“Баба праща поздрави и се извинява” на Фредрик Бакман разказва за живота през погледа на 7-годишно момиченце и неговата 77-годишна баба.

И при двете нещата не са съвсем както трябва. Елса е изключително, според някои – неприятно умна за възрастта си, а бабата си е направо безобразна. Защото коя нормална баба ще прескача с внучката си оградата на зоологическата градина, а след това ще замерва полицаите с нещо, приличащо на лайно. И ще стреля с пушка за пейнтбол по новото сако на съседката. И ще крие бира под възглавницата си в болницата. И ще пуши, докато диагнозата й я довърши. Спомняте ли си „Лудите жаби“ на Джанго Зе, които „със своите червени очи уголемени гледат отвътре навън”? Точно такива луди жаби са и Елса, и баба й. При тях всичко е вътре и нищо не е отвън.

Ако сте от родителите, които смятат, че децата трябва да бъдат опазени от разговор за онази част от живота, наречена смърт, може би трябва да подминете тази книга. И за друга негова част, която се състои от раздяла на хора, обичали се доскоро, също. И за онези части, населени от тъга, фобии, от злини, които никога не могат да бъдат оправени... Ако сте чели „Човек на име Уве“, с която Фредрик Бакман си спечели стотици хиляди почитатели по света, ще откриете същата рецепта (достатъчно позната и от скандинавската детска литература) за смесване на тъга и смях, на политическа некоректност с вярност, смелост, състрадателност. Различното тук е приказният пласт – Страната-на-Почти-Будните, светът, който бабата измисля за Елса, за да й подскаже истини за хората около тях. Така майката, досадната съседка, вечно мрачният и ругаещ таксиметров шофьор, страховитият гигант с белязано лице, жената пияница, както и огромното куче – защитник на Елса, се сдобиват с приказно алтер его в Страната-на-Почти-Будните.

Бакман задава истински сложни въпроси като: ОК ли е да не се интересуваш от собствената си дъщеря, защото си зает да спасяваш живота на други деца по света. Има ли право една майка да завижда на дъщеря си? Длъжни ли сме и докога да бъдем емоционални патерици на хора, които не искат да си помогнат сами и се самоунищожават на дъното на дупките, в които ги е блъснал животът? Извинението стига ли?

И защото всички коледни приказки имат щастлив край, приказката за Елса и баба й също е с щастлив край, какъвто се полага на всяко дете. Дори когато то знае такива тежки истини за живота като тази, че ако заешките лапи наистина носеха късмет, то те все още щяха да принадлежат на зайците.

“Баба праща поздрави и се извинява” излиза на български в прекрасния превод на Любомир Гиздов, издатели са „Сиела“.