях убедена, че ще се случи, и целенасочено търсех начин да го направя. Междувременно на 18 години се омъжих, защото забременях. Съпругът ми, въпреки че е с 5 години по-голям от мен, живееше като тийнейджър и не удовлетворяваше романтичните ми желания. Представях си, че от Коста бих получила друго. Защото във всичките си роли беше изключително достолепен и страхотен. Нямаше как да не се влюбиш в него! Като се загледаш в американските актьори, може да изброиш десетки, които изглеждат добре и секси. За мен имаше само един такъв мъж и това беше Коста.
Докато той витаеше из мислите ми, аз си живеех в Пловдив, следвах математика и физика и си гледах семейството. В един момент се наложи да прекъсна, за да се възстановя след две операции, които преживях горе-долу в един месец – перитонит и преплитане на червата. И точно тогава реших, че и аз ще ставам актриса. Семейството ми посрещна идеята на нож, но бях категорична. На кандидатстудентските изпити в театралния институт ме скъсаха на третия кръг. Свекърва ми обаче беше някакъв началник в града по линия на комсомола и ми помогна да стана стажант-актриса в Пловдивския куклен театър. Така станах част от средата на моя кумир.
Една приятелка, която беше асистентка на директора на Българска кинефикация, имаше телефоните на всички актьори. Тя знаеше колко харесвам Коста и ми даде номера му, за да му се обадя. Въобще не ми минаваше през ума, че може да го направя, но един ден, беше около Нова година, се престраших и реших да му звънна по повод на някакъв празник. Отначало ми вдигна жената, която чисти, после дъщеря му Теодора, накрая на телефона беше самият той. Честитих му празника и му пожелах невероятни успехи. В началото на март му се обадих отново и той ми каза, че на 8-и ще има представление в близкия до Пловдив град Стамболийски. Разбира се, казах, ще дойда да ви гледам.
8 март 1980 г., град Стамболийски. Видях Коста пред театъра и нещо ми се преобърна в стомаха. Помислих си, че в никакъв случай няма да мога да отида при него. Обаче реших, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост. Силно разтреперана, почуках плахо на вратата на гримьорната му. Той с присъщия си маниер извика ясно и силно „да“. Влязох и се представих. Сети се коя съм и възкликна: „Я каква си мъничка!“ Бях една такава дребничка и слабичка, не повече от 40 кг, сигурно се нанасях два пъти и половина на неговия ръст. Поиска да му разкажа нещо за себе си. Обясних му колко обичам театъра, какво съм учила, какво работя. „И сега, попита, ще ме гледаш ли?“ Естествено, вече си бях купила билет. Смешното беше, че на сцената го познах чак във втората половина на представлението, защото играеше един лудо ироничен мъж в последен стадий на сифилис, с разкривени зъби и с маска на лицето. След спектакъла отидох да го поздравя и той ме покани да празнувам с колегите му в Пловдив. Може би ме беше харесал, не знам, никога не ми каза. Той си беше такъв. Обичаше нежно и грижовно, но не го показваше. И ако малко го притиснеш с внимание, се отдръпваше, за да не се разнежва. Никога например не казваше обичам те. Докато аз съм му го казвала много пъти. Винаги ме апострофираше, че не бива да го изричам, защото звучи декларативно.
Отидохме в една къща почти в центъра на града. Вечеря, купон, пиене, след това се любихме. По-късно Коста все твърдеше, че не е било така, но така беше. Не че беше забравил, сигурно отричаше, за да не ми уронва авторитета... Въобще не съм си мислила, че мога да стана жената на живота му. Просто го обичах и исках да бъда с него все едно при какви условия. Така че първата ни среща приключи в леглото. Аз бях на 22 години, той - на 51. Когато се любихме, му признах, че съм омъжена и че имам дете.
Следващите две години с Коста се виждахме два-три пъти все след мое обаждане по телефона. Той нямаше как да звъни вкъщи заради съпруга ми, а мобилни телефони нямаше. Имало е случаи, в които просто го гледах в спектакъл, след това разговаряхме и толкова. Тогава не можеше да отидеш в хотел с някого, който не ти е мъж. Когато бяхме вече по-сериозни гаджета, в един хотел в Бургас ни изчетоха силно моралистична лекция, че след като не сме женени, не можем да спим в една стая. Случваха ни се такива неща.
И докато течеше тази моя нежна и тайна любов, мъжът ми завърши Медицинската академия и стана зъболекар по разпределение в Кърджали, а аз се преместих в местния куклен театър. Това не ни попречи да продължим с Коста да се чуваме и да се виждаме все така от време на време.
