Колко ли трябва да се взираш в грозната страна на живота и да притежаваш нескопосано и ненавистно чувство за хумор, за да кръстиш селото си Злокучене, Сърбогъзи, Глутниците, Пръдлевци или Торбалъжи...

Подминавайки табелката на с. Мраченик, си помислих, че рядко съм виждала по-слънчево село. Скътано високо сред гънките на Сърнена Средна гора, селцето беше огряно отвсякъде от следобедното слънце. Онова слънце, което налива гроздето и разнася сладкия му мирис, зачервява доматите и кара щурците след залеза неистово да свирят.

Името на това селце, позлатено в късния следобед, разполовено от игриво поточе и заобиколено от меки хълмове, които ухаят на мащерка и лавандула през юни, идва – представяте ли си! – от мрачен.

Но както се оказа, не трябваше да бързам с изводите. Според свещеника на селото, който е написал неговата история, името е дошло след едно жестоко клане на мирните селяни от турците по време на робството. (Ненавиждам понятието османско присъствие и смятам, че използването му е абсолютно лицемерие.) Всяка къща е била опожарена, всяко семейство е дало жертви.

Турските войници са убивали всеки, когото успеели да застигнат. И затова селяните избягали далече в Балкана, на двайсетина километра от Карлово, и започнали камък по камък да изграждат селото си отново. Затова му дали това име. А биха могли да го кръстят и Мъченик...

Някога това село е било живо и пълно с хора, всяка педя земя била обработвана, розови градини и плантации с лавандула са го обграждали, а училището било пълно с деца. На площада често имало веселие, а празникът на селото бил на 10 май – Деня (рождената дата) на Хаджи Димитър. Гробът му, впрочем, е близо до селото, на два часа път нагоре по склоновете на Стара планина.

И на паметника му често има свежи цветя.

Днес хората си купуват хляб, сирене и домати от магазина, а в селото има оживление само когато дойдат „виладжиите“. Тези, които ме заведоха в Мраченик, са от тях – хора със собствен бизнес, започнат от нулата, които живеят в София. Тук, в тази къща, са отглеждали през лятото децата си.

Още много млади, един ден попаднали в Мраченик, тъй като се заблудили по пътя. „Видях пред очите си картина, която ми напомни на рисувано филмче в началото на „Лека нощ, деца“, което гледахме с децата всяка вечер: меки хълмове, в които се гушат къщички, а над тях – огромна луна. Нещо много топло, много уютно, магия някаква, навявана от планината.

Влюбихме се в това село“ – казва собственикът, който и рисува.

Купили стара къща до реката, която е построена като едно цяло с плевнята. И започнали да я променят. Както виждате – по-най-добрия начин. След като я укрепили и достроили, без да променят пропорциите на малките помещения, викнали художници от Пловдив, баща и син, които имали ателие в Стария град.

Цял месец двамата ръчно рисували стените, таваните, фасадата. Детайлите са взети от архитектурната ни възрожденска традиция, цветовете също са оттам. Мебелите са стари, но добре пасват на характера на къщата. През зимата, и в най-дебелия сняг, камините сгряват и стаите, и душите.

Дървените капаци на прозорците завършили стила на тази великолепна стара къща. Останалото е въздухът, който я изпълва, наситен със сладкия мирис на хляб, печен на въглища, така наречената пазлама, на сладкото от диви ягоди, старинните предмети, купувани от селата наоколо – медни съдове, джезвета за греяно вино, стомни и гювечи, покривки от тъкàн на ръка най-фин кенар...

И магията на лятното небе, изпълнено с едри звезди, вятърът с аромат на борова гора, билките, които се сушат в хладните стаи. И обичта, която е намерила своя покрив.