Или за щастието да бъдеш употребявана и лъгана



Един приятел актьор се тръшкаше на тази тема. Гаджето му си имала гадже, когато му станала гадже, и той се чудеше да се безпокои ли или... Абе не, направо си се безпокоеше. “Аз – каза ми той – съм много чистоплътен за такива неща. Никога не започвам нещо ново, преди да съм приключил със старото.“ После ме погледна в смисъл: а ти? Замълчах си. Щото...
Знам много добре, че е тежко да делиш леглото с призраците на минали гаджета на настоящата ти любов. Тесничко е при това – призраците понякога са доста надути от прекомерна употреба и заемат повече място от хората от плът и кръв. И като си легнете – ти с твоите призраци, той с неговите, – може да стане страшно.
Още по-гадно от това да делиш легло с куп призраци е да знаеш, че този, който току-що те е хванал за ръка, още не си е пуснал другата от предишния. Гадно е и ти да си този предишният. А най-гадно е да си по средата на сандвича.
Винаги е по-лесно да си пуснеш ръката, ако някой те тегли за другата. Не е честно, но е по-лесно, а между честно и по-лесно аз, признавам си, в 90% от случаите избирам второто. В 90% от случаите.
Знаете, има такива връзки – просто трудни, много трудни. Моята беше такава. С незабравим летящ старт, кратко време за полет и после - пуууф! - период на свободно падане, по време на който и двамата наблюдавахме случващото се съвсем безучастно. И накрая се забихме в земята с такава страшна сила, че изкопахме кратер с не знам си какъв диаметър. Грозен кратер. И сега аз седя на ръба на кратера, гледам катастрофиралата машина и се чудя дали е възможно пак да я вдигнем във въздуха. Защото в крайна сметка ние и двамата оцеляхме при катастрофата, само машината се скапа. Любовта е машина, да знаете, не е нещо друго. Откакто го разбрах, си го повтарям непрекъснато – любовта е машина, машина, машина... Тя се пази, поддържа, сменят й се частите, смазват се, изчукват й се тенекиите, боядисва се. И се използва, употребява, експлоатира. Всекидневно. Не се оставя да ръждясва, това е най-вредното. Това много отдавна го проумях и от онзи момент нататък никога не съм се пазила „да не ме използват“ - големият ужас на много жени.
Неее! Използвай ме! И аз ще те използвам! Защото нищо друго не ни остава. Използвай ме за всичко – за емоционален отдушник, за душеприказчик, за секс, за приятел, за враг дори, когато имаш нужда. Използвай ме да ти върша работа, да те успокоявам, да ти улеснявам живота. И аз ще го правя. Какво друго, по дяволите, да си правим в една любов, освен да се използваме! Нямам друга идея за любовта, наистина. Всичко друго е вятър. То задвижва машината, но не е самата машина.
И докато си седях и гледах облещено грозната картинка пред мен, наблизо мина един човек. Прегърна ме, заведе ме на вечеря, даде ми да пия уиски, показа ми едни странни мигащи гирлянди (като за елха, ама не са за елха, нямам идея за какво са), които си беше купил, и ме помоли да му помогна да си ги отнесе у дома. Не че не можеше да се справи сам, това е ясно. Винаги съм знаела, че мен трябва да ме излъжат. Аз, разбира се, знам, че ме лъжат, и те знаят, че аз знам, обаче никога нямаше да тръгна, ако този човек просто ми беше казал: „Ела у нас.“ Няма как да стане. Научила съм се, че е много по-мъдро да се правиш, че вярваш на очевидни лъжи, отколкото наистина да вярваш на съмнителни истини.
Та значи помогнах му да занесе светещите гирлянди. Лудница! После той ми помогна да се съблека. След няколко дни ми купи някакъв парацетамолен прах, защото бях настинала. После ми даде пари назаем. После аз му уредих една важна за него среща. И му изгладих ризата преди срещата. И нахраних котката му, когато беше три дни командировка. Беше лесно, просто лесно. Бях забравила какво е, когато е лесно. И колко чудесно е някой да те използва просто защото това е единственият начин да бъдете заедно.

Да, знам. Знам голямата опасност, която дебне зад ъгъла по пътя на това толкова чудесно взаимоползване. Един ден може да остане само то или да разберем, че винаги е било само то, и да попаднем право в разтворената паст на бита и нещата от всекидневието, на дребнавото „ти на мен, аз на теб“. Обаче не ме е страх особено. Първо, защото в тази паст вече съм била, ще я позная бързо и като Пинокио от приказката веднага ще запаля свещ вътре и ще чакам чудовището да кихне, за да ни изхвърли. И второ, защото дотогава машината ще е бачкала здраво, ще е добре смазана, а акумулаторът й ще е зареден. И докато седим двамата в търбуха на бита и го чакаме да кихне, любовта ще си работи.
И сега съм в една такава ситуация... Аз магарето в калта може и да си оставям понякога, обаче не и любовта в кратера. Та тя е чисто новичка тази любов, наистина съвсем неизползвана. Не мога така лесно да махна с ръка. Не искам. Всъщност дано причината за катастрофата да не е някакъв фабричен дефект, че тогава значи всичко е било предопределено.
Засега смятам да се отдам на щастието да бъда употребявана, лъгана, поена с уиски и събличана, да храня котки, уреждам срещи и гладя ризи. И да се питам: ако всяка любов е машина, дали всяка машина е любов?
Сигурно щеше да е по-чистоплътно и по-честно, ако бях обърнала завинаги гръб на злополучната си любов и се бях отдала изцяло на благополучната. Обаче, както вече стана ясно, рядко избирам по-честното.