Гледах си семейството, без въобще да си представям, че може да се омъжа за него. Напълно ми беше ясно, че си има поне още една-две като мен. Но съдбата беше решила за нас друго. От театъра имахме право да теглим безлихвен заем от 2000 лв. от Съюза на артистите. През 1984 г. мъжът ми реши да изтегля такъв заем, за да си купим видео. Когато живееш с тийнейджърски настроен човек, няма място за обсъждане, решението е еднозначно. Точно когато парите пристигнаха, беше заминал за Варна. Моя колежка си беше ходила до Бургас и го видяла с някакво гадже във влака. Казах си: боже, аз съм идиотка! Да изтегля тези пари, две години да ги изплащам, да получавам по 16 лв. на месец и да бъда зависима от него. Прехвърлих заема си на друга колежка.
Като се върна, съпругът ми страшно се ядоса, наруга ме и ме преби. По принцип ние се биехме редовно, но до този момент аз участвах наравно в борбата, нищо, че бях малка и кльощава, а той стокилограмов мъж. Този път обаче така жестоко ме перна през лицето, че устата ми се напълни с кръв. Виках, но в Кърджалийско, ако имаш конфликт вкъщи, никой не идва да ти помага. Добре, че случайно мина една моя приятелка. Разкрещя се от вратата, викна милицията и директорката на театъра. Тогава съпругът ми, за да се изкара нещастен, удари с юмрук остъклената врата на хола, наряза си ръката и така, вместо да спасяват мен, спасяваха него... Това беше поводът да си събера багажа и да отида в гарсониерата на колежка, която се беше преместила в друг театър. 4-5 месеца всичките роднини ме атакуваха да се върна, баща ми дори заплаши, че ако не го направя, няма да ми позволи да стъпя в къщата му и наистина повече от половин година не ме допусна при него и мама. Нищо не ме разколеба. Бях сложила точка на семейния си живот. Между другото бившият ми мъж се ожени бързо след развода за едно друго детенце ученичка. Аз получих родителските права за сина ни, но основно го гледаха свекър ми и свекърва ми. По-късно заминаха за Либия с него и така почти не усети, че с баща му сме се разделили... С Коста никога не бяхме говорили да се развеждам. И аз имах най-добрите намерения да си изкарам живота с този си съпруг, въпреки че обичам друг.
Според мен който каже, че не е изневерявал, лъже. Виждала съм да изневеряват и хора, за които въобще не съм предполагала, че може да го направят. Така че ми е напълно ясно, че може да се живее и така. Стига да не обидиш човека, който е до тебе. По някакъв начин да не го правиш глупаво и лошо.
Разведох се през април, през лятото с Коста бяхме заедно на море.
Без това да означава по-сериозно обвързване. Просто както си говорехме по телефона, ми каза, че ще ходи с компания на Албена, и ме покани да отида. Бяхме доста весела група, в която не се чувствах неловко. Защото брат му Васил Цонев - тогава на 60 години, беше с една 18-годишна девойка, а другият му брат от Австралия - с жената, с която живееше без брак. След това море започнах редовно да ходя в къщата на Коста в Бистрица. Тази, в която живея сега. Познавам сина му Митко от времето, когато беше студент първа или втора година. За по-сериозни отношения с баща му обаче все още не беше ставало дума.
През есента се преместих в Ямболския куклен театър, за да не бъдем в един град с бившия ми съпруг. Там Коста е идвал 2-3 пъти, започнахме през лятото редовно да ходим заедно на море. Само двамата. После отидох във Видинския куклен театър. И там се случи нещо, което ми даде да разбера, че вече не ми е достатъчно връзката ни да бъде абсолютно неангажираща. Това лято бяхме ходили с Коста за две седмици в Кранево. Но колега разказа, че са били в една компания с него пак някъде по морето и той бил със страхотна мацка с дълги крака и дълга черна коса, която се казвала Валентина. Веднага се сетих, че това е една приятелка на дъщеря му. Чуваше се, че има закачка и с говорителката от БНТ Ина Симеонова. Не казах нищо на Коста, но реших, че връзката ни няма да я бъде. И си хванах и друго гадже - режисьор в театъра. Това също не му казах.
А той се канеше да отиде при брат си в Австралия. Помоли ме да му пиша, увери ме, че ще мисли за мен. Валентина обаче въобще не можеше да ми излезе от главата. Все пак му написах едно или две писма - после се оказа, че си ги пази. Върна се от Австралия след 6 месеца. Явно там е размислял, защото на втория ден след пристигането си в България се качил на колата и отишъл да ме търси в театъра във Видин. За да ми каже, че аз съм жената на живота му. В това време аз бях в софийското жилище на гаджето си, режисьора. Звъни телефонът, той вдига, казва, че търсят мен, и ми дава слушалката. На телефона - Коста. Директорката на театъра му казала къде съм и тогава разбрал, че се случва нещо по-различно. Попита ме какъв е този с мен. Другото ми гадже, отговорих. „Хващай един влак и идвай“, отсече, без да ми позволи да се колебая. Трудно обясних на мъжа, с когото бях, какво се случва, но явно съм успяла да го направя, без да го нараня, защото той дори ме закара до Видин. Отидох в хотела при Коста и преживяхме една невероятна нощ със сълзи и обяснения. Оттогава пътувах два пъти в седмицата до София, за да бъдем заедно. Мина обаче поне още година и половина, докато един ден през 1986 г. ми предложи да зарежа театъра и да отида да живея при него в Бистрица.
Казах му, че може да стане само ако прекрати всички останали връзки. Защото нямам намерение да стоя в София без работа и да го деля с друга. Отговори „добре“ и заживяхме заедно. Беше ни много хубаво. До 1990 г. не работех, посрещах и изпращах гости, както и него - тогава той снимаше активно в киното и телевизията, играеше в театрални постановки, печелеше и за двама ни. Живеехме нашироко, водеше ме в Гърция всяко лято.
После лека-полека аз станах човекът, който носи парите. Регистрирах фирма за недвижими имоти. Докато все още нямах опит, се занимавах със сделки за отдаване под наем, после започнах да продавам къщи, луксозни апартаменти, земи, предприятия. Вече аз водех Коста по екскурзии в чужбина и осигурявах един приличен стандарт, никога не сме заделяли за черни дни. Успях да изуча сина си във Франция, платих една магистратура и на съпругата му. Сега пазарът е толкова затворен, че на година имам около 10 сделки, но те ми носят приличен доход, за да живея нормално. Харесвам работата си. Защото се запознавам с много хора, с някои от тях станахме приятели. Не се чуваме често, но когато се случи, все едно сме били вчера заедно.
Освен че работех, въртях и цялата къща - Коста не ми помагаше никак в домашните задължения, нито можеше да готви, нито чистеше. Но продължавах да съм все така влюбена в него. Той завинаги ще си остане моята сбъдната мечта. Както ти казах, в предишното си семейство се държах доста буйно. При Коста това не можеше да стане. Когато съм се опитвала да го въведа в спор, той отговаряше: „Ще го оправим това нещо, нищо страшно не се е случило.“ Това по някакъв начин те прави много сигурен и спокоен. И когато всичко около теб е добре, няма начин да не се чувстваш комфортно. Освен това Коста никога не ми се е бъркал в работата, не ме е карал да се откажа от нея. Напротив, винаги ме е подкрепял. Спомням си как веднъж, като се прибирах след много успешна сделка, той беше украсил цялата къща с плакати, на които пишеше „Ура, милионерко!“, „Браво на работливото ми момиче“ и други в този дух. Винаги успяваше да ме изненада и да ме зарадва.
След сватбата Коста ме пренесе на ръце през прага на къщата. Годините минаваха, наближаваше 35-ият ми рожден ден. И си помислих, че остарявам, че след 5 години никой няма да ме погледне. Сега преценявам колко съм била глупава. Защото жената на 35 е в разцвета на силите си. Но тогава си мислех, че или трябва да се омъжа за Коста сега, или да си наема жилище в София, като ползвам половината за офис. Казах му: „Виж какво, пиленце - така се обръщахме един към друг, - искам да говоря сериозно с тебе.“ Споделих му какво мисля. „Добре, бе, отговори, ще помислим за тази работа.“ „Ама виж какво, продължих, ако до 35 години не съм я свършила тази работа, ще отрежа нещата от раз.“ Аз съм такава, реша ли нещо, го правя веднага. Допълних, че няма да го изоставя, но ще идвам при него само през уикендите. Станах на 35, минаха 2-3 месеца, дойде Нова година и пак го попитах: „Сега какво ще правим. Да си търся ли жилище в града?“ „Добре, бе, отговори, започвай да подготвяш документите за брак.“
Един четвъртък на 28 април 1994 г., на датата, която си бях избрала, отидохме с нашите кумове и с Митко да се женим в кметството в Бистрица. Като се върнахме, Коста ме пренесе на ръце през прага на къщата. Направихме обяд. В неделята организирахме голямо парти за роднините, на следващата неделя - за приятелите. Та голяма сватба беше. Осем години след като бяхме живели в Бистрица, както се казва сега, на семейни начала.
...Никога не ми е седяло в главата, че ще го изпращам в последния му земен път. Дори когато започна да боледува. След операция на сърцето Коста получи главозамайване и се наложи отново да влезе в болница. Една вечер станал. Сестрите помислили, че сяда на леглото, а той решил да иде до тоалетна. Паднал, ударил си главата в шкафчето до леглото и от този удар получи хематом на малкия мозък. Наложи се да го оперират спешно в неврологията на „Св. Йоан Рилски“. Операцията мина успешно, но след нея започна големият ужас. Говореше безсмислено, виждаше несъществуващи хора, стана 60 килограма. Образува се втори хематом. Добре, че нямаше нужда от нова операция. Ходех при Коста по три пъти на ден, носех му ядене, даваше само на мен да го храня. След 20 дни го върнаха в Правителствена болница, за да е под наблюдение, докато дойде на себе си. Обаче не виждах промяна. Боже, казвах си, защо ми го връщаш такъв? Попитах приятелка невролог и психиатър как да се справя със ситуацията. Тя ме посъветва да го прибера вкъщи, където лека-полека покрай предметите, които познава, ще си върне съзнанието. И се започна. Аз: „Какво е това?“ Той: „Гардероб.“ Аз: „На кого е този гардероб?“ Той: „Моят.“ Аз: „Къде се намираме?“ Той: „Не знам.“ Аз: „Какво тогава прави твоят гардероб тук?“ Той: „Ами ти може да си го пренесла.“ Плачеше ми се, но пак започвах: „Това какво е?“ Той: „Библиотека.“ Аз: „Кой я направи?“ Той: „Аз.“ Наистина си я направи той. Аз: „Къде седи тази библиотека?“ Той: „Вкъщи.“ Е, слава богу! До месец си върна разума.
Докато все още беше неадекватен, няколко пъти пада от леглото. Виках Митко да ми помага да го вдигнем. И докато го чаках да дойде, завличах Коста на килима, завивах го, слагах две възглавници и лягах до него. Шефът на Военна болница ни даде специално болнично легло със странични прегради и възможност да става като стол. С това легло животът ни стана по-лесен. Гледането не ми тежеше, макар че от първата му операция три години не сме мърдали от къщи. Измислих си ден за мен, в който излизах за два часа и ходех на масаж. Това ми беше релаксът. Даже в деня, в който Коста си отиде, бях на масаж. Върнах се, сложих му супата, той си я изяде. И докато чакаше второто ядене, полегна да си прочете вестника. Въздъхна два пъти и си отиде. Просто сърцето му се умори и спря. Той въобще не разбра какво става. Казват, че добрите хора си отиват така. Нищо не ми подсказваше, че ще се случи. Дори замисляхме тази пролет да направим един круиз с кораб. Ако беше жив, сега на 8 март щяхме да отбележим 32 години, откакто сме заедно.
Все си мисля, че някъде там, в другия свят, ще бъдем отново заедно. Когато разбрах, че си е отишъл, не се уплаших. Не може да се плашиш от най-близкото си същество. Стана ми много тъжно и изпитах огромна любов, нежна и топла. Усетих още, че нещо се счупи в мен, все едно душата ми я нямаше.
Наскоро го сънувах как се прибира с колата и още от пътя натиска клаксона - така правеше винаги. Кучетата лаят радостно, аз тичам по стълбите да му отворя вратата. В последния момент осъзнах, че това е сън... Хем ми е тъжно, хем си казвам, че съм щастливка, защото живях с невероятен човек.
Не ме боли от спомените, напротив, хубаво ми е с тях. Даже понякога продължавам да си говоря с него. „Абе, пиленце, казвам му, не трябваше да го правиш това нещо.“ После си мисля, че той може би се е измъкнал от това тяло, което вече не му е служело, и е отишъл в някакъв по-добър свят, където сега е заедно с братята си. Сигурно е голям купон. Като онези, които правехме у нас от април до късна есен. А аз правя планове. През лятото ще отида за малко при сина ми в Париж. След това ще поработя още няколко години и ще продам тази къща, която е много голяма за сама жена. Ще си купя друга в Южна Франция на 20-30 км от морето. Ще организирам курсове за деца, които имат отношение към изкуството. Така че между 60 и 70 години ще бъда една сладка възрастна лейди, която ще се занимава с нещо, което харесва. А после... Все си мисля, че с Коста някъде там, в другия свят, ще се чакаме.
...Бях влюбена в Коста от 13-14-годишна. Гледах по няколко пъти всички филми, телевизионни постановки и шоупрограми, в които участваше. И както се казва, мед ми капеше на сърцето. За мен той беше най-невероятният мъж на света. Не си фантазирах как се срещаме, защото бях убедена, че ще се случи, и целенасочено търсех начин да го направя. Междувременно на 18 години се омъжих, защото забременях. Съпругът ми, въпреки че е с 5 години по-голям от мен, живееше като тийнейджър и не удовлетворяваше романтичните ми желания. Представях си, че от Коста бих получила друго. Защото във всичките си роли беше изключително достолепен и страхотен. Нямаше как да не се влюбиш в него! Като се загледаш в американските актьори, може да изброиш десетки, които изглеждат добре и секси. За мен имаше само един такъв мъж и това беше Коста.
Докато той витаеше из мислите ми, аз си живеех в Пловдив, следвах математика и физика и си гледах семейството. В един момент се наложи да прекъсна, за да се възстановя след две операции, които преживях горе-долу в един месец – перитонит и преплитане на червата. И точно тогава реших, че и аз ще ставам актриса. Семейството ми посрещна идеята на нож, но бях категорична. На кандидатстудентските изпити в театралния институт ме скъсаха на третия кръг. Свекърва ми обаче беше някакъв началник в града по линия на комсомола и ми помогна да стана стажант-актриса в Пловдивския куклен театър. Така станах част от средата на моя кумир.
Една приятелка, която беше асистентка на директора на Българска кинефикация, имаше телефоните на всички актьори. Тя знаеше колко харесвам Коста и ми даде номера му, за да му се обадя. Въобще не ми минаваше през ума, че може да го направя, но един ден, беше около Нова година, се престраших и реших да му звънна по повод на някакъв празник. Отначало ми вдигна жената, която чисти, после дъщеря му Теодора, накрая на телефона беше самият той. Честитих му празника и му пожелах невероятни успехи. В началото на март му се обадих отново и той ми каза, че на 8-и ще има представление в близкия до Пловдив град Стамболийски. Разбира се, казах, ще дойда да ви гледам.
8 март 1980 г., град Стамболийски. Видях Коста пред театъра и нещо ми се преобърна в стомаха. Помислих си, че в никакъв случай няма да мога да отида при него. Обаче реших, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост. Силно разтреперана, почуках плахо на вратата на гримьорната му. Той с присъщия си маниер извика ясно и силно „да“. Влязох и се представих. Сети се коя съм и възкликна: „Я каква си мъничка!“ Бях една такава дребничка и слабичка, не повече от 40 кг, сигурно се нанасях два пъти и половина на неговия ръст. Поиска да му разкажа нещо за себе си. Обясних му колко обичам театъра, какво съм учила, какво работя. „И сега, попита, ще ме гледаш ли?“ Естествено, вече си бях купила билет. Смешното беше, че на сцената го познах чак във втората половина на представлението, защото играеше един лудо ироничен мъж в последен стадий на сифилис, с разкривени зъби и с маска на лицето. След спектакъла отидох да го поздравя и той ме покани да празнувам с колегите му в Пловдив. Може би ме беше харесал, не знам, никога не ми каза. Той си беше такъв. Обичаше нежно и грижовно, но не го показваше. И ако малко го притиснеш с внимание, се отдръпваше, за да не се разнежва. Никога например не казваше обичам те. Докато аз съм му го казвала много пъти. Винаги ме апострофираше, че не бива да го изричам, защото звучи декларативно.
Отидохме в една къща почти в центъра на града. Вечеря, купон, пиене, след това се любихме. По-късно Коста все твърдеше, че не е било така, но така беше. Не че беше забравил, сигурно отричаше, за да не ми уронва авторитета... Въобще не съм си мислила, че мога да стана жената на живота му. Просто го обичах и исках да бъда с него все едно при какви условия. Така че първата ни среща приключи в леглото. Аз бях на 22 години, той - на 51. Когато се любихме, му признах, че съм омъжена и че имам дете.
Следващите две години с Коста се виждахме два-три пъти все след мое обаждане по телефона. Той нямаше как да звъни вкъщи заради съпруга ми, а мобилни телефони нямаше. Имало е случаи, в които просто го гледах в спектакъл, след това разговаряхме и толкова. Тогава не можеше да отидеш в хотел с някого, който не ти е мъж. Когато бяхме вече по-сериозни гаджета, в един хотел в Бургас ни изчетоха силно моралистична лекция, че след като не сме женени, не можем да спим в една стая. Случваха ни се такива неща.
И докато течеше тази моя нежна и тайна любов, мъжът ми завърши Медицинската академия и стана зъболекар по разпределение в Кърджали, а аз се преместих в местния куклен театър. Това не ни попречи да продължим с Коста да се чуваме и да се виждаме все така от време на време.
Гледах си семейството, без въобще да си представям, че може да се омъжа за него. Напълно ми беше ясно, че си има поне още една-две като мен. Но съдбата беше решила за нас друго. От театъра имахме право да теглим безлихвен заем от 2000 лв. от Съюза на артистите. През 1984 г. мъжът ми реши да изтегля такъв заем, за да си купим видео. Когато живееш с тийнейджърски настроен човек, няма място за обсъждане, решението е еднозначно. Точно когато парите пристигнаха, беше заминал за Варна. Моя колежка си беше ходила до Бургас и го видяла с някакво гадже във влака. Казах си: боже, аз съм идиотка! Да изтегля тези пари, две години да ги изплащам, да получавам по 16 лв. на месец и да бъда зависима от него. Прехвърлих заема си на друга колежка.
Като се върна, съпругът ми страшно се ядоса, наруга ме и ме преби. По принцип ние се биехме редовно, но до този момент аз участвах наравно в борбата, нищо, че бях малка и кльощава, а той стокилограмов мъж. Този път обаче така жестоко ме перна през лицето, че устата ми се напълни с кръв. Виках, но в Кърджалийско, ако имаш конфликт вкъщи, никой не идва да ти помага. Добре, че случайно мина една моя приятелка. Разкрещя се от вратата, викна милицията и директорката на театъра. Тогава съпругът ми, за да се изкара нещастен, удари с юмрук остъклената врата на хола, наряза си ръката и така, вместо да спасяват мен, спасяваха него... Това беше поводът да си събера багажа и да отида в гарсониерата на колежка, която се беше преместила в друг театър. 4-5 месеца всичките роднини ме атакуваха да се върна, баща ми дори заплаши, че ако не го направя, няма да ми позволи да стъпя в къщата му и наистина повече от половин година не ме допусна при него и мама. Нищо не ме разколеба. Бях сложила точка на семейния си живот. Между другото бившият ми мъж се ожени бързо след развода за едно друго детенце ученичка. Аз получих родителските права за сина ни, но основно го гледаха свекър ми и свекърва ми. По-късно заминаха за Либия с него и така почти не усети, че с баща му сме се разделили... С Коста никога не бяхме говорили да се развеждам. И аз имах най-добрите намерения да си изкарам живота с този си съпруг, въпреки че обичам друг.
Според мен който каже, че не е изневерявал, лъже. Виждала съм да изневеряват и хора, за които въобще не съм предполагала, че може да го направят. Така че ми е напълно ясно, че може да се живее и така. Стига да не обидиш човека, който е до тебе. По някакъв начин да не го правиш глупаво и лошо.
Разведох се през април, през лятото с Коста бяхме заедно на море.
Без това да означава по-сериозно обвързване. Просто както си говорехме по телефона, ми каза, че ще ходи с компания на Албена, и ме покани да отида. Бяхме доста весела група, в която не се чувствах неловко. Защото брат му Васил Цонев - тогава на 60 години, беше с една 18-годишна девойка, а другият му брат от Австралия - с жената, с която живееше без брак. След това море започнах редовно да ходя в къщата на Коста в Бистрица. Тази, в която живея сега. Познавам сина му Митко от времето, когато беше студент първа или втора година. За по-сериозни отношения с баща му обаче все още не беше ставало дума.
През есента се преместих в Ямболския куклен театър, за да не бъдем в един град с бившия ми съпруг. Там Коста е идвал 2-3 пъти, започнахме през лятото редовно да ходим заедно на море. Само двамата. После отидох във Видинския куклен театър. И там се случи нещо, което ми даде да разбера, че вече не ми е достатъчно връзката ни да бъде абсолютно неангажираща. Това лято бяхме ходили с Коста за две седмици в Кранево. Но колега разказа, че са били в една компания с него пак някъде по морето и той бил със страхотна мацка с дълги крака и дълга черна коса, която се казвала Валентина. Веднага се сетих, че това е една приятелка на дъщеря му. Чуваше се, че има закачка и с говорителката от БНТ Ина Симеонова. Не казах нищо на Коста, но реших, че връзката ни няма да я бъде. И си хванах и друго гадже - режисьор в театъра. Това също не му казах.
А той се канеше да отиде при брат си в Австралия. Помоли ме да му пиша, увери ме, че ще мисли за мен. Валентина обаче въобще не можеше да ми излезе от главата. Все пак му написах едно или две писма - после се оказа, че си ги пази. Върна се от Австралия след 6 месеца. Явно там е размислял, защото на втория ден след пристигането си в България се качил на колата и отишъл да ме търси в театъра във Видин. За да ми каже, че аз съм жената на живота му. В това време аз бях в софийското жилище на гаджето си, режисьора. Звъни телефонът, той вдига, казва, че търсят мен, и ми дава слушалката. На телефона - Коста. Директорката на театъра му казала къде съм и тогава разбрал, че се случва нещо по-различно. Попита ме какъв е този с мен. Другото ми гадже, отговорих. „Хващай един влак и идвай“, отсече, без да ми позволи да се колебая. Трудно обясних на мъжа, с когото бях, какво се случва, но явно съм успяла да го направя, без да го нараня, защото той дори ме закара до Видин. Отидох в хотела при Коста и преживяхме една невероятна нощ със сълзи и обяснения. Оттогава пътувах два пъти в седмицата до София, за да бъдем заедно. Мина обаче поне още година и половина, докато един ден през 1986 г. ми предложи да зарежа театъра и да отида да живея при него в Бистрица.
Казах му, че може да стане само ако прекрати всички останали връзки. Защото нямам намерение да стоя в София без работа и да го деля с друга. Отговори „добре“ и заживяхме заедно. Беше ни много хубаво. До 1990 г. не работех, посрещах и изпращах гости, както и него - тогава той снимаше активно в киното и телевизията, играеше в театрални постановки, печелеше и за двама ни. Живеехме нашироко, водеше ме в Гърция всяко лято.
После лека-полека аз станах човекът, който носи парите. Регистрирах фирма за недвижими имоти. Докато все още нямах опит, се занимавах със сделки за отдаване под наем, после започнах да продавам къщи, луксозни апартаменти, земи, предприятия. Вече аз водех Коста по екскурзии в чужбина и осигурявах един приличен стандарт, никога не сме заделяли за черни дни. Успях да изуча сина си във Франция, платих една магистратура и на съпругата му. Сега пазарът е толкова затворен, че на година имам около 10 сделки, но те ми носят приличен доход, за да живея нормално. Харесвам работата си. Защото се запознавам с много хора, с някои от тях станахме приятели. Не се чуваме често, но когато се случи, все едно сме били вчера заедно.
Освен че работех, въртях и цялата къща - Коста не ми помагаше никак в домашните задължения, нито можеше да готви, нито чистеше. Но продължавах да съм все така влюбена в него. Той завинаги ще си остане моята сбъдната мечта. Както ти казах, в предишното си семейство се държах доста буйно. При Коста това не можеше да стане. Когато съм се опитвала да го въведа в спор, той отговаряше: „Ще го оправим това нещо, нищо страшно не се е случило.“ Това по някакъв начин те прави много сигурен и спокоен. И когато всичко около теб е добре, няма начин да не се чувстваш комфортно. Освен това Коста никога не ми се е бъркал в работата, не ме е карал да се откажа от нея. Напротив, винаги ме е подкрепял. Спомням си как веднъж, като се прибирах след много успешна сделка, той беше украсил цялата къща с плакати, на които пишеше „Ура, милионерко!“, „Браво на работливото ми момиче“ и други в този дух. Винаги успяваше да ме изненада и да ме зарадва.
След сватбата Коста ме пренесе на ръце през прага на къщата. Годините минаваха, наближаваше 35-ият ми рожден ден. И си помислих, че остарявам, че след 5 години никой няма да ме погледне. Сега преценявам колко съм била глупава. Защото жената на 35 е в разцвета на силите си. Но тогава си мислех, че или трябва да се омъжа за Коста сега, или да си наема жилище в София, като ползвам половината за офис. Казах му: „Виж какво, пиленце - така се обръщахме един към друг, - искам да говоря сериозно с тебе.“ Споделих му какво мисля. „Добре, бе, отговори, ще помислим за тази работа.“ „Ама виж какво, продължих, ако до 35 години не съм я свършила тази работа, ще отрежа нещата от раз.“ Аз съм такава, реша ли нещо, го правя веднага. Допълних, че няма да го изоставя, но ще идвам при него само през уикендите. Станах на 35, минаха 2-3 месеца, дойде Нова година и пак го попитах: „Сега какво ще правим. Да си търся ли жилище в града?“ „Добре, бе, отговори, започвай да подготвяш документите за брак.“
Един четвъртък на 28 април 1994 г., на датата, която си бях избрала, отидохме с нашите кумове и с Митко да се женим в кметството в Бистрица. Като се върнахме, Коста ме пренесе на ръце през прага на къщата. Направихме обяд. В неделята организирахме голямо парти за роднините, на следващата неделя - за приятелите. Та голяма сватба беше. Осем години след като бяхме живели в Бистрица, както се казва сега, на семейни начала.
...Никога не ми е седяло в главата, че ще го изпращам в последния му земен път. Дори когато започна да боледува. След операция на сърцето Коста получи главозамайване и се наложи отново да влезе в болница. Една вечер станал. Сестрите помислили, че сяда на леглото, а той решил да иде до тоалетна. Паднал, ударил си главата в шкафчето до леглото и от този удар получи хематом на малкия мозък. Наложи се да го оперират спешно в неврологията на „Св. Йоан Рилски“. Операцията мина успешно, но след нея започна големият ужас. Говореше безсмислено, виждаше несъществуващи хора, стана 60 килограма. Образува се втори хематом. Добре, че нямаше нужда от нова операция. Ходех при Коста по три пъти на ден, носех му ядене, даваше само на мен да го храня. След 20 дни го върнаха в Правителствена болница, за да е под наблюдение, докато дойде на себе си. Обаче не виждах промяна. Боже, казвах си, защо ми го връщаш такъв? Попитах приятелка невролог и психиатър как да се справя със ситуацията. Тя ме посъветва да го прибера вкъщи, където лека-полека покрай предметите, които познава, ще си върне съзнанието. И се започна. Аз: „Какво е това?“ Той: „Гардероб.“ Аз: „На кого е този гардероб?“ Той: „Моят.“ Аз: „Къде се намираме?“ Той: „Не знам.“ Аз: „Какво тогава прави твоят гардероб тук?“ Той: „Ами ти може да си го пренесла.“ Плачеше ми се, но пак започвах: „Това какво е?“ Той: „Библиотека.“ Аз: „Кой я направи?“ Той: „Аз.“ Наистина си я направи той. Аз: „Къде седи тази библиотека?“ Той: „Вкъщи.“ Е, слава богу! До месец си върна разума.
Докато все още беше неадекватен, няколко пъти пада от леглото. Виках Митко да ми помага да го вдигнем. И докато го чаках да дойде, завличах Коста на килима, завивах го, слагах две възглавници и лягах до него. Шефът на Военна болница ни даде специално болнично легло със странични прегради и възможност да става като стол. С това легло животът ни стана по-лесен. Гледането не ми тежеше, макар че от първата му операция три години не сме мърдали от къщи. Измислих си ден за мен, в който излизах за два часа и ходех на масаж. Това ми беше релаксът. Даже в деня, в който Коста си отиде, бях на масаж. Върнах се, сложих му супата, той си я изяде. И докато чакаше второто ядене, полегна да си прочете вестника. Въздъхна два пъти и си отиде. Просто сърцето му се умори и спря. Той въобще не разбра какво става. Казват, че добрите хора си отиват така. Нищо не ми подсказваше, че ще се случи. Дори замисляхме тази пролет да направим един круиз с кораб. Ако беше жив, сега на 8 март щяхме да отбележим 32 години, откакто сме заедно.
Все си мисля, че някъде там, в другия свят, ще бъдем отново заедно. Когато разбрах, че си е отишъл, не се уплаших. Не може да се плашиш от най-близкото си същество. Стана ми много тъжно и изпитах огромна любов, нежна и топла. Усетих още, че нещо се счупи в мен, все едно душата ми я нямаше.
Наскоро го сънувах как се прибира с колата и още от пътя натиска клаксона - така правеше винаги. Кучетата лаят радостно, аз тичам по стълбите да му отворя вратата. В последния момент осъзнах, че това е сън... Хем ми е тъжно, хем си казвам, че съм щастливка, защото живях с невероятен човек.
Не ме боли от спомените, напротив, хубаво ми е с тях. Даже понякога продължавам да си говоря с него. „Абе, пиленце, казвам му, не трябваше да го правиш това нещо.“ После си мисля, че той може би се е измъкнал от това тяло, което вече не му е служело, и е отишъл в някакъв по-добър свят, където сега е заедно с братята си. Сигурно е голям купон. Като онези, които правехме у нас от април до късна есен. А аз правя планове. През лятото ще отида за малко при сина ми в Париж. След това ще поработя още няколко години и ще продам тази къща, която е много голяма за сама жена. Ще си купя друга в Южна Франция на 20-30 км от морето. Ще организирам курсове за деца, които имат отношение към изкуството. Така че между 60 и 70 години ще бъда една сладка възрастна лейди, която ще се занимава с нещо, което харесва. А после... Все си мисля, че с Коста някъде там, в другия свят, ще се чакаме.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ПОСЛЕДНО